Съдия Стефан Милев: Козметичните промени в услуга на малка политическа сила не могат да се нарекат съдебна реформа

– Вие сте работили от двете страни на барикадата – с извинение за израза: били сте прокурор, сега сте съдия. Имате поглед отвътре. Къде е по-големият проблем в реформирането на съдебната власт? Някои казват – в прокуратурата, други – в съда. Може ли да се направи такава диференциация според вас?

– Мисля, че е много крайно да свеждаме реформата до промени в структурната организация и в дейността на тези два органа. С неохота употребявам думата „реформа“, защото е омръзнала на всички. Промяната, която се цели, трябва да е по-глобална и извършена от хора с много по-високо ниво на интелект и професионализъм.

За съжаление това не се случи. Аз вече 12-а година съм част от тази система – първите 11 години като прокурор, сега като съдия. Виждам, че проблемите имат своя генезис далеч преди казусите по делата да стигнат до органите на съдебната власт. В България няма ефективно работеща администрация, ефективно работеща правоохранителна система, която първа да реагира на правонарушенията и престъпленията.

– Преди те да влязат в съдебната власт.

– Разбира се. Когато се извършва някакво правонарушение – дали е престъпление или не – първата барикада срещу него трябва да са органите на администрацията: митници, данъчни служби, полиция. Това са институциите, които трябва да съберат най-важните доказателства и чак тогава да отидат при прокурора с изявлението, че имат разкрит извършител, имат събрани доказателства. От там нататък функцията на прокурора следва да е преценката дали тези доказателства са достатъчни, за да внесе делото в съда и да обоснове обвинението или да каже: „Съжалявам, това, което сте събрали и установили, не стига за качествен съдебен процес. Прекратявам делото“.

В България нещата са много странно обърнати. Прокуратурата беше търсена като отговорник и виновник за всичко. Който каквото има да каже, отива там и пише молби, сигнали, жалби…

– И сега е така впрочем…

– Който се сети, заплашва с прокуратурата. И поставя тази институция на първа линия така, че елиминира същинските й функции. Ако прочетете нашата конституция, ще видите, че основната функция на прокуратурата не е да разследва, а да упражнява надзор върху разследването. Прокурорът може да разследва и да събира доказателства, но по изключение. Той наблюдава качеството на разследване на други органи. Винаги – и в годините, в които бях прокурор – съм казвал, че прокуратурата е функция на свършената преди това работа на много други органи.

Ако не се реформират качествено митниците, ако не се реформират качествено данъчните органи, ако не се реформират качествено всички правоохранителни органи, нищо не може да се промени.. 

Още при първите опити за данъчни измами, за контрабанда, за каквато и да е друга престъпна дейност, трябва да има адекватна реакция от тези служби, които да приложат разузнавателни методи, да съберат гласно или негласно доказателства и тогава да ги отнесат при прокурора. В противен случай е безсмислено да говорим за каквато и да било съдебна реформа по отношение на правораздаването.

– Много добре, че го казвате, защото в нашата редакция има конкретен пример – бабата на наша колега бе пребита от крадци в собствения й дом и почина. Полицаите, които са отишли там, дори не са си направили труда да снемат отпечатъци. Реагираха чак когато вдигнахме шум в медиите, но така и не заловиха истинския убиец, а само неговия помагач. 

– Как да работи прокурорът и да докаже кой е откраднал нещо от дома на някой, при условие че не е разкрит извършителят. А нали разбирате, че прокурорът не ходи с кучета следотърсачи да търси извършителите.

– В нашия случай полицаите дори не бяха снели отпечатъците от извършителите на убийство. Повтарям го, защото бях шокиран от този факт.

– Именно! Какво според вас може да направи прокурора в такъв случай. Да отиде да снеме отпечатъците и да каже: „Аз ще намеря извършителя“? Изобщо най-лесно е в такава ситуация човек да посочи съда и прокуратурата като виновник за ненаказването на подобни деяния. Когато заклеймиш една система и ежедневно я сочиш като отговорна за всичко негативно, най-лесно можеш да хвърлиш прах в очите за другите проблематични явления като начина, по който се провеждат обществените поръчки, раздават се концесии, разходват се европейски субсидии и т.н. В тези сфери се извършват не малко злоупотреби. Но те са на ниво и чрез методи, които трудно могат да бъдат разбрани от обществото.

