На 16 април, преди 140 години, Учредителното събрание на България приема Конституция, изпреварила наистина времето си и станала пословична със своя либерализъм. Изглежда наистина знаменателно как един народ, току-що освободен от петвековно азиатско владичество, успява да формулира сам принципи на управление, представляващи либерален синтез на съвременната тогава политическа мисъл.

 

 

Докато по същото време в Западна Европа функционират институтите на цензората, имуществения ценз, членовете на горните камари на парламентите се назначават, а на долните камари законодателните права са ограничени, в България всичко това е прескочено от раз. На негово място учредителите поставят наличието на еднокамерен парламент, избиран с равно и тайно гласуване от всички пълнолетни мъже, неограничена от нищо законодателната инициатива на Народното събрание, свобода на събранията, сдруженията и печата, възприемане като цяло на най-високите световни стандарти за гарантиране на индивидуалните човешки права, свързани и с наличието на модерна съдебна система.

 

На първо място и сега в историографията ни стои въпросът как е било възможно да се постигне това. Още повече, че самите ни освободители и оставената от тях администрация предлагат да се приеме един много по- консервативен проект за основен закон. Който дори не трябва да носи наименованието "конституция", а да се нарича Органически устав. За негова основа е взета Сръбската конституция от 1869 г., като са добавени отделни доработки, взаимствани основно от румънската конституция.

 

Основното в руския проект е силното ограничаване на законодателните права на парламента, за сметка на монарха. Последният получава правото да назначава дори неговия председател. Народното събрание се лишава от правото на законодателна инициатива, то може единствено да приема и отхвърля предложените от княза закони. Като състав, българският парламент се явява своеобразна смесица на долна и горна камари. Предвижда се около две трети от състава му да се изибира от населението, а една трета да се назначава от монарха. В допълнение се предвижда създаването на Държавен съвет, на който едновременно се възлагат административни, съдебни и законосъвещателни функции.

 

Учредителното събрание обаче дезавуира практически изцяло проекта. То отхвърля и доклада на специалната си комисия, в който също са заложени началата за консервативно устройство на новата държава. И самото събрание, завладяно от идеите на демократизма и либерализма, започва параграф по параграф да приема новия основен закон. Крайният продукт се оказва приетата на 16 април 1879 г. конституция, с която България дава заявка да заеме достойно място в редицата на европейските държави. 

 

Но още в първите дни на новия ни политически живот, започва не борба за утвърждаване на новата конституция, а за нейната още по-радикална либерализация. Доколкото тя не предвижда формална зависимост на действащата изпълнителна власт от съществуващото парламентарно мнозинство, монархът разполага с пълната власт да се разпорежда със състава и политката на Министерския съвет. Но още първото обикновено Народно събрание, доминирано от либералите, провокира тежък конфликт с първото българско правителство- на консерватора Тодор Бурмов. С искане кабинета да бъде съобразен с настроенията на парламента.

 

Впоследствие си отива както кабинетът, така и камарата, но проведените нови избори водят до още по-голямо либерално мнозинство в парламента. И княз Александър Батенберг се вижда принуден да възложи на либерала Драган Цанков да състави новото правителство. Което вече се ползва с доверието на Народното събрание. Прецедент, който се превръща в традиция - насетне всички български правителства (без временните кабинети) разполагат с парламентарна подкрепа.

 

В този акт някои български историци виждат трансформация на България от конституционна в парламентарна монархия, с което се достига до още по-прогресивната форма на държавно управление. Но, за съжаление, остава скрит въпросът дали това стъпало в историческото ни развитие не се превръща и в неговия връх. Защото след случилото се през 1880 г., Търновската конституция ще бъде все повече фикция, идеал или грешница, но така и няма да ѝ бъде позволено повече да разгърне своята сила в някакъв поне средносрочен период.

 

Парадоксално е, но първи ѝ посягат самите управляващи либерали. Още през декември 1880 г. те гласуват правото на кабинета на Петко Каравелов да издава закони, без санкцията на парламента, което представлява флагрантно нарушение на разпоредбите на Конституцията. Заражда се първото голямо противоречие в новата ни история: политическата необходимост срещу спазването на буквата на закона. 

