Ян Чулик разговаря с Йохен Хелбек, автор на книгата “Революцията в моето съзнание: писане на дневник по времето на Сталин”

<p><strong>Издателството на Харвардския университет публикува забележителната ви книга &ldquo;Революцията в моето съзнание: писане на дневник по времето на Сталин&rdquo;. За какво става дума в нея?</strong></p> <p>Става въпрос за дневници, които намерих в руски архиви през последните петнайсет години &ndash; лични дневници, писани от съветски граждани през 20-те и 30-те години. Тези дневници разкриват неочаквана история на масово лично участие в революцията, която не съвпада с обичайната ни представа за отношенията между власт и граждани през този период.<br /><br /><strong>Следователно става дума най-вече за нагласите на индивида към случващото се по време на революцията?</strong></p> <p>Точно така. Обичайната представа е доста добре описана в романа &ldquo;1984&rdquo; на Джордж Оруел. В една от началните сцени се разказва как Уинстън Смит се прибира у дома и открива кътче извън обсега на камерата. Той отваря бюрото си, изважда тетрадка и започва да пише дневник. Твърдото му намерение е да разобличи държавата на Големия Брат. Дневникът започва с разхвърляни записки, но още с първите изречения Уинстън заговорва със собствения си глас и формулира ясно собствената си позиция. Той пише: &ldquo;Аз мразя Големия Брат, искам да убия Големия Брат&rdquo;. В тази сцена намират израз няколко неща. На първо място, изключително опасно е да се пише дневник при един тоталитарен режим. На второ, само изключителни личности като Уинстън Смит водят дневници. Трето, дневникът до голяма степен е жест на неподчинение, противопоставяне на държавния порядък. В съответствие с тази представа очаквах, както мнозина други изследователи, че по времето на Сталин хората не биха писали дневници и че всеки намерен дневник би бил изключение.<br /><br /><strong>Значи писането на дневник по времето на Сталин само по себе си е акт на открито неподчинение?</strong></p> <p>Когато открих първия дневник, очаквах тъкмо това. Намерих го случайно в един от новооткритите архиви през перестройката. Народният архив в Москва. Един ден минах покрай него и просто влязох, защото ме заинтригува името му, което не бях чувал до тогава. Беше през 1990 г. и служителите много ми помогнаха. Казах им, че се интересувам от миграцията от селските райони към градовете през 20-те години и съдбата на селяните и ми казаха: &ldquo;О, имаме един документ, който вероятно ще представлява интерес за вас&rdquo;. Извадиха една кутия и я отвориха, а в нея бяха тези тетрадки. Започнах да чета и останах поразен от историята, която прочетох.<br /><br /><strong>Защо?</strong></p> <p>Това е историята на един млад селянин, преселник в Москва. Неговият проблем е, че е син на кулак, комуто е отнета собствеността и е изпратен в изгнание. Синът бяга от родното си село в Украйна и пристига в Москва. В дневника, който започва да води там, той разказва историята на двойнствения си живот. Прави се на работник. Крие произхода си и се опитва да се приспособи към условията на живот по времето на Сталин. От една страна дневникът разказва историята на двойнствения му живот. Но не само това. Той му служи и като средство за преобразяване, за преодоляване на пропастта между привидната маска и собствената му същност. Той действително иска да се превърне в човека, който твърди, че е. Това, според него, е единственият начин да се спаси. Не като си постави маска &ndash; той знае, че рано или късно ще бъде разкрит, &ndash; но като се превърне действително в човека, за когото се представя. Това е забележителна история, защото ми разказа нещо по-различно от Уинстън Смит и условията на живот в държавата на Големия Брат. Разказа ми за желанието действително да се превърнеш в добродетелен съветски човек, за да бъдеш приет от обществото и да си извоюваш самоуважение.<br /><br /><strong>Това занимание може ли да бъде разглеждано като анализ на трудностите, с които се сблъсква индивидът спрямо определена идеология или идеологизирана държава?