Освен това почти всеки български гражданин е имал разочарование от съд, от прокурор или полиция. И когато подклаждаш допълнително това разочарование, хората много лесно се манипулират и започват да мислят, че това е главният виновник в държавата. Тях не ги интересува защо определено дружество е предпочетено като концесионер или защо тази обществена поръчка е дадена на определена фирма и колко ще загуби държавата от поредната „схема“. Тях ги интересува да бъдат обесени публично всички съдии и прокурори и на тяхно място да се назначат нови читави лица. Това е тотална манипулация на обществото от страна на политиците. 

Още от студентските си години следя законите, които се приемат. Всеки следващ парламент, всяко следващо правителство „откриваше топлата вода“ и считаше, че сега ще направи най-важното, което преди това не е било свършено. 

– Спомням си, че преди повече от десет години правих серия от предавания, посветени на разрушаването на следствието у нас. То беше унищожено съвсем тенденциозно. Още в първите години след 10 ноември 1989 всички компетентни служители бяха заклеймени като ченгета от ДС, комунисти и т.н. и разформировани. Почти от началото на прехода бе разрушен този важен сегмент от системата, който може да събира качествено годни доказателства.

– Нямам носталгия, нито афинитет към комунизма в България, но ако погледнем към практиката на стария Върховен съд от 70-те и 80-те години, резултатът и качеството на разследванията, които са се водили от следователите към МВР, които впоследствие бяха присъединени към съдебната власт, виждаме едно много по-резултатно събиране на доказателства, една много по-стройна организация, много по-малко грешки в началото на разследването, които могат да опорочават съдебния процес по-късно.

Нали разбирате, че ако трябва да се пресече една данъчна измама или да се осуети някаква трансакция за пране на пари, не може това да става с непригодните способи, с които в момента разполагат българската полиция и финансово-контролните органи. 

Ще ви дам куриозен пример, без да назовавам имена, за да не обиждам никого. Скоро от колеги разбрах, че един от служителите, който работи в ДАНС в отдела за разследване на корупционни престъпления на магистрати, е бивша учителка, която е успяла да си намери нова работа в тази държавна институция. Принципно имам висок респект към българския учител и съм научен да уважавам учителския и лекарския труд. Но си задавам въпроса дали изобщо е възможно такъв човек да има някаква реална представа за заплетените схеми в една корупционна практика, за това как точно се реализира тя и как да се пресече.

Липсват компетентни кадри, които да проверяват и разследват подобни схеми. Колко са в последните години случаите, в които една такава готова разработка с готови резултати, с данни, че наистина предстои реализиране на някаква корупционна практика, са били внесени в прокуратурата, за да може тя да пристъпи към повдигане на обвинения? Николко. 

Когато хората имат сигнал или съмнение за нещо, просто подават сигнала при прокурора и се надяват той да свърши цялата работа. А инициативата трябва да бъде обратна – разузнавателният апарат на държавата (ДАНС, МВР) да може чрез внедрени информатори, чрез всякаква друга информация да започне разплитането на случая. И когато съберат конкретни данни и приложат СРС-тата, да уведомят прокурора с готови, събрани доказателства.

Оттук започват проблемите – защо не се доказват обвиненията, защо нямаме добра статистика в борбата срещу корупцията, защо делата за корупция пред съда се сриват откъм доказателства. Защото непригодността на доказателствата се причинява още в началния стадий на разследването.

– И тя не е отговорност на прокуратурата…

– Може да се каже, че в някои случаи е отговорност на прокуратурата, доколкото прокурорът е внесъл лабилно откъм доказателства обвинение в съда. Но тази лабилност нямаше да съществува, ако в самото начало делото беше изработено качествено. 

– Тоест тя не може да манипулира доказателства, ако те са налице?

– Някои прокурори разсъждават – включително и аз в кариерата си на обвинител съм го правил понякога – че макар делото да е „на кантар“, когато вляза в съда като страна, ще се преборя да докажа несъмнено обвинението. Но практиката ми показва, че ако едно дело откъм обвинението „се клати“ още по време на разследването, пред съда то се „разклаща“ още по-силно. Защото там встъпват и други страни с множество насрещни процесуални права.

– Има вече състезание.

– Именно. При условията на публичност и състезателност се събират доказателствата и тогава тезата на обвинението по-скоро не удържа, вместо да бъде стабилизирана.