 

Няколко месеца по-късно княз Александър I прави следващата крачка. На 9 май 1881 г. той уволнява правителството на Каравелов, назначава за нов министър-председател руския генерал Казимир Ернрот, разпуска парламента и обявява избори за ново Велико народно събрание. Именно последният му ход се явява в разрез с Търновкста конституция. Но монархът е решен да я зачеркне напълно. Неговото искане е бъдещото Велико народно събрание не просто да извърши определени промени, но съвсем да суспедира Конституцията. И да разреши налагането за срок от седем години на един абсолютиски режим, където властта му няма да подлежи на никакво ограничаване, след чието изтичане вече може да се мисли за възвръщане към конституционната форма на управление. Но не и на базата на Търновката конституция.

 

И тук се проявява най-големият дефект на българската политика. Оказва се, че ако властта умело съчетае прилагането на административния ресурс, репресивния апарат и демагогията, тя е в състояние да формира удобни за себе си парламентарни мнозинства. Практика, на която ще е съдено да се превърне в най- дълготрайния политически режим на Третото българско царство.

 

Създава се механизъм, при който монархът назначава по своя воля правителство, по предложение на това правителство се разпуска старата камара, а след това с насилие и фалшификации се избира нов парламент, в който привържениците на новата власт са мнозинство. По същество българите обръщаме с главата надолу цялата идея на парламентарната монархия. Наместо система, която експонира народната воля на ниво управление, ние създаваме механизъм, при който управлението налага властта си над Народното събрание.

 

Страничният резултат на този механизъм е, че всяка правителствена промяна води след себе си до пълна подмяна на съществуващия чиновнически апарат. Което обрича страната ни да бъде лишена от нормална администрация, чиито функции се заемат от партийни котерии, движени от разбирането, че са за малко във властта и е необходимо да използват отреденото им време за да се подсигурят, ако може, за цял живот.  

 

В този смисъл за България може би щеше да е по-подходящо функционирането на по-малко демократичния модел на конституционната монархия. Като в Германия, например. Там, тъй като постта на канцлера не зависи от волята на Райхстага, се пораждат наистина множество обществени и политически напрежения, но са налице два големи позитива. Изпълнителната власт не се опитва да влияе много върху състава на законодателната и администрацията не зависи от изборните резултати. 

 

А у нас либералната Търновска конституция поражда противоположен резултат. В Третото българско царство почти няма свободни избори и няма професионално действаща независима администрация. Нещо, което дори не си представяме как е спънало историческото ни развитие.

 

Режимът на пълномощията се проваля доста преди да изтече определения му седемгодишен срок, но много скоро той е последван от нов политически катаклизъм. Регентството и режимът на Стамболов. Наистина, тогавашните български управляващии и специално Стефан Стамболов са поставени пред тежко историческо изпитание, но в неговото превъзмогване те достигат нови върхове в областта на политическото насилие, ненадминати впоследствие до Първата световна война.

 

Ако до 1887 г. българският народ е изпитвал натиск по време на изборите, стамболовият режим използва репресията като перманентен метод на управление. Срещу политическите противници се използват всевъзможни безогледни средства, във всяването на повсеместен страх в обществото се търси начин да се гарантират устоите на управлението. За да се стигне до кошмарния инцидент с Петко Каравелов, който като лидер на опозицията е хвърлен по измислено обвинение в затвора, вътре бит и изнасилен. А след като получава сърдечен удар му е отказано всякакво лечение.

 

В периода 1887-1894 г. едва ли в Европа, ако изключим Османската империя, съществува толкова деспотично управление, като българското. И страшното е, че то формално се придържа плътно към повелите на Търновската конституция. А странното е, че се ползва с безрезервната подкрепата на западните страни. Артикулирайки с русофобията си, то дори бива насърчавано в зулумите си. В спомените на Симеон Радев е отбелязана случката как английският консул в Пловдив Джонс настоява пред Регентството час по-скоро да бъдат разстреляни военните от русенския заговор.  

 

Падането на Стамболовисткия режим води до определено смекчаване на управлението, но не и до вкарването му в конституционни рамки. И новите управляващи продължават да манипулират изборите, с което подсичат в основи собствената си легитимност. Формира са т. нар. личен режим на Фердинанд, при който едва ли не се институционализира споменатия по-горе обърнат модел на сформиране на властите: първо се назначава правителство, а след това се „сформира“ послушен парламент.

 

Налице е само едно изключение. През 1901 г. са проведени наистина свободни избори, спечелени от партиите с русофилски уклон, които формират третия кабинет на Петко Каравелов. Той обаче трае по-малко от година, а куриозното е, че е свален от собствените си депутати. Което може би формира второто голямо противоречие в тогавашаната ни политика: демокрация срещу стабилност.

