Самотни ли са Балканите след избора на Тръмп?

Брюксел е обезпокоен и предпазливо-плахите поздравления на повечето европейски лидери не са нищо друго освен тревога за собственото политическо бъдеще. Ефектът на доминото е известен процес, когато причините за пораждането са сходни. Гневът на средните и бедни съсловия от срива на стандарта им, от налагането на различни от традиционните за тях морални ценности, от внушенията за вина, когато са принудени да съжителстват с различни по етнос и религия хора, които не се съобразяват с установени вековни правила и ред, от липсата на перспектива за младите и работа за все по-голям брой граждани, от проявено безсилие на властите пред лицето на терора и радикалния ислям, от надменността на елит, който придобива повече от 90% от благата, и т.н. е един и същ от двете страни на океана.

В това отношение и страните на Балканите, по принцип известни с факта, че нямат ден без драми, не направиха изключение от изразените поляризирани мнения по света във връзка с избора на американския народ. Нормално е да се предположи, че Сърбия „ликува от избора на Тръмп“, или поне така пишат повечето белградски вестници тези дни. Все пак раната от бомбардировките през 90-те години, когато пострадаха хиляди цивилни сърби, не само че не е завехнала, но и пряко се свързва с фамилията Клинтън. Даже някои коментатори се питат как ще бъде сега „Косово без Клинтън“ и припомнят, че когато преди няколко години г-жа Хилари Клинтън в качеството си на държавен секретар посети Прищина, тя обяви Косово като „личен въпрос на семейството й, а не само като външнополитически въпрос на САЩ“.

Косово е болка за Белград, а в столицата му има голям паметник на съпруга президент Бил Клинтън, има улици с имена като „Уесли Кларк“ и дори бутик „Хилари Клинтън“. По сръбската национална телевизия опозиционни лидери приветстват президента Тръмп и не без злорадство казват, че го правят, защото „с поражението на Хилари Клинтън са поразени най-големите поддръжници на политиката й – Хашим Тачи и Мило Джуканович“ (оттеглил се като премиер на Черна гора след спечелени от партията му последни парламентарни избори). Тук е мястото да се припомни, че при неотдавнашно посещение на премиера на Румъния в Сърбия той отново потвърди твърдата позиция на Букурещ относно Косово, т.е. непризнаване.

В същото време при посещението си в Белград преди дни британският външен министър Борис Джонсън призова европейските лидери „да престанат с колективното си и дразнещо оплакване от избора на Тръмп“ и да се фокусират върху политическите аспекти, като прегърнат възможностите, които им се предлагат. Той е убеден, че Великобритания ще използва възможността да изгради отношения със САЩ, които са икономически изгодни и биха имали принос за стабилността и просперитета в света. Дали сега някой вярва в случайността на Брекзит? Президентът Тръмп в телефонен разговор вече е изразил желание да подпише споразумение за свободна търговия с кралството. Нещо, което турският президент Ердоган побърза да обяви като контрапункт на митническото споразумение, което има Турция с ЕС. Защото е пределно ясно, че Анкара с водената в момента вътрешна и външна политика все повече се отдалечава от членство в европейския клуб.

Сръбският външен министър Ивица Дачич пък не забрави да се похвали, че преди 3 години се е срещал с Доналд Тръмп, за да си „поговорят за възможни инвестиции в Сърбия като строеж на хотел в Белград“. Тогава повечето медии (и стоящите зад тях!) са го критикували за тази стъпка, но е доста вероятно сега това да е коз в ръцете му. Защото победата на Тръмп, казват в Белград, „дава надежда на сърбите“ и дори вече говорят за предстоящо официално посещение в Сърбия. Остава за целта да се припомни, че новата първа дама е от страна на бившата СФРЮ! Разбира се, че сръбският премиер Вучич е доста по-премерен в изявленията си за президента Тръмп. Той си дава сметка, че голяма част от съпартийците му са въодушевени от победата на републиканците в САЩ, защото трудно са понасяли упражняван натиск от страна на Вашингтон по различни поводи (най-вече за отношенията с Русия и нежеланието за налагане на санкции на Москва), и сигурно затова се чувства длъжен да подчертае, че за неудачите в страната не бива винаги да се вини някой от чужбина.

Доста по-различно звучат политическите изявления в съседна Хърватия по същия повод. Там повече се изразява „загриженост за бъдещето на региона“, отколкото да се приветства победата на президента Тръмп. Трудно е да се оспорва мнение, че на управляващата консервативна партия HDZ ще й бъде не особено комфортно да „погледне Тръмп в очите“. В редица хърватски медии не се крие притеснението, че победата на Тръмп може да окуражи руските партньори и съюзници на Москва на Балканите като Сърбия да заемат по-голяма роля в региона и това да промени балансите в тяхна полза. Като се познават отношенията между Загреб и Белград, такива мнения не са изненада.

