- Автор: Даниела Иванова
- 10 Sep 2020
- 100
- 7
Скандалът с ромските стипендии развихри отдавна тлеещи страсти на куп хуманисти, алтруисти и правозащитници. Главно на хора без работа, но с компетентно мнение по всички общочовешки въпроси. Гласът на преподавателите, пряко ангажирани с образованието на ученика независимо от произхода му, се чува най-малко.
Аз, като част от учителското съсловие, мисля, че ромите в България са всичко друго, но не и дискриминирани. Напротив, те са толерирани и от държавата, и от фондации – да имат равен шанс, да работят, да се изтласкат от мизерията и да се образоват. И ако нещо им пречи да се интегрират толкова много години, това не са другите етноси или държавата.
Тя никога не е ограничавала правата им, нито социалните помощи, непрекъснато осигурява програми за интегриране. Даже понякога институциите, стараейки се да помагат на ромите, дискриминират другите етноси. Точно такъв е настоящият случай със стипендиите за 600-те ученици – МОН грижливо обслужва чужда фондация като Ромския образователен фонд, чиято високоблагородна подкрепа е поднесена безпогрешно на универсален език – паричния превод. Как може някой да пробутва идеята, че бедността и ранното отпадане на циганчета от училище ще бъдат преборени дългосрочно с 30 евро на месец на 600 гимназисти срещу успех 3,50?
Има някой обаче, който стимулира непрекъснато децата да учат, без да ги дели по етнос. Прави го всеки ден, без афиширане. Не се обяснява по медиите. Нито пък чака да му спуснат дълбокомислени и сложни проекти. Това е българският учител. Ако не знаете как се случва, погледнете работата му, особено в малките населени места.
Неотдавна бях на обучение. Там се срещнах с учители от няколко села и градове от Североизточна България. През дните, в които споделяхме случки от даскалското ежедневие, чух истории, които разкриха паралелен свят. Светът на малките селища в България. Слушах кратки разкази за хората и тяхното препитание, за учениците, за закритите школа, за безнадеждността на учителите и за мотивацията на същите тези учители… Различен свят, за който никой не иска да знае и да се задълбае в него.
Ежедневието в малките селца и градове е по радичковски абсурдно. Уж смешно, а някак горчиво. Една от учителките разказа, че имало дете в класа, което не знаело какво е тоалетна. В училище разбрало, че има специално място, когато ти се доходи…
Често срещана практика е учителите да ходят на родителски срещи с автобус по околните села – в 9 часа вечерта, когато са нахранени кравите. Учителка разказа как отстъпила веднъж закуската си на хлапе, защото я гледало в устата. На гладни деца се дава да си хапнат от храната в стола, неизядена от по-капризните малчугани. Един ден момченце казало, че майка му поръчала да каже на учителката да прати за вкъщи хляб, да има за братчетата и сестричетата (8 на брой). Веднъж от едно школо завели осмокласниците в Балчик, за да раздадат тържествено дипломите. Оказало се, че някои от тях за първи път в живота си виждат море. А били ученици на по 15–16 години...
Бедните ромски семейства отиват в чужбина, просят. Заедно с децата. После се връщат, малките тръгват пак на училище. Като изхарчат еврото – заминават отново. Дете разказало, че ги „върнал Саркози”. Друго пък се хвалело, че майка му заминала да работи в Париж. Хвалело се, но всички останали знаели, че „работата” била да проституира. „Събираме им дрехи, останали от нашите деца, да ги носят. Те пък ги продават”, разказаха колегите.
Има села и градчета, където вкъщи, на улицата, в магазина – навсякъде се говори на турски език. Само в класната стая не може, само там се употребява българският. „Затова на първи септември организираме „опреснителни курсове”. През лятото децата забравят да говорят български. Две седмици ги събираме с училищния автобус и работим с тях, за да си го припомнят”, разказа колежка. Едно такова дете се обърнало с недоумение към нея: „Ти защо не ме разбираш?”. Друго пък направо съобщило: „ДПС-то каза да имам 3”.
В този различен свят крайностите понякога се срещат в класната стая. Има деца, които учат, изявяват се, носят медали и отличия от състезания. Преподавателите ги мотивират да работят в час с таблетите и телефоните си, вместо да се чудят как да ги забраняват. Карат ги да намират с тях информация или понятие от урока. Учителка по история разказа, че възпитаниците й ползват образователен сайт за измисляне на собствени задачи и въпроси. Госпожата държала списък с паролите в тефтера си, защото децата постоянно си ги забравяли и я питали… В същото време друга колежка сподели случка, в която бащата на ученик се скарва с майката и я набива със сопа. Идва той, взема сина си от двора и се барикадират в гората в кола. Родата на майката тръгва да отмъщава… След тези драми детето не идвало няколко дни на училище.
Ето в такъв абсурден свят тече ежедневието на много български учители. Те непрекъснато са с ромски деца – мотивират ги, образоват, справят се с невъзможното. Правят го без реклама, без да обикалят медиите, без шаблонни фрази, стратегии за реформи и вмешателството на организации със съмнителни мотиви. Грижата им е въпрос на съзнание, на чисто човешко отношение и познаване на проблемите. И доказват, че за да се справиш, не ти е нужен проект, нито непременно поощрения, нито високопарни министерски слова. Кой им даде думата сега в този скандал? Някой сети ли се?
Не знам как успява финландското образование, но знам нещо за българското. То се крепи на съвестните учители, на техните бързи решения, на ината, човечността и търпението. Става дума не за „светилата” в професията, а за учители в градове и села, за които не сте чували и вероятно няма да чуете. Техният опит в образованието, техните идеи и предложения никога не се вземат под внимание. А това вече няма нищо общо с бедността в България. Свързано е с невежеството и безразличието. И разбира се, конкретно при ромския проблем, с нечия полза – изгодата ромите да бъдат не интегрирани, а контролирани в услуга и на свои, и на чужди господари.
*Авторката е учителка във Варна.