 

Краят на Първата световна война носи не само тежко поражение за родината ни, но и поставя въпроса за легитимността на новия цар Борис III. Изкачването му на престола става в нарушение на Конституцията и по- специално на чл. 34, който изисква монарха да положи клетва пред Велико народно събрания. Такова изобщо не е свикано.

 

Но поне първите проведени избори при новия владетел са свободни. Те довеждат до формиране на кабинет на земеделци и народняци, който впоследствие е заменен от хомогененно земеделско правителство начело с Александър Стамболийски. Тук се проявява още един недъг на политическото ни развитие.

 

Оказва се, че не само правителствата, назначавани от монарха са склонни да нарушават демократичните норми, прави го и едно управление, излязло из низините на народа. Държи се изключително брутално, като показва черти, характерни за тежки авторитарни режими. Насилието над политическите противници е масово, те често са вкарвани в затворите, създадена е партийна милиция (Оранжевата гвардия), невиждано се разхищават обществени средства и нагло се парадира с властовия ресурс.

 

Никой не може да каже докъде би стигнало земеделското управление, ако не бе свалянето му с преврат. Но новата власт се оказва пълен заложник на собствените си страхове и е далеч от мисълта да реабилитира демократичните норми и правила. Тя залга на белия терор, когато маса неудобни хора са избити без съд и присъда. Самият Стамболийски е умъртвен по един крайно садистичен начин. Армията и полицията открито се превръщат в оръдия на терора.

 

Как дошлият на власт Демократически сговор провежда избори може да съдим от резултата - той печели изборите именно в селата, които са „крепостта“ на БЗНС. Но там населението е по-беззащитно и лесно за сплашване и манипулиране.

 

Да не говорим за злодеянията на властта след Септемврийското въстание и особенно след атентата в Света Неделя (също случил се на 16 април). Когато една държавна машина се държи като терорист, не може да я оправдае дори факта, че тя воюва с терористи. В тези условия е дори смешно да се говори за реално функциониране на конституционна система в Българя.

 

Краят на сговориското управление сякаш дава отново шанс за Търновкста конституция. През 1931 г. изборите са спечелени от опозиционния Народен блок, който сформира свое коалиционно правителство. Но вместо да се получи някакво възраждане на обществената енергия, се стига до обратния резултат - обществото се отвращава не просто от поредните управляващи, но и от цялата политическа система.

 

А и новата власт не се държи съвсем демократично. Тя лишава столицата София от местно самоуправление, след като комунистите спечелват местните избори. Малко след това депутатите комунисти в Народното събрание са касирани изцяло. И накрая е приет закон за печата, в който има значителни наченки на цензура.

 

Народният блок се дискредитира до степен, че неговото сваляне с военен преврат на 19 май 1934 г. е прието едва ли не с облекчение от народа. А предния ден, 18 май, може да се смята за последния ден на съществуване на Търновкста конституция. След това, до формалната ѝ отмяна през 1947 г., тя прилича на мумия, чиято форма се използва, за да се придаде минимална легитимност ту на царския авторитаризъм, ту на задаващия се комунистически тоталитаризъм.

 

Ако се опитаме да обособим управленията в България, които идват на власт посрдедством провеждането на свободни избори, рекапитулацията ще бъде доста неутешителна. Ето я:

 

- Първото управление на либералите: 1880-1881 г. Свалено е с военен преврат;

 

- Вторият кабинет на Петко Каравелов: 1884-1886. Прекратява дейносттта си във връзка с преврата срещу княз Александър Батенберг.

 

- Третият кабинет на П. Каравелов: март 1901 - януари 1902 г. Бламиран от Народното събрание.

 

- Второто правителство на Теодор Теодоров и първото правителство на Ал. Стамболийски: август 1919 - април 1920 г. Явява се преход към налагането на земеделска диктатура, провокирала от своя страна военния преврат от 1923 г.

 

- Управлението на Народния блок: 1931-1934 г. Свалено с военен преврат.

 

Трябва да признаем, че това е доста малко време на фона на периода 1879-1947 г. Очевидно е, че в страната съществуват обективни предпоставки, които не позволяват на Търновката конституция да разгърне своя потенцила. И обратното, налице е подходяща среда, която култивира и развива негативните практики, свързани със заобикалянето и потъпкването на Конституцията. Практики, които за съжаление не просто са предопределили историческото ни развитие, те предопределят и днешното ни настояще. Може би нашите наследници ще изследват въпроса как сме успели да превърнем в ненужен къс хартия и сегашната ни Конституция.

