Сирийски епископ: Християните са солта на Сирия и ние оставаме да живеем на своята земя

Сирийски епископ: Християните са солта на Сирия и ние оставаме да живеем на своята земя
Църквата в Сирия днес изживява труден период на гонения. Унищожават се храмове и манастири, паметници на културата, умират хора. Как преживява Църквата в Сирия тези условия на война – за редакцията на „Православен живот“ разказва Ерзурумският епископ Каис (Садик), викарий на Антиохийския патриарх Иоан Х.

Ерзурумски епископ Каис

 

 

– Владико, всички християни искрено съчувстват на своите братя в Сирия. Разкажете, моля Ви, как Църквата в Сирия преживява в условията на война?

– Отдавна е известно, че Антиохийската църква е църквата на светите мъченици, която чрез своите изпитания носи свидетелство за Христовата вяра. Ето защо това, което се случва днес, не е нещо ново. Нашата земя обилно е полята с кръвта на християните още от първите векове: тя е преживяла идването на арабите мюсюлмани, кръстоносните походи, нашествието на монголо-татарите, властта на мамелюците, турското иго. Безусловно това се отразява върху живота на Църквата, като постоянно се попълва от светии и мъченици. Неслучайно у нас се говори, че нашата земя е била покръстена с кръвта на мъчениците.

Когато използваме израза „араби християни“, тук се подразбират християните от Сирия, Ливан, Йордания, Палестина, Ирак, Египет и Судан. Това е тази благословена земя, където е живял Иисус Христос, където е пътешествало светото Семейство, където са проповядвали апостолите и са се подвизавали много светии.

Днес главните играчи на световната политическа арена водят борба помежду си и си правят сметката, а ние се оказваме жертви на тези игри. Както е известно, нашата Църква понастоящем изживява труден период на гонения и бива подлагана на атаки.

В неделя в центъра на египетската столица в коптския катедрален храм „Св. Марк“ имаше самоубийствен терористичен атентат. В резултат на взрива около 30 човека бяха убити, а 60 бяха ранени – главно жени и деца. И до този момент пострадали умират от раните си в болниците, така че жертвите ще са повече. В Сирия и Ирак се унищожават църкви и манастири, а също паметници с културно значение, които влизат в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. Всички тези трагедии ни карат още повече да оценяваме нашата земя и нашата Църква.

И нека сега да погледнем към Европа: например, ако там някоя кола убие куче, веднага разните организации за защита на животните се обръщат към медиите и излизат с призиви за наказание на виновните. А у нас се убиват десетки, стотици, хиляди хора… но международните организации си мълчат. Наблюдава се едно всеобщо безразличие към това, което се случва в нашия регион.

– Известни са случаи за похищения на епископи и монахини..

– Преди три години в Сирия бяха похитени двама архиереи – Алепският митрополит Павел (Язиджи) от Антиохийската православна църква и сиро-яковитският митрополит на Алепо мар Григорий Йоан Ибрахим. Местонахождението им е неизвестно. И това не са просто обикновени хора, а висши църковни йерарси – имайте предвид, че при нас, на Изток, представителите на Църквата по традиция се ползват с всеобщо уважение и неприкосновеност. И въпреки това тяхната съдба вълнува малцина. Онези, които биха могли да направят нещо, си бездействат.

 

 

Също така всички знаят за похищението на сирийските монахини, които бяха заловени от бойци в плен преди няколко месеца. Те бяха освободени благодарение на международната намеса. Мястото, където обитаваха монахините  – манастирът „Св. Текла“ в Маалюл, паметник на сирийската култура, част от световното и сирийско национално богатство, беше разрушен и осквернен, както и много други светини. В разрушените храмове бяха унищожени архивни документи, ценни икони и църковно имущество. От страна на радикалите се надигат гласове, които призовават от лицето на земята да бъдат изтрити известните в цял свят древни мозайки в църквите, като по този начин да бъде унищожена паметта за християнската история на Близкия Изток.

