Ерик Земур
“Бел летр” публикува отново майсторското есе на американския професор Алън Блум за кризата на общата култура. Изобличение на релативизма с изключителна сила ("Обезоръжената душа. Есе за упадъка на общата култура").
Разбираме го днес, четейки тази книга. Разбира се, ние във Франция все още нямаме толкова разкошни кампуси, изобилни бюджети за научни изследвания, букети от Нобелови награди, най-добрите студенти в света, които да се тълпят пред вратите на нашите университети. В замяна на това, ние имаме всички недостатъци, които Блум описва в книгата си: упадъка на общата култура за сметка на “социалните проблеми”; сепаратистките претенции на расовите или сексуални “малцинства”; спадане на учебното ниво в името на борбата срещу неравенствата; господство на релативизма в ущърб на търсенето на истината; или пък хуманитарни науки, които подражават като маймуни на “строгите” науки.
И от двете страни на Атлантика, вече имаме една и съща младеж: “Целта на образованието, което получиха, не е да ги превърне в културни млади хора, а в отворени млади хора: тя беше да им даде морална добродетел”. Младите французи, както и младите американци, бяха подложени на едно и също образование, на едно и също индоктриниране, както би трябвало да се нарече, в което преподаването на ценности (във Франция се добавя “републикански") замени старото обучение в обща култура: “Едно такова образование не е нищо повече от пропаганда”.
Блум се връща към основополагащата сцена: 60-те години. Той е видял всичко, разбрал всичко. За революцията от 60-те г. той е това, което Бърк е бил за тази от 1789 г.: едно едновременно либерално и консервативно око, доброжелателно, но не и глупаво, което поставя огромната си култура в служба на подробния анализ на събитията, на които е свидетел.
Блум е голям читател на Токвил и Русо; на Хобс и Лок; на Ницше и Хегел. Той живее в САЩ с европейска култура. Той е нещо като героите от “Бостънци”, известния роман на Хенри Джеймс за Америка от края на ХIХ век. Той е човек на Просвещението, но за него Просвещението далеч надхвърля френските философи от ХVIII век и обхваща и великите мислители от ХVII век, Декарт и Хобс. Според него Просвещението е царство на “разума”; това е свободата; това е Западът. Но той живее през 60-те г. на ХХ век и налюдава своите студенти. Вижда как царството на рок музиката се налага над всички други форми на музика и над всяка друга форма на култура: “Мик Джагър изигра в живота на тези млади хора ролята, която Наполеон е изиграл за младите французи през целия ХIХ век”.
Настъплението на феминизма и неговите основополагащи противоречия, между свобода и равенство, сексуално освобождаване и закрила на жените, разпуснатост и пуританство. Появата на “черната власт” и опустошенията на утвърждаващото действие (“позитивната дискриминация”): “Това, което изисква черната власт, е черна идентичност, а не всеобщи права (…). Братството, програмирано през 60-те г., не доведе до интеграция; то премина в изолация на чернокожите; чернокожите остават помежду си”. И бунтът на тези ученици, които се чувстват унижени, и отхвърлят това, което не успяват да придобият: “Чернокожите студенти не бяха граждани втора класа, защото бяха лоши ученици, а защото бяха принудени да имитират бялата култура”.
Режис Дебре ни учи, че Франция и Европа са станали американска колония, която трескаво търси блясъка в очите на своя господар. Блум ни припомня, че американският господар най-напред е бил дъщеря на Европа. Той очертава родословието на тази “контра-култура” от 60-те г., открива нейния източник в мисълта на Ницще, внесена в САЩ от Макс Вебер; мисълта на Ницше, ревизирана и задълбочена от Хайдегер, самият той преведен и “реконструиран на левичарска основа” от френските философи на Освобождението, Сартр, Фуко, Дерида, Барт. Тази “Френска теория” ще се наложи в американските капуси през 60-те г., преди да бъде внесена отново от френските университетски преподаватели, за които всичко, което идва от Америка, е евангелско слово.
Блум не е нито първият, нито единственият, който изобличава “мисълта на 68-а”. Той не е нито единственият, нито първият, който смята, че “обвързването на Хайдегер с нацисткото движение не е било вследствие на неговата политическа невинност, а е последица от критиката му на рационализма”. Но изправен през насилието на студентските движения през 60-те г., които заплашват и професорите си, той не се колебае да напише: “Формулата, използвана от Маркс, непрекъснато ми идва наум: историята се повтаря два пъти, първият път като трагедия, вторият път като фарс. Американският университет от 60-те г. преживяваше същото разрушаване на структурата на рационалното изследване (на полето на разума), което бе преживял германският университет през 30-те години”.
Впоследствие студентите от 60-те г., както в САЩ, така и във Франция, станаха шефове на Запад. Те наложиха своя релативизъм като върховна истина. “Западният рационализъм доведе до отхвърляне на разума. Релативизмът успя да разруши универсалните претенции на Запада (…). Лишен от тази нужда от истина, Западът ще рухне”. Блум умира отчаян.
Превод от френски: Галя Дачкова
Заглавието е на "Гласове"