</strong></p> <p>В началото гледах на този дневник и на автора му като на периферни случаи. Разглеждах ги с очите на историк и виждах документа на син на кулак, който се опитва да се приспособи. Първоначалната ми интуиция беше да потърся други документи за кулаци и да начертая психологическия профил на аутсайдера в сталинисткото общество. Открих още много дневници. Някои писани от маргинали в обществото, като сина на този кулак, но открих и много други дневници. Общото за повечето от тях, независимо от социалния произход на авторите им, е поривът да принадлежат на тази епоха, огромното желание да са в крак с колектива. Успоредно с това желание е постоянно срещащият се страх от маргинализация, страхът, че по някакъв начин не можеш да принадлежиш към това предполагаемо общество. Често изразените в дневника мисли имат за цел изграждане на мост между тези два полюса и включване в колективното стадо.<br /><br /><strong>Защо са писани дневниците? Авторите им би трябвало да са наясно, че водейки тези записки, вършат нещо индивидуалистично и следователно подривно. Наясно ли са били?</strong></p> <p>Всъщност не. Ако действително водиш дневник, за да се слееш с колектива, това вече не е индивидуалистично занимание. Не го правиш, за да съхраниш своята автономност, а тъкмо обратното &ndash; да преодолееш границите на независимостта си. В този аспект воденето на дневник е социално приемливо. По-неприемливото е, че много от тези дневници са написани по много откровен начин, в тях авторите споделят страховете, тревогите си, всевъзможни тайни. Тази част е доста проблематична. Авторите им може и да не са съзнавали, че тези мисли биха могли да им струват твърде скъпо.<br /><br /><strong>Допускате, че не са го осъзнавали?</strong></p> <p>Мисля, че много от тях не са, защото са вярвали, че са добродетелни граждани. Движели са се по пътя от старото към новото. Това пътуване трябва да започне някъде от мрака, за да покаже, че пътуваш към светлината, че се усъвършенстваш. По този път се отърсваш от лошите мисли и ставаш неопетнен, но преди да се отърсиш от тях, трябва да ги формулираш.<br /><br /><strong>Преди да хвърлим поглед към начина, по който са се опитвали да се идентифицират с режима, нека зададем въпроса: Защо ще искат да се идентифицират с режима? Какъв е мотивът? Чисто оцеляване или нещо повече?</strong></p> <p>Това е смесица от много фактори. Нека кажа още нещо за дневниците, които проучих. Всички те отразяват насочените към самите себе си размишления на авторите, които разсъждават върху това с кого поддържат връзки от света наоколо. Не съм включил пътеписи, нито дневници на писатели с нахвърляни наблюдения за литературни произведения, върху които работят и нямат непосредствена автобиографична стойност. Не съм включил и дневници, водени като летопис на всекидневието, от които отсъства личността на автора. Имах предвид само дневници с насочени навътре към себе си размишления на авторите. Те са от три различни типа. Единият са от представители на буржоазната интелигенция. Това са хора от образованите класи, които са били под подозрение през съветско време. Били са подложени на усилващи се атаки в края на 20-те и началото на 30-те години във връзка с културната революция, мобилизирането на пролетарските писатели и репресиите над заподозрените като &ldquo;буржоазни&rdquo; класови врагове. Има редица автори, които при тези условия водят дневници, за да способстват превръщането си от буржоазен в пролетарски субект и по този начин да се отърват от &ldquo;старите&rdquo; и &ldquo;безполезни&rdquo; мисли и навици. Втори по хронология са дневниците, особено разпространени в края на 20-те и началото на 30-те години, на млади хора, често селяни и със скромен образователен ценз. Някои от тях изглежда водят дневници вследствие на литературните семинари, които посещават във фабрики и на строителни площадки по време кампанията за индустриализация. Професията на писателя е една от най-почитаните по онова време наред с професията на инженера и всеки млад човек иска да стане писател. Те участват в литературни семинари, където се обучават на основите на писателството. Мнозина от тези стажанти имат големи амбиции и искат да станат писатели. Именно на тези семинари им е казано да водят дневници. Понякога тези дневници прерастват в истински лични лаборатории, в които все още личат следите от поставената задача, но в процеса на писането дневниците се превръщат в лично занимание. Третата група са комунистическите дневници. Това са дневници на комунисти, от които се е очаквало да бъдат най-добродетелните граждани в съветската действителност. Те трябвало да бъдат образцови граждани, служещи за пример какво означава да живееш в съветско общество, където няма частна сфера извън обществената ти дейност. Всички