Интересното е, че има препоръки, които настояват политици, медии и общество да се запознаят с особено внимание с „посланията на американски народ”, да съумеят бързо да променят стереотипите в политическия език, да преразгледат проблемите на хърватите и настроят политиката към решаването им, което няма да е много лесно поради съществуването на много „клинтънолюбци“ на политическата сцена. Сред тях открито се посочва и президентката Колинда Грабар-Китарович.

Малките страни в региона като Македония, Босна и Херцеговина и Черна гора се опитват да запазят неутралитет в позициите си относно т.нар. „революция“ в САЩ. Ситуацията явно не им се вижда избистрена, за да са категорични в приобщаването си към новия президент в САЩ. Защото няма голяма яснота за бъдещата му външна политика и особено за погледа му към Балканите, ако го има на този етап. Изразени страхове, че „има варианти за подялба на Европа между Вашингтон и Москва“, се възприемат по-скоро като теории на конспирацията, чието време след победата на Тръмп звучи доста „ретро“.

Защото той е заявил за свой приоритет Америка, величието й, икономическия й просперитет и е по-вероятно Балканите отново да останат в периферията на световната политика. Което означава, че съществена промяна в отношението към региона едва ли ще има. Очакванията и в трите страни са, че ако има промени, те няма да са съществени. Македонският „Дневник“ все пак коментира, че „Тръмп е изправен пред дилема „дали да бъде себе си, Сандърс или Алексис Ципрас“, защото открито е признал, че в САЩ има голяма корупция, че медиите са нечестни, а обществото е разделено в доста посоки.

В тази връзка дали изказванията на президента Обама (в навечерието на неочакваното му посещение в Атина) относно искането Алексис Ципрас да „отмени незаконното вето за влизане на Македония в НАТО, като се разберат за името“ се възприема от гражданите на Вардарска Македония като балсам за душата? Или ще го разгледат през призмата на становище на отиващ си президент, което няма задължителен характер, а е просто стремеж да остави положителен спомен за мандатите си? Известно е, че интересите на САЩ в случая са по-скоро за затваряне на гръцките пристанища за руски военни кораби и въвеждане на санкции от страна на Гърция към Русия. Което също остава за бъдеще време поради смяната на личността в Белия дом.

Каквото и да пишат медиите на Балканите, не бива да се забравя, че регионът винаги е живял като в омагьосан кръг и по-често е бил предизвикателство, отколкото гръб на т.нар. велики. Да се мисли върху спецификата на тази част от Европа не винаги е било по силите или интересите на геополитическите играчи. Но при дадени събития те се задействат енергично с цел коригиране на посоката и винаги се опират на стари съюзници. Тук Западът и Русия не от вчера „делят мегдан“, но по традиция пешкира обират страните от региона. Сега не се знае какви са идеите на президента Тръмп и затова затишието е в ход. Срамежливо свеждат очи онези, които не са се притеснявали да се поставят в позиция на сателити при управлението на демократите в САЩ. И то в период, когато Турция никога не е криела, че държи постоянно под око Балканите, защото ги е обявила за част от своята „виртуална“ външна политика, която нарекоха неоосманистка. Мине не мине някой и друг месец, и Ердоган обявява Босна, Косово, Скопие, Албания, Беломорска Тракия, че даже и Кърджали за част от сърдечните си простори. И това в дни, когато Израел официално предупреди, че ИД планира атаки на Балканите с цел сплашване на населението, дестабилизация и активиране на ислямистките мрежи, които биха били основа за установяване на ИД на тази територия. В Сирия и Ирак става напечено. Предотвратяването на атентат на мач между Албания и Израел е доказателство, че информациите за съществуването на ислямистки мрежи в нашия регион не са празни приказки за поддържане на напрежение.

Всъщност напрежението на Балканите си го има и поради кризата в отношенията между Хърватия и Босна и Херцеговина заради ареста на 10 бивши хърватски войници, обвинени за извършване на военни престъпления срещу сърби, има го и заради неизяснените обстоятелства около т.нар. опит за преврат в Черна гора по време на отминалите парламентарни избори, заради суматохата около предполагаемо покушение срещу сръбския премиер (за автор на което някои в Белград посочиха американското посолство), заради политическата агония, която тресе Македония повече от година и там вече не се знае кой за какво се бори, за кого работи, но изглежда, че всички са оцапани, а предстоят нови избори в началото на декември и т.н.

За капак и ние изпаднахме в политическа криза заради депозирана оставка на българското правителство. То нямаше и друга възможност след зашеметяващата победа на ген. Радев в президентската надпревара. Прави са онези, които правят връзка между ветровете, които идват от САЩ, минават през Брекзит и Вишеградската четворка, подчертават възторга на крайно десните в Европа от победата на Тръмп (нали уж Путин ги обгрижвал?) и не забравят да повтарят, че Брюксел така и не намира начин да се справи с мигрантската криза, рекета на Анкара и терора на собствена територия. Определено е време за промени, но какви и дали, е друг въпрос. Който може, да чете сигналите. Балканите едва ли ще останат самотни след победата на президента Тръмп. Проблемът е, че в малко случаи сами са решавали съдбата си. Ще успеят ли днес?