 

Още от категорията

Бездомна Европа

Бездомна Европа

Няколко събития от последните месеци, несвързани практически едно с др...

5 коментар/a

Не гласуващ на 17.04.2019 в 12:37
Тъкмо се чудех коя точно Конституция коментира на моменти авторът и, последното изречение ми обясни! Логиката показва, че отново предстои преврат! Но, кой ли ще е подлогът?
Никола Ников на 17.04.2019 в 12:54
Nikola Nikov Началото на статията предизвиква в непредубедения читател съмнения в идеологическите устои на автора. Помислете върху дова негово твърдение: "Изглежда наистина знаменателно как един народ, току-що освободен от петвековно азиатско владичество, успява да формулира сам принципи на управление, представляващи либерален синтез на съвременната тогава политическа мисъл." Това е идеологическа еманация на разбирането за "НАРОДНИТЕ МАСИ - ТВОРЦИ на ИСТОРИЯТА" и ролята на ЛИЧНОСТТА в НЕЯ. В Учредителното събрание са заседавали ПРЕДСТАВИТЕЛИ на БЪЛГАРСКИЯ НАРОД!!! КОНКРЕТНИ ЛИЧНОСТИ, с образование и възпитание, с опит и навици по обществено управление, със свое знание и разбиране за СПРАВЕДЛИВАТА ДЪРЖАВА. И изхождайки от тези свои разбирания и знания, оформените ДВЕ ГРУПИ водят упорита и, за срам на едната, непочтена борба, в резултат на което се появява този ТЕКСТ на Конституцията, която ще бъде суспендирана само след ГОДИНА, а през другите - системно потъпквана..., политическа "традиция", която наблюдаваме и ДНЕС... ДА, защото едната ГРУПА надделява и "побеждава" в политическата "война" за обединяване на БЪЛГАРСКИЯ НАРОД в ДЪРЖАВА, ГРУПАТА , която по-успешно манипулира "народното мнение", мнението на "простия" народ, на "андешковците", голяма част от които ще бъдат избити в ЧЕТИРИ ВОЙНИ С НАЦИОНАЛНИ КАТАСТРОФИ (в резултат от които граничим със себе си!), ПЕТ ВЪСТАНИЯ, Е ЕДИН ПРЕХОД към ДЕМОКРАЦИЯ, ОБЕЗЛЮДИЛ СТРАНАТА, повече от всички войни взети заедно!!!. Проследяване последователеността на авторовата мисъл е изключително забавно занимание: след апотеоза от задействания механизъм по създаването на текстовете, следва разочароваща констатация: "Но, за съжаление, остава скрит въпросът дали това стъпало в историческото ни развитие не се превръща и в неговия връх. Защото след случилото се през 1880 г., Търновската конституция ще бъде все повече фикция, идеал или грешница, но така и няма да ѝ бъде позволено повече да разгърне своята сила в някакъв поне средносрочен период." Четенето по-нататък е още по-забавно. Затова - ЧЕТЕТЕ!! ЧЕТЕТЕ и се опитайте да изпълните финалната заръка на Автора, за което Нему не достигат нито силите, нито подхода: "Може би нашите наследници ще изследват въпроса как сме успели да превърнем в ненужен къс хартия и сегашната ни Конституция."
Никола Ников на 17.04.2019 в 12:58
Негласуващ: "Но, кой ли ще е подлогът? " СРЕЩУ ТЕЗИ "подлоги" ПОДЛОГ НЯМА!!
висок на 01.05.2019 в 18:34
А защо текста е на руски език!!!! Нали уж сме свободни?
Диоген на 26.05.2019 в 09:18
Най-после един трезв поглед върху превъзнасяната Търновска конституция. Иститната е, че последната е просто победа на "прогресивните сили над здравия разум". Пълна глупост и наивна вяра, че "готвачката" може да управлява държавата. Смесването на законодателната и изпълнителната власт е пагубно и понастоящем имаме същия пример. Тук, голямата заслуга е на "модерните готвачи", седесарите, които също си бяха въобразили, че са нещо повече от "исторически отпадък", ама се видя, че не са!

Напиши коментар