– Значи, ако ви разбирам правилно, целият разговор, който се заформи във второто управление на ГЕРБ – за разделение на ВСС, за промяна на Конституцията и прочее – е по-скоро козметична промяна, която няма да доведе до същинска промяна в борбата с корупцията. Между другото в България, когато хората мислят за съдебна реформа, смятат, че тя куца най-вече в борбата с корупцията по високите етажи на властта. Козметични ли са тези промени?

– Те не само са козметични и безрезултатни, но бяха приети, за да се угоди на една малка коалиционна група, която поддържаше правителството. 

– Реформаторският блок.

– Още тогава казвах, че това изобщо не е най-важното за съдебната реформа – да разделим ВСС, да регламентираме повече правомощия на общите събрания на съдилищата, да внесем някакви козметични промени в работата на прокуратурата. Обществото иска резултати. Те не се постигат чрез промени в организацията, а чрез промени в правораздаването, в неговата срочност, ефективност и бързина.

А що се отнася до последните промени в Конституцията и ЗСВ, машината е толкова тромава, че реалният резултат от тях ще се види едва след две-три години. И съм убеден, че тогава ще стане ясно, че нито са били най-спешните, нито най-съществените.

Част от гилдията е доволна, че видите ли, ВСС строго специфично се раздели; прокурорите си отговарят за прокурорите; съдиите за съдиите. 

Обаче пак има недоволни. Пак се говори за натиск върху съдийската колегия; за единоначалие в прокурорската колегия. Сега ще дойде друго правителство, което ще зачеркне резултатите от извършеното до този момент и ще реши да прави „най-важното“. 

Българинът е свикнал да се оплаква от корупция. Но ми прави впечатление, че както се оплаква от корупцията в съдебната система, така, влизайки например в болница, той вади пари, за да плаща нерегламентирано за всякакви медицински услуги и грижи, които му се дължат по закон. И си го приема по дефиниция, въпреки че му е ясно, че той не дължи тези пари. Това по-малко страшна корупция ли е? Лично аз считам, че човешкото здраве е много по-важно от това дали съдът ще ти възстанови имот, дали ще те осъдят или оправдаят, дали ще те накажат ефективно или условно. Но както виждате, като общество проявяваме много двоен аршин. Приемаме корупцията като правило и сме готови да плащаме на всеки за всичко, независимо дали търсим адекватно лечение, или бързаме да „почерпим“ чиновник в общината за някакво разрешение за строеж. Но когато имаме казус, отнесен до съд, и сме недоволни от изхода, винаги презюмираме, че насрещната страна е стигнала до прокурора или до съдията; заплатила е нещо и е постигнала своя резултат.

Така че съдебната система доста едностранно се преследва като виновник за цялата корупция в държавата. Но е добър повод с нея политиците да се оправдават за всичко, за да прикрият много слабости в държавническата си дейност.

Когато дойде стабилен чужд инвеститор, който не познава държавата и не е наясно с нейните властови механизми, в момента, в който му се каже: „Там съдебната система за нищо не става. Съдът е корумпиран, прокуратурата не работи“ – хората започват да се замислят дали да инвестират средствата си, дали ще има кой да защити инвестициите им. И се получава отдръпване, нежелание в България да се развива бизнес.

Тоест проблемът е и в общественото мнение, което е изкуствено насадено.

– Тогава как гледате на идеята да се приложи тук т.нар. „румънски модел“?

– Мисля, че всеки споменава понятието „румънски модел“, без да знае какво точно означава. Ако направите социологическо проучване, всеки трети запитан сигурно би ви отговорил, че румънският модел се състои в това някой да бъде осъден бързо и веднага. Ако трябва да се запознаем с румънската правораздавателна система, ще видим, че единствената специфика е специализираната им прокурорска дейност, която по отношение на корупцията по висшите етажи на властта е отделена. Така че хайде привържениците на т.нар. „румънска система“ първо да уточнят какво разбират под това понятие. Ако ние преследваме бързина и ефективност някой да бъде осъден на всяка цена, не трябва да се създава румънска прокуратура, а румънски съд – съд, който да работи с бърз прочит на доказателствата, да отхвърля исканията на страните под претекст, че те ще забавят делото ,и в крайна сметка – да гарантира 100-процентова успеваемост на обвинението. 

– Тезата е, че в Румъния има смели хора, които не се страхуват да се изправят срещу престъпността.

