Строителите на съвременна България

Строителите на съвременна България
Весел бе княз Александър по природа, но той тъжно живееше в своята столица. Каниц описва тогавашната София като едно голямо село, кално зиме, прашно лете, мръсно през всичките сезони. Окупационните власти бяха построили няколко държавни здания, останалата част на града се състоеше от ниски дървени къщи. Турският конак, преправен набързо на дворец, отначало по вкуса на княгиня Дондукова, сетне по фантазията на майсторите, представляваше тъй големи неудобства, че след една година стана положително необитаем. От Виена бяха купени мобилите на една фалирала певачка и с тях бе нареден салонът на първия български владетел. Когато князът пристигна в столицата си, той намери всичката тая странна обстановка завършена и трябваше да се задоволи с нея.

 

Никакъв светски живот, разбира се, не съществуваше още в София. В целия град само едно семейство имаше ренде в кухнята си и то минаваше от къща на къща в три махали. Само Бурмови, които бяха живели в Цариград, бяха успели да се настанят горе-долу по европейски; това бе единственият български дом, гдето князът можеше да посещава с удоволствие. За един млад човек, който е бил любимец на високата аристокрация в Берлин, животът в София трябва да е бил наистина голямо изпитание.

 

Князът се стараеше да убие скуката си с усилена работа и с много движение. Той ставаше на часа 5 сутринта, на 7 приемаше на доклад офицерите от свитата си и от 9 почваха вече официалните аудиенции. Министрите се явяваха пред него почти всеки ден и без никакви формалности. Впрочем всички българи имаха лесен достъп в двореца. На пладне князът обядваше; на трапезата му имаше всякога руски офицери; от внимание към тях слагаха се безброй руски напитки, закуски и пр.

 

Подир обед князът излизаше на разходка, най-често на кон, и придружен от няколко по-интимни офицери, лудо препускаше по софийското поле. След 5 часа той приемаше в кабинета си. Понякога у него се явяваха оригинални посетители. Селяните, които идеха на пазар, навлизаха на групи в двореца, викайки, че искат да видят княза. Князът ги приемаше охотно; тогава почваха нескончаеми оплаквания: на кого съседът съборил плета, кого мировият съдия глобил незаконно, кому попът искал скъпо за венчило и пр. Князът ги изслушваше внимателно, най-често без да разбере за какво се касае, и ги изпращаше всякога с парични подаръци. Прелъстени от сърдечността на приема, безцеремонните посетители разправяха на връщане в селото си легенди за младия княз, за бляскавата му униформа и за неговото добро сърце.

 

Княз Александър имаше инстинктивна нужда да се нрави и правеше всичко, за да бъдат хората около него щастливи и доволни. Каквото и да правеше обаче той, невъзможно бе да задоволи напълно своя руски антураж. Шепелев и Паренсов бяха запазили срещу него всичките лоши разположения на Дондукова и на славянофилската военна партия. Явно те не смееха да предприемат нищо против княза, защото се бояха от гнева на Александра ІІ, но те вземаха своя реванш, като ограждаха "немеца" с една атмосфера на недоверие и на неприязън.

 

При това те не пропускаха случай да му напомнят, че той дължи престола си на Русия и че руските интереси за него трябва да бъдат свещени. Кои бяха руските интереси? На заминаване от Ливадия князът бе получил от Александра ІІ съвета да се старае главно да добие благосклонността на великите сили, тъй като за покровителството на Русия няма за какво да се грижи. За никакви специални руски интереси царят не говори.

 

Когато обаче князът слезе във Варна, едва стъпил на българска земя, пред него се представиха двама руси – Утин и Черни, агенти на петербургския банкер Гинсбург, които предявиха искане за концесии. Понеже те носеха в себе си писма от някои руски генерали, князът им отговори да дойдат в София, гдето ще ги препоръча на своето правителство. В София Утин и Черни подновиха своите постъпки. Още в първото си заседание Министерският съвет биде принуден да се занимае с тях.