са една единна обществена личност. Целият ти съзнателен и дори несъзнателен живот е в служба на обществото и изпълнява законите на историята. За тях писането на дневник е нещо естествено, защото е средство за самоконтрол. Тук също се наблюдава тенденция за по-активно, а не по-малко писане, в случай че попаднат под подозрение. Когато се зададе чистка или попаднат под ударите й, те се обръщат към дневника, за да оправдаят и защитят себе си, но същевременно се изследват, насочват поглед към собствената си същност в опит да идентифицират старата личност вътре в себе си, която се стремят да прогонят. Така че, в известен смисъл, техните дневници могат да се четат като лични показни процеси над самите себе си. Мнозина от тях разсъждават исторически, което също означава, че разсъждават от гледна точка на собственото си вътрешно движение от стари към нови форми на мислене и съществуване. И са убедени, че &ldquo;старата&rdquo;, &ldquo;буржоазна&rdquo; личност, която усещат в себе си, трябва да умре, за да се роди новия социалистически човек.<br /><br /><strong>Следователно дневникът е нещо като акт на екзорсизъм над самия себе си.</strong></p> <p>Абсолютно.<br /><br /><strong>Къде тогава виждате общ знаменател? Как се отнася индивидът при този авто-екзорсистичен акт към новите изисквания на обществото като цяло?</strong></p> <p>Едно от най-поразителните неща, на които се натъкнах при четенето на тези дневници, е, че много хора нямат ясна представа за обществените изисквания. Авторите многократно се оплакват от отсъствието на каквито и да било нравствени насоки как да живеят в социалистическото общество. Партията насажда всевъзможни практически съвети, искания, призиви, но не предлага нравствен кодекс, аналогично на църквата. При отсъствието на нравствени насоки хората се обръщат към собствените си дневници и се опитват да дефинират свои собствени нравствени предписания.<br /><br /><strong>Значи става дума и за израз на несигурност. От тях се иска нещо, но те не знаят какво?</strong></p> <p>Именно. Този период се характеризира с огромна несигурност. Съществува някакъв всеобщ смисъл: &ldquo;Трябва да сме добри комунисти, трябва да станем сто процента чисти&rdquo;, но как да го постигнем, как да запълним тази пропаст и дали въобще е възможно &ndash; изобщо не е ясно. Например, в случая с първия водещ дневник, за когото споменах, сина на кулака, който пристига в Москва и се преструва, че е от пролетарски произход &ndash; теоретически и той би могъл да стане добродетелен комунист. Ако синовете, дъщерите, съпругите на кулаците демонстрират &ldquo;искрена и всеотдайна&rdquo; привързаност към съветската държава (така е записано в закона), те могат да придобият пълни граждански права. Разбира се, остава въпросът как да докажеш подобна искрена привързаност. Законът формулира, че пет години трябва да работиш за съветската държава. Значи пет години всеотдаен труд могат да опростят греховете ти. Обаче при подозренията на Партията, че всички тези хора всъщност са предрешени измамници, закоравели кулаци, как да демонстрираш искрената си всеотдайност? В случая с кулашкия син виждате как той използва дневника си, за да си отговори кой е той всъщност, какви сили &ndash; добродетелни, пролетарски, прогресивни или назадничави, егоистични и зловредни &ndash; обясняват неговата &ldquo;психология&rdquo;. Мнозина пишещи дневници изпитват подобна несигурност: те искат да принадлежат на новата епоха, но въпреки това, при характерната за нея атмосфера на лов на вещици, изпитват отчаян страх, че могат да бъдат изключени от редовете на колектива. Постоянно срещана тема в дневниците е парадът. Налице е един копнеж да си в редиците на маршируващия колектив. Колективът обикновено те подминава и си изключен от него. Комунисти под проклятието на подозрението, комунисти, жертва на поредната чистка, включват радиото и с копнение слушат хоровите песни на съветския народ и неговите единни викове &ldquo;ура&rdquo;. Слушат в захлас и с огромна завист за рекордния урожай във вечерните новини и си мислят: &ldquo;Това е героична епоха и аз не съм част от нея.&rdquo;<br /><br /><strong>Значи те я приемат. И нито за миг не се замислят, че може да е шарлатания, пропаганда или нещо друго?