– Ние не познаваме добре манталитета на румънците и дали това не е по-скоро преекспониране на техните вътрешни успехи. Защото само човек, който познава отблизо системата, може да каже дали става дума за реален успех. Аз мога да ви кажа, че виждам много положителни тенденции в нашата съдебна система, в която голяма част от делата започват да се решават бързо, своевременно и качествено. Но това не се съобщава никъде и целенасочено пред ЕК и наблюдаващите ни институции изнасяме негативната информация, изнасяме кирливите си ризи. За съжаление повтаряме едно и също. И няма как да искаме положително отношение от Европа, при условие че самите ние – в опитите си да дискредитираме вътрешно едни или други представители на властта – сами сриваме доверието на институциите си.

– Има ли истинска битка между съдии и прокурори, така както се експонира тя в определена медийна група, която работи много тясно със Съюза на съдиите? Имам предвид „Икономедия“.

– Няма такова нещо. Нито бих обвързал Съюза на съдиите с някаква война с прокуратурата, нито тази медийна групировка. Война – ако трябва да използвам този термин – в съдебната зала има между прокурора и адвоката. И това е законосъобразна война. Всичко друго са опити за подклаждане на изкуствено напрежение.

Разбирам, че това, което четох тези дни в медиите за конфликт между съд и прокуратура, е провокирано от няколко проверки, инициирани и извършвани по дела в СРС и СГС. Но случилото се във връзка с тези проверки бих окачествил единствено като нормален професионален спор между ръководителите на институции – дали е редно или не да се извършва такава проверка; дали са верни или не резултатите от нея. 

– Дали има забавени дела, недобре свършена работа… 

– Това е един нормален професионален спор, който вероятно някой се опитва да използва, за да обоснове, че е довел до генерален конфликт между съдии и прокурори. И като бивш прокурор, никога не съм смятал, че мога да се бъркам в кухнята на съда, нито пък в момента считам, че съдът има да дели нещо общо с прокуратурата. Прокурорът е страна, негово е задължението със законни средства да отстоява обвинението. Той няма нито задължението да действа в екипен принцип със съда, нито правото да влиза в конфликт със съда. А като използваме думата „конфликт“, нека кажем, че в НПК конфликтът на прокурора с тезата на съда се нарича „протест“ срещу присъдата или решението и това е единственият му начин да изрази недоволството си. Така че да се твърди, че има война между колеги, които толкова години се срещат по работа в съдебни зали, не е просто пресилено, а е дълбоко невярно.

– Хващам се формално за думата „протест“, която споменахте. Запознахте ли се с мотивите на вашите колеги от СРС срещу ВСС за протеста им миналата седмица? Какво мислите по този въпрос?

– Доколкото разбрах, повод за протеста е анонсирано недоволство срещу заплащането на съдебните служители в СРС и накърняването на независимостта на съда чрез извършваните проверки по делата. В крайна сметка, всеки има право да заяви своето недоволство. Демократична държава сме, не нарушаваме законите. Въпросът е друг – да участваме в един протест като продукт на собственото си вътрешно убеждение, а не той да е групово инспириран от трети лица с неясни цели. Така че всички колеги в гилдията са свободни да изразят недоволството си срещу дейността на конкретен орган, включително и ВСС. Какво ще предприеме ВСС, как ще реагира, дали ще се съобрази с позицията на протестиращите, вече е въпрос на този кадрови орган.

– В началото казахте, че промяната в съдебната система трябва да се извършва от компетентни и разумни хора. Досега какви хора измислят промените в съдебната власт, как налагат своите решения, имат ли компетентност? Дебатират ли ги с тези, които ще прилагат на практика промяната?

– Аз съм деполитизиран и по закон, и по убеждения. Никога не съм залитал към сини, червени, жълти, зелени и т.н. Разбира се имам предпочитане за вот, когато отивам да гласувам, но това е във връзка с моята гражданска позиция. Струва ми се обаче, че последните български парламент и правителство, в които имаше изключително добре подготвени юристи, бяха при първото управление на НДСВ. Нямам никакви симпатии към „царското време“, „царя“ и т.н. Казвам го чисто обективно – че една гилдия като професорите Герджиков, Мингова, Пламен Панайотов, лека му пръст проф. Петканов, които бяха стожери на това управление като законотворци и като юристи-90 и са ме обучавали още в Софийския университет, просто бяха личности, чиито правни достижения трудно могат бъдат отречени.