 

Агентите на Гинсбурга представиха два проекта: един за преустройството на Народната банка, основана от руските по време на окупацията, друг за построяването на една железница, която да свързва София с Дунава на Русчук или Свищов. Според проекта на Утина, банката трябваше да се превърне на акционерно дружество със седалище в Париж. Предвиждаха се една серия от финансови привилегии и монополи, които щяха да дадат на големите акционери Гинсбург и с-ие пълно господство над кредита и въобще над икономическия живот на страната. Любопитно е, че Гинсбург, който е евреин, намираше най-голямо покровителство от страна на славянофилите. Генерал Паренсов бе един от ревностните му защитници.

 

Сам князът, който искаше да угажда на русите, му съдействуваше. Въпреки всичко това Министерският съвет отхвърли категорически чудовищния проект. Колкото се отнася до железниците, Съветът намери справедливо, че е преждевременно да се разисква за каквато и да е линия, тъй като княжеството, което не е упражнило още нито един бюджет и не знае още приходите си, не смее да се ангажира в големи предприятия.

 

С това си поведение министрите показаха не само патриотизъм, но и кураж, защото те рискуваха да се изложат на омразата на руските покровители на Гинсбурга, които бяха силни пред императора. В Петербург отказът на българските министри биде представен наистина като едно антируско действие, продиктувано от Австрия, която желаела да се построи най-напред линията Цариброд – София – Вакарел, докато Гинсбург, уж по внушение от руския генерален щаб, предлагал стратегическата линия София – Дунава. Трябва и самият княз да е слушал около себе си укори за своето поведение по тоя въпрос, тъй като в едно писмо, което бе изпратил с майор Корвина до румънския княз Карола, той пишеше:

Предан от все сърце на княз Александра, желал бих да не направя нищо, което би могло да се види като антируско. За съжаление, руските чиновници тук са действували с най-голяма безсъвестност. Във всички министерства владее страшно безредие и системата на грабителство благодарение на Дондуковите порядки е тук едва ли не санкционирана. Всеки ден съм поставян пред тягостната алтернатива или да се подчинявам на руските искания, или да бъда обвинен от Русия в непризнателност и "оскърбление на най-светлите чувства на българите". Положението ми е наистина ужасно. Отблъсквам всичко, което е против съвестта ми, и поради това всеки ден трябва да пиша на императора, за да предупредя клеветите на тукашните руски чиновници.

 

Тоя тон на отчаяние носят всичките писма на княза от тая епоха. Оплакванията му от незачитането на своя руски антураж, от претенциите на русите в София да му диктуват и най-малките му постъпки и да контролират нагло дори и частния му живот стават се по-нервозни и нетърпеливи. В моменти на униние сантименталният млад княз почва вече да говори за абдикация.

 

Вътрешното положение на страната нямаше с какво да го ободри. То бе неспокойно и клонеше към явна криза. (…) Това забъркано положение тежко се отразяваше върху княза. Ненавикнал на политически вълнения, той ту изпадаше в дълбоко униние, ту кроеше от своя страна в младежкия си ум планове за енергическо действие. Русите продължаваха около него своите интриги. Паренсов пишеше в Петербург, че князът искал постепенно да замести руските офицери с немски, и търсеше инструкции, на което Милютин отговори: "Официални инструкции не мога да ви дам на вас като министър на българския княз, отговорен по конституционен ред. Крайно неудобно би било да се намесва руското правителство във вътрешните работи на княжеството". Това показваше, че догдето е жив Александър ІІ, всички интриги против княза ще останат осуетени.

 

През януари княз Александър замина за Петербург, за да присъствува на 25-годишния юбилей на императора. Той бе придружен от Давидова, който напускаше окончателно България. По пътя от София до Лом стана едно загадъчно нещо: при Арабаконак се оказа, че е откраднат един куфар на Давидова. Понеже в него Давидов бе поставил един свой доклад върху положението на княжеството, създаде се убеждение, че куфарът е бил откраднат по заповед на Паренсов. Обвинението обаче остана недоказано.

Откъсът е от "Строителите на съвременна България", том І, „Първата проба с консерваторите”.

 

 

 

 

 

 

 

Още от Интервюта

Коментари

Напиши коментар

Откажи