</strong></p> <p>Всъщност замислят се. Твърде сложно е. Много от тях изпитват съмнения, но в крайна сметка желанието да продължат, както и убеждението, че бъдещето ще разреши всички настоящи проблеми и дисбаланси, тези два фактора вземат надмощие. Някои пишат, че Сталин е ужасно отклонение, че е тиранин, но бъдещето ще коригира това отклонение. Непоколебимо вярват, че историята ще разреши тези грешки, които са обяснени по диалектически и така отново се превръщат в закон. Така че, историческата диалектика служи като прекрасно средство да се даде израз и да се намери изход от несигурността и безпокойството. По този начин дневникът се превръща в бойно поле, върху което се разгръща битка за бъдещето.<br /><br /><strong>Така че приемат новото статукво, без непременно да го познават? Казахте, че това е едно насилническо общество. Споменахте, че тези хора &ldquo;приемат вътрешно&rdquo; насилието. Бихте ли описал този процес?</strong></p> <p>Епохата на Сталин е много особено време, затова не бих искал да обобщавам и да твърдя, че дневници в подобен дух са водени през целия съветски период до 1991 г. Далеч съм от подобно твърдение. Дневниците, които прегледах, хвърлят светлина върху Русия между двете световни войни &ndash; от 1917 до 1941 г. и най-вече 30-те години. Освен това те разкриват и социално-политическите нагласи между двете световни войни в цяла Европа. Но ако се спрем само на съветския контекст, 30-те години се характеризират с ревностен утопизъм, с прокламираната от режима убеденост, че с помощта на обединената воля на всички негови привърженици, той ще успее да изгради новото, идеално общество, при това в рамките на един човешки живот. Така че строителите фактически ще доживеят комунистическото бъдеще. По същата причина режимът прибягва до невероятно насилие срещу всеки, който не е съгласен с него. Всеки несъгласен е враг и следва да бъде ликвидиран.<br /><br /><strong>Съзирам тук следния нравствен проблем. Ако насилието е напълно видимо и ако условието да прегърнеш това ново общество е да прегърнеш и насилието, това не означава ли, че поемаш известна част от вината?</strong></p> <p>Насилието е внедрено в утопичната предпоставка на епохата, а също и в схващането за една враждебна среда. Усещането, че съветският проект е готов за битка е съвсем реално. Свидетелство е възходът на фашизма, който Сталин най-накрая признава, както и продължилата най-малко десет години подготовка на Съветите за война. На последно място, трябва да имаме предвид световната икономическа криза, която придаде допълнително основание на възникващата социалистическа държава. Това е по-широкият сценарий. Именно в рамките на този контекст хората някак си възприемат насилието. Приемат го за нещо естествено, за легитимен политически инструмент. Приемат, че времената са изключително насилнически. Много хора не поставят под въпрос насилието. Бих добавил, че в цяла Европа много интелектуалци са привърженици на онова, което наричат &ldquo;революционно насилие&rdquo;. Авангардните артисти възприемат насилието като средство за домогване до нова естетическа чувствителност. Хора като Валтер Бенямин, политически мислители възприемат насилието като пречистващ фактор, като революционно политическо средство. Това е по-широката среда, в която виждаме много най-обикновени граждани да приемат насилието и да практикуват същото това насилие. Режимът нахлува в живота им по изключително насилствен начин и те възприемат насилието, за да изрежат старото аз от себе си и да се преродят. Този ангажимент към лично преустройство вероятно не би бил така всевластен в една ненасилствена обстановка.<br /><br /><strong>Някаква аналогия с религиозното самобичуване?</strong></p> <p>Аналогията върши работа като метафора. Някои от тези дневници могат до голяма степен да бъдат прочетени като йезуитски текстове, например на Игнатий Лойола. Аналогията с пуританското общество е още по-уместна. Исторически пуританите се появяват като последица от Реформацията и религиозните опити за извайване на ново аз. Това са радикали, които провъзгласяват протестантския етос за търсене на пряка връзка между Бог и вярващия християнин. Те също препоръчваха самопречистване и воденето на дневник. Но независимо от воденето на дневници и в пуританското, и в съветското общества, целите значително се различават. За един пуритан изобличаването на греховното в себе си е средство за спасение. Човек, като паднало, греховно същество не може да превъзмогне греховната си същност, но може да разчита на Божията благодат и на задгробния живот в рая. Именно тук е съществената разлика, когато