– В международните медии сирийците често биват наричани религиозното малцинство на Близкия изток. Коментирайте, моля Ви, това.

– Ние винаги подчертаваме: ние не сме малцинство, а сме коренните жители на тези земи. Да направим сравнение: женихът кани на брачен пир гости, които могат да бъдат и хиляди, но кой е най-важният на празника – той или поканените? Разбира се, женихът. Когато мюсюлманите през VІІ век са дошли на земите, където са живели нашите предци, те били приети с мир, те са живели къща до къща с християните в продължение на векове, мюсюлманите и християните са дали общ принос в изграждането на близкоизточната цивилизация. Днес всичко се обръща срещу нас.

За щастие по-голямата част от мюсюлманите, които живеят в нашите страни, се придържат към умерените възгледи и се ръководят от общочовешките ценности. У нас ние имаме с тях приятелски отношения и както по-рано полагаме съвместни усилия за развитие на нашата култура. Една малка част от нашите съграждани са се увлекли от радикални идеи, призиви, финансови стимули и са се присъединили към групировките. Но сега всичко това се обърна срещу тях. Въпреки това ние оставаме да живеем на нашата земя. Християните са солта на тази земя, нашата мисия е да свидетелстваме за вярата в Христа и именно с това Църквата живее винаги.

– Защо според Вас нараства количеството бежанци от Сирия?

– Човекът има право да емигрира от своята страна, както и птицата може да отлети към други краища на света. Но е необходимо да различаваме доброволната от принудителната емиграция. Ако говорим по-точно, християните от Сирия не се преселват (сами), а биват преселвани (принудително) от родните им места.

Повратен момент за историята на региона стана 1948 г., когато ООН прие план за разделяне на Палестина и на картата на света се появи държавата Израел. Започна изселване на коренните жители от собствените им домове, те бяха изгонени от родните им места. Този проблем повлече след себе си и принудителната емиграция на палестинските християни, чийто мащаб с течение на времето се увеличава. Гражданската война в Ливан, започнала през 1975 г. и продължила 15 години, също допринесе за намаляване на християнското население на тази държава, където християните до не толкова отдавна бяха мнозинство. Войната в Ирак беше отприщена с цел дестабилизация на ситуацията в региона.

По този начин в случая с християните от Близкия изток трябва да имаме предвид, че в днешните условия тяхната емиграция е принудителна стъпка. Искам да отбележа, че от всички напускащи Сирия бежанци само един процент са християни, а всички останали са мюсюлмани. Показателно е, че сред мигрантите, прекосяващи нелегално на лодки Средиземно море, до този момент е нямало християни. Християните мигранти са много малко и те са сред онези, които по легален начин отлитат от страната и търсят убежище в страни като Германия, Франция, Швеция и др. Миграцията на християните в Сирия спада основно към нейната вътрешна разновидност, в пределите на държавата: хората напускат регионите, където се води война, в посока на по-безопасните такива. Например в Сирия има един район, който се нарича Вади ан Насара (Долина на християните). В него има 56 християнски села, предимно православни. Заради преселването на много хора към този остров на спокойствието там значително се увеличи броят на населението и животът се активизира. Манастирите също оказват подкрепа – приемат голямо количество бежанци, помагат на семействата с деца, откриват училища.

Повтарям, че много малко от сирийските християни напускат доброволно земята, където са се родили и израснали, където са техните културни и духовни корени, където са работили цял живот. Преди три месеца три хиляди сирийци – и християни, и мюсюлмани – се върнаха в родината си от Германия. Били си представяли, че Европа е „земя, където тече мляко и мед“… Ето защо в Сирия се наблюдава най-вече една вътрешна миграция.

 

интервю на Наталия Горошкова, източник: http://pravlife.org/content/siriyskiy-episkop-hristiane-sol-sirii-i-my-ostaemsya-zhit-na-svoey-zemle, превод: Мартин Димитров

 

Коментари

Напиши коментар

Откажи