Тези хора създадоха поредица от нови закони след 2001 година, включително действащия в момента НПК. За съжаление това поколение професионалисти вече ги няма в управлението. Без желание да засягам подготвеността на кадрите на школата в Симеоново, не може законотворчеството да се извършва единствено от хора, завършили академията на МВР. Все пак става дума за сложни закони, които изискват не просто юридическа логика, но и съпричастност на лица, работили в съответната сфера. Много се срина авторитетът на законотворците. Вие бихте ли посочили име освен тези, които ви цитирах, след 2003–2004 година? Някой, който е емблематичен юрист – доцент или професор? Много трудно, защото ги няма. За съжаление забелязвам, че хората от правната доктрина, които доскоро активно сътрудничеха на законодателната власт, започнаха да се разочароват и да се отдръпват от нея – защото виждат как законите се използват за решаване на моментни политически интереси, не се преследва реалната цел на едно добро законодателство в полза на обществото.

– Смятате ли, че дебатът за съдебната реформа се води по-често именно с политически мотиви, отколкото със същински мотиви?

– Разбира се, че се води с политически мотиви. Всеки яхва като предизборен лозунг това, че ще оправи съдебната власт, ще въведе румънската прокуратура, ще извади на площада на разстрел всички корумпирани съдии и прокурори. И светът ще започне отново.

Това обаче няма как да стане. Има три стъпки, през които трябва да се премине и които ще отнемат минимум между седем и десет години. Но те трябва да се извървят. Изцяло нов Наказателен кодекс – това е първото нещо. Той трябва да предвижда наказателна отговорност само за такива деяния, чиято степен на обществена опасност наистина заслужава адекватна наказателна репресия. В момента, ако дължите издръжка на непълнолетното си дете и не я платите, отивате на наказателен съд. Тоест сте престъпник. Ако не предадете детето си на бившата си съпруга в часове за свиждане, вие сте престъпник. Ако карате повторно без свидетелство за управление колата си, също вършите престъпление. Да не говорим, ако ви хванат да ловите риба или дивеч без разрешение. 

Има толкова състави на престъпления, които обременяват машината и могат да бъдат премахнати от НК. Това е положителна стъпка в разтоварването на системата, за да се съсредоточи тя върху същинската престъпност.

В същото време обаче новият Наказателен кодекс трябва да е съпроводен с подобряване на административната машина за борба с тези правонарушения. Защото ако деянията, които ви споменах, се санкционират по един много тежък начин от административните органи (от Агенцията за закрила на детето, от данъчните органи, от КАТ и т.н.), резултатът няма да е по-лош. 

Ако се приеме такъв нов Наказателен кодекс, ще се избистри границата между административните нарушения и престъпленията, която да е адекватна на съвременната ни действителност. Тогава трябва да се пристъпи към усъвършенстване на досъдебното производство чрез промени в НПК. Това е основният проблем в наказателния процес. Защото досъдебното производство е конструирано по съветски модел, при което се извършва една тромава предварителна дейност без съществена процесуална стойност.

Когато например органите на МВР съберат достатъчно данни за престъпление, докладват преписката в прокуратурата, прокурорът образува наказателно производство и започват да се разследват отново същите факти, по които полицията вече е работила. Това го няма никъде в Западна Европа. Там всеки досег на полицай, данъчен или митничар с факти, които проверява, има доказателствени последици и резултатите от него могат да се представят пред съда. Когато се разтовари тази машина и се деформализира досъдебното разследване, ви гарантирам, че успеваемостта в разкриването и доказването на престъпленията ще е много по-висока.

Има неща, които трябва да се променят и в съдебната фаза, но те не са толкова съществени. Например обременяването на съдиите да изготвят мотиви – и то пространни – към всеки един свой съдебен акт. Вярно, това условие е продиктувано от Конституцията, в която е записано, че актовете на правораздаването трябва да бъдат мотивирани. Но няма никаква пречка изготвянето на мотиви, което отнема изключително много време на съдиите – да се налага, когато присъдата или решението не са били обжалвани или протестирани от страните. Какъв е смисълът, ако и двете страни са съгласни с една присъда, съдията да изготвя пространни мотиви, които законът му налага? Това понякога отнема седмица, две, три – и той не може да работи по останалите си дела.

Има направени стъпки и в друго отношение – да се премахне това безкрайно връщане на делата от съда на прокурора. Аз адмирирам това не защото съм бивш прокурор, а защото и като съдия съм се убедил, че този институт не се използва по същинското си предназначение да осигурява в действителност правото на защита на обвиняемия и пострадалия. На него се гледа като на начин да се отстраняват всякакви други дефекти по делото, които са принципно отстраними и в съдебната фаза. В крайна сметка тази фаза е централна и въпросните пороци могат да бъдат изправени пред съда, там да бъдат изчистени и изяснени.