става дума за комунизма и епохата на Сталин. За комунистическото общество е от значение животът на този свят, а не задгробният живот. Като комунист би трябвало да градиш съвършеното бъдеще, да действаш, а не да умуваш и размишляваш като Хамлет. Да напуснеш писателския си кабинет и да си активен в обществения живот. До известна степен режимът подкрепя писането на дневници, дотолкова доколкото тази дейност насърчава &ldquo;работата върху себе си&rdquo;, широко разпространен лозунг по това време. Но за един комунист дневникът е нещо съмнително, защото е самотно занимание, далеч от колектива, което би могло да породи индивидуалистични настроения; поставя мисълта над делото; а и писането не може да бъде контролирано. Тъкмо поради тези причини в НКВД обичат четенето на дневници и се натъкват на множество неконформистки мисли в тях, което личи от подчертаванията с червено в голям брой дневници, намерени в архивите на КГБ.<br /><br /><strong>Какво са подчертавали агентите на НКВД например?</strong></p> <p>Много неща. Изразяването на съмнение &ndash; например, ако някой се съмнява или осмива написаното в &ldquo;Правда&rdquo;. Това, разбира се, е подчертавано. Но са подчертавали и напълно лоялни изявления, както в случая с поетесата Олга Бергхолц, чийто дневник е конфискуван от НКВД при ареста й през 1938 г. След половин година затвор я освобождават и й връщат дневника, и тя вижда подчертаванията на прокурора в собствения си дневник. Подчертани са изразите на скръб по повод смъртта на Сергей Киров. Киров е убит през декември 1934 г. и Олга Бергхолц го оплаква в дневника си. Прокурорът прочита тези редове като изрази на &ldquo;лицемер&rdquo;, на политически контрареволюционер и враг, който се прикрива зад маската на болшевик. И е убеден, че тя се преструва.<br /><br /><strong>Това все пак е параноя, не е ли така?</strong></p> <p>Параноя, но в съответствие със сталинистките предписания. Арестувана е през декември 1938 г. По-рано същата година много от комунистите, подложени на чистка през 1937 г. до степен, че остават живи, са реабилитирани. Обосновката за реабилитацията им е, че са несправедливо обвинени от врагове на съветския народ, самите те предрешени като прекалено пламенни болшевики. Това поставя началото на нова чистка, насочена към тези, които до този момент са изглеждали най-верни и &ldquo;бдителни&rdquo; поданици.<br /><br /><strong>Значи, ако дадеш израз на искрени чувства към режима, това всъщност означава, че си предател.</strong></p> <p>Би могло да означава, че си предател. Търсели са потвърждаващи вината доказателства. Но си под подозрение. Това означава, че наистина не е имало безопасен начин да дадеш израз на искреността си и всъщност Олга Бергхолц идентифицира проблема много ясно. Както отбелязва в една записка след излизането си от затвора, от този момент за нея става невъзможно да води истински, искрен дневник, щом на всяка крачка ще трябва да се замисля как би прочел прозата й някой недоверчив прокурор. Тя продължава да води дневника си, но в него отчетливо се долавя усещане за криза, частичен срив на вярата й в съветската държава.<br /><br /><strong>Има ли елемент на самозаблуда в някои от процесите?</strong></p> <p>Зависи какво имате предвид под самозаблуда. Може да се каже: да, тези хора са били заблудени, като не са осъзнавали, че не биха могли чрез собствените си действия да се оправдаят пред режима. Но мисля, че тези документи не би трябвало да се четат само като политически изявления, като опит да убедят държавата, че са лоялни и заслужават пълна интеграция в новото общество. Ако дневниците бяха написани само с тази цел, авторите им щяха да се опитат да ги предоставят на режима. Но повечето от тях не са го направили, а запазват дневници за себе си. По-силна мотивация за тях е да се присъединят към революцията и да са в крак с историята, както и да се замислят що за личности са. Това нравствено търсене е достойно за уважение. По този начин дневниците ни казват нещо за висотата на нравственото мислене, както и за самодисциплината, която изглежда характеризира тази епоха, наред с вездесъщите насилие и терор. Разбираме, че по своята същност революцията е нещо по-голямо от болшевишкия режим и неговите политически цели. Именно бляскавите перспективи, които чертае революцията, перспективите за сигурност, обновление и абсолютно съвършенство приемат тези хора. Част от тези перспективи се превръщат в реалност, особено за неграмотните младежи, които получават безпрецедентен достъп до образование и социална мобилност. Както самите те пишат, те са убедени, че това е историческа ера, а проблемите, за които си дават ясна сметка, са временни противоречия, които ще бъдат разрешени.<br /><br /><strong>На семинара дадохте пример с дневника на по-възрастна жена, която е имала млад любовник. Бихте ли разказал за нейния случай?</strong></p> <p>Това е интересен дневник, името й е Зинаида Денисевская. Фрапиращо в нейния случай е, че започва да води дневник през 1900 г., когато е 13-годишна. Представител на руската интелигенция, тя е родена в образовано семейство в провинциалния град Воронеж и по-късно става учителка. Интелектуалното й ниво й позволява да преценява критично времето, в което живее. В един момент около 1905-1907 г. проявява известен интерес към крайни индивидуалистични течения в духа на Ницше. Копнее да се изяви като &ldquo;нова жена&rdquo; и да не бъде под ничий контрол, в частност, мъжки. Но в същото време копнее за любов и партньор от мъжки пол. Наред с оплакванията от лошо здраве от време на време дневникът й е обагрен от всеобхватно чувство за самота. Когато настъпва революцията от 1917 г., първоначално тя я приветства. Вярва, че обществото е във възход и иска да се слее с него. Вярва в идеята за общност и подкрепя идеята за социалистическо братство.<br />Въпреки това, когато става въпрос за болшевиките, се разграничава, защото ги намира цинични, властолюбиви и прекалено жестоки в своята политика. Държи ги отговорни за подтикване към гражданска война, омраза и разделение в обществото и остава на разстояние от тях. Единственото, на което държи, е мисията й като представител на интелигенцията да обучава необразованите, &ldquo;тъмни&rdquo; маси. Тъкмо в този момент се включва в едно експериментално стопанство в провинцията, откликвайки на желанието си да се занимава с практическа работа в полза на Русия за повишаване на образователното ниво.<br />През тези години тя продължава да търси, както и в младостта си, всеобхватен мироглед. Иска да посвети живота си в служба на обществото и историята. Това е траен ангажимент, който произтича от призванието й като интелигент и е характерен за руската интелигенция от 19-ти век. Поразителното при нея е, че в края на 20-те години тя отъждествява този мироглед и надеждата и сигурността, които той гарантира, с комунистическия режим, когото до този момент осъжда като деструктивна сила, която руши руското общество. Това нейно превращение има връзка със сталинския сценарий: с началото на главоломната индустриализация и с колективизацията на селското стопанство, със съзнанието, че макар политическите средства да са крайно насилнически и в много отношения отвратителни, те изглеждат неудържимо мощни и ще дадат резултат. Страната като че ли прави скок в бъдещето. И като че ли разрушава вековната представа за изостаналостта на Русия. Особено символната политика на сталинисткия режим вероятно е дотолкова ефективна, че тази селска учителка вече не иска да е извън строя. Тя иска да се включи и го прави, като застава решително против бившата си интелигентска среда, която сега бичува като &ldquo;вехта&rdquo;, &ldquo;буржоазна&rdquo; интелигенция. Тя, за разлика от нея, иска да е с младите, които изграждат колхози, с активните, които изпълват улиците, агитират и пропагандират новия живот. Именно в това състояние на духа тя се влюбва в един млад мъж (16 години по-млад от нея), когото отдавна познава, тъй като е бил неин ученик и помощник в експерименталното стопанство. Казва се Альоша. Навремето се е присмивала на грубите му обноски и е изпитвала съжаление към него заради недодялаността и непохватността му. Сега тя се влюбва в Альоша. Той я впечатлява със своята решителност, активност и жизненост. Тези качества засенчват някак си недостатъците му. И сключват брак. Но съвместният им живот се оказва невъзможен и тя много скоро го осъзнава. Като човек от друга епоха и поколение за нея е невъзможно да живее с един прекалено едносричен комунист, който не споделя разбиранията й за обич, на когото не е по вкуса старомодната романтика, който предпочита физическото и му липсва речник за чувствата. Многобройни и очарователни са последвалите недоразумения между двамата.<br /><br /><strong>Мислите ли, че този романс е метафора на желанието й да установи контакт с обществото?