Едва след приемането на нов НК и промени в действащия НПК ще дойде ред да обърнем внимание каква върхушка управлява съдебната система; как тя да се избира, назначава и как да гарантира доверието на редовите съдии и прокурори; какви механизми да се създадат за липса на зависимости – както от страна на ВСС, така и на ВСС от страна на парламента. Моята теза е, че това трябва да бъде третата, финална стъпка на съдебната реформа. Защото първият досег на обществото не е с ВСС, а със съдебната зала и с казуса, към който лицето е съпричастно. До това убеждение стигнах от собствената си практика.

– Споменахте големия брой дела. Казахме, че ще коментираме и гражданското правораздаване. На какво ниво е българското правораздаване в това отношение? Чувал съм – а и вие казахте – за добри примери, които обаче не се излагат на показ в медиите.

– Точно така, защото няма медия, която да отрази, че съдията Иван Иванов си написа делото в срок, реши го за един месец и страните са доволни. Няма такава медия и това е обяснимо. Има много такива положителни примери – особено в съдилищата извън София, където натовареността е по-малка, колегите работят изключително срочно, бързо и качествено. И понеже в по-малките градове всичко се знае, обществото е доволно от работата на местния съд или прокуратура. Там съмненията не са толкова за корупция, колкото за уреждане на дела по „братовчедска линия“, защото всеки познава всеки. Проблемите са в София, която скоро по данни на главния архитект ще стане 3-милионна. Начинът на функциониране на софийската магистратура е планиран през 90-те години, при съвсем друго население и съвсем други проблеми. Сега, с този брой на съдиите и прокурорите – пак твърдя – работата може да е ефективна при добра дисциплина и организация. Просто трябва да се разтоварим от манталитета си да се оплакваме непрекъснато. 

А що се отнася до въпроса ви за гражданското правораздаване, струва ми се, че най-големите проблеми относно срочността на приключването са по делата със спорове за недвижими имоти. Особено когато са в „апетитни“ зони на града. Там проблемите не са в свидетелите – защото гражданското производство се води основно по документи и по експертизи. Изследват се много аспекти на спора – особено ако имотът е наследствен; проверяват се първопораждащите факти, кой има право да го владее, кой има право да го ползва, кой е реалният собственик и т.н. Едно такова дело понякога има 10-годишна история по инстанциите. 

– Добре ли е развита медиацията за извънсъдебно решаване на споровете у нас?

– Има и тя се използва. Но при все че трябва да уважаваме Европейската конвенция за правата на човека, която гарантира на всеки достъп до съд, трябва да отбележим, че правосъдието е много скъпа дейност и в Западна Европа не всеки може да си я позволи. Страните, фирмите, юридическите лица, корпорациите, които имат да водят тежки съдебни битки, сядат и планират предварително дали да влязат в такава борба – защото си правят изчисления колко ще им излезе един подобен процес, включително ако го загубят. Тук в България, водени от принципа, че всеки има право на достъп до съд, всеки пише една ръкописна искова молба, жалба или сигнал. И след това разчита на държавата да му свърши цялата работа. Просто нещата са много преобърнати, за разлика от западноевропейския модел. И ние се чувстваме длъжни да дадем това правосъдие, което се иска – защото на практика нито един съдия или прокурор не вади парите, които струва съдебният процес, от джоба си. А на гражданина трябва да се угоди. Всеки трябва да получи правосъдие. 

– Всъщност голямата промяна трябва да стане в манталитета. Ние не постъпваме справедливо един с друг, но искаме някой друг да раздава тази справедливост.

– И друг да е виновен за проблемите. Ние укоряваме корупцията, но участваме в нея доброволно.

-------------------------    

Стефан Милев е роден в София, 1981 г. Завършил е Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски през 2005 г. От 2005 г. до юни 2016 г., е бил както следва: младши прокурор в СГП (2005–2008), прокурор в СРП (2008–2014); заместник районен прокурор на София (юни 2014 – март 2016 г); прокурор в СГП (март 2016 – юни 2016 г.); от 01.07.2016 г. е съдия в Наказателното отделение на Софийския градски съд. Преподавател е в Националния институт на правосъдието.