</strong></p> <p>Абсолютно. Тя търси съюз с новото сталинско общество и този съюз се въплъщава в отношенията й с Альоша. А въпросът дали двамата с Альоша могат да съжителстват, за нея се превръща във въпрос дали ще намери свой дом в съветската система.<br /><br /><strong>И не успява?</strong></p> <p>Всъщност успява. Разделят се по взаимно съгласие. И двамата усещат, че не се разбират. И независимо, че отново е самотна, му е благодарна. Сега той се е превърнал в неин учител по политика. Преди това тя му беше учителка в културно отношение, но сега е негова ученичка. От него се е научила да бъде по-безкомпромисна към себе си, както и по-толерантна към реалността. Научила се е и да вярва в комунистическото бъдеще, без да задава излишни въпроси. Всъщност тя продължава да задава твърде болезнени въпроси, но намира готови отговори за тях. И действително успява да намери нов дом в съветската система. С голям ентусиазъм се посвещава да преподава на младото поколение съветски учени, преглежда докторски дисертации на твърде причудливи теми като &ldquo;диалектика на яйцата на домашните птици&rdquo;. Но смъртта прекъсва заниманията й през 1933 г. Обърнете внимание, тя живее във Воронеж, център на черноземния регион, един от зърнопроизводителните райони, който е силно засегнат от глада през 1932/33 г. Почива на 45 години. Не е ясно дали умира от глад или от болести &ndash; имала е множество здравословни проблеми. Но дори да е от болести, недостигът на храна е влошил състоянието й. За нея недостигът на храна е бил остър проблем поради факта, че институтът, в който работи, през 1932 г. е затворен във връзка с политическо разследване. Заради предполагаем контрареволюционен заговор институтът е затворен и всички служители са уволнени. Това означава, освен другите неща, че губят дажбите си за храна, които в този момент са жизненоважни за оцеляването им.<br />Но въпреки всичко, до самия край тази жена не престава да вярва, че трагичните събития в живота й са само временно явление или лични трагедии, които не засягат &ldquo;голямото платно&rdquo; и че не са в състояние да я отклонят от новата й вяра, която тя не иска да изостави.<br /><br /><strong>Наистина е забележително, че на фона на всички тези ужасни условия хората са вярвали в новата система.</strong></p> <p>Да, забележително е. Струва ми се, че диалектиката в случая може да ни бъде от полза. Ако помислите за марксизма от гледна точка на това как представя самия себе си, неизчерпаемата му способност да &ldquo;рационализира&rdquo; събития и процеси, незначителни и грандиозни, в това има нещо твърде привлекателно, особено ако имате предвид търсенето на насочващ мироглед и социална интеграция, характерни за европейските общества като цяло между двете световни войни. Това, заедно с усещането, че в резултат на световната икономическа криза буржоазният свят се спуска надолу, сякаш внушаваше, че социалистическият лагер е в подем. На този фон много пишещи дневници упорито омаловажаваха критичните си позиции. Не от глупост. Те виждаха много неща, които силно ги огорчаваха. В последна сметка, много от тях омаловажаваха собствените си позиции, не само защото режимът оказваше огромен натиск над тези, които даваха израз на несъгласието си. Те бяха изложени не само на политически санкции, но и на огромни обществени и нравствени санкции: остракизъм, изключване от обществото и накрая, изключване от историческата общност на строителите на сияйното бъдеще.<br />Така че стремежът към принадлежност има дълбоко вътрешни, нравствени измерения, които без тези дневници просто не бихме осъзнали. Виждахме политическия аспект и бяхме убедени, че той определя всичко. Смятахме, че съветските граждани в голямата си част имат цинично отношение към великите цели на революцията. Но сега тези документи ни разкриват колко ангажирани са се чувствали те към своето общество и към сътворяването на световната история.</p> <p><em>Ян Чулик е чешки журналист и академик. Основател и главен редактор на независимия чешки интернет ежедневник Britsk&eacute; listy. Преподавател по чешки изследвания към университета в Глазгоу, Шотландия. Автор на първото проучване на чешката емиграционна литература &ldquo;Книги зад оградата&rdquo;, на монография върху чешкото посткомунистическо кино.</em></p> <p><em>Йохен Хелбек е професор по история в университета в Рутгерс, Ню Джърси, САЩ.</em></p> <p>Публикувано в www.blisty.cz<br />Превод: Камен Костов</p>