- Автор: Александър Девекио и Етиен Кампион, “Фигаро”
- 10 Sep 2020
- 2719
- 34
Снимка: Фигаро
Левият френски писател и философ Режис Дебре е ангажиран с Че Гевара през 60-те г., затворен и измъчван няколко пъти в Южна Америка. По-късно става плодовит писател. Той създава и развива областта на медиологията и основава списание Medium. Между 2011 и 2015 г е член на Академията “Гонкур”. Професор по философия в Лионския университет.
- Вашата книга “Призракът Европа” (L'Europe fantôme) излиза в поредицата “Брошури” три месеца преди европейските избори. Случайно ли е това?
- Не, но актуалността е само рекламен трик. Антоан Галимар и Албан Сьоризие използваха заглавието на една поредица от 30-те г., която е публикувала Жид, Томас Ман, Жионо и други. Идеята е писателите да напишат кратки текстове за историческия момент, без жаргон и обиди. Така че не ме интересуваха европейските избори, с техните благочестиви пожелания за енти път, а духовните основи на една политическа утопия. Да не забравяме, че нейното знаме със синьо небе произлиза от Апокалипсиса на Св. Йоан. Дванадесетте звезди са тези на Света Богородица.
- Какво означа заглавието “Призракът Европа”?
- Това е намигване към книгата “Призракът Африка” (L'Afrique fantôme) на Мишел Лейрис, в която той изразява разочарованието на западния човек, който се е надявал, че с експедицията Дакар-Джибути през 1932 г. ще стане друг човек, при контакта с друга цивилизация, и накрая завършва с “отричане на екзистенциалната пълнота на тази Африка, в която бях открил много, но не и избавлението”.
Ние също очаквахме да бъдем избавени от тежкото си минало, от егоизма си, от смъртоносните си страсти в една спокойно обединена Европа, но ето, че този егоизъм се завръща енергично и тази идеална конструкция всъщност се оказва неуловима, блуждаеща и безтелесна. Не-личност. В това има само неудобства. Едно неясно и смътно създание може да продължи да обсебва умовете като призрак. И наистина, от време на време настъпва подем, чудотворен план, известие за възраждане, което да съживи пламъка и сърцата. Ритъмът е десетилетен.
- Сравнявате европейския проект с месианство, с религия. Защо?
- В много отношения европеизмът е опиумът на нашите елити, едновременно израз на тяхната дълбока политическа скръб и протест срещу тази скръб. Подражавам на марксистката формула: освен комунизма и национализма, прибавянето на душа на технократизма създава много слаба светска религия, която не поражда никакво чувство, не помни никакво минало и не определя никакво бъдеще.
“При националността е като при геологията, топлината е отдолу”, казваше Мишле. При Европейския съюз топлината е отгоре и не слиза надолу. Това е локомотив без вагони, както справедливо отбелязва Юбер Ведрин. На гражданина не му пука, а европейските избори всъщност са проучване на общественото мнение за домашна употреба, което интересува само професионалистите, политиците и медиите.
Но първоначално, след войната, имаше плам, устрем, благодарение на сближаването на две месианства, християнското и прогресивното - чудотворна среща на империята на Благодатта, за завръщане на християнския свят, и империята на Разума, като обединяваща и умиротворяваща празнота. Жак Делор послужи като мост между тези два склона, откъдето и консенсусът за името му. За съжаление, двата стълба на Храма, християндемократическият и социалдемократическият, рухнаха и остана само сух и суров неолиберализъм. Не особено мотивиращ. Но, в крайна сметка, религия идва от латинското religare, свързвам, събирам. Това обединява по висините, както свидетелства последният разговор на президента със съветниците му и интелектуалците от неговия кръг. Вярата изчезна, но остава задушевността. Това е нарцисизъм за неколцина. Унизително за стадото велики умове, подравнили се с Елисейския дворец, но вдигане на цената на главния изпълнител.
- Ако това е религия, броят на вярващите в нея днес изглежда в упадък?
- Струва ми се, че има няколко причини за малкия брой вярващи и все по-трудното присъединяване към нея. Светът се промени след Договора от Рим през 1957 година. Той се глобализира по своето измерение и ренационализира по своя състав - това обяснява онова. Очевидно е, че техно-икономическата глобализация води до културна и политическа глобализация, с нарастваща фрагментация на организираните цялости. От четиридесет години повтарям това и накрая всички го видяха. Освен това вече не сме в епохата на политическо-военните блокове и, освен НАТО, вече няма такива. Тогава имаше враг, Желязна завеса, крепост, която да се удържа. Изправени пред Сталин, бе оправдано създаването на блок.
Днес Европейският съюз е анахронизъм: прекалено малък за световните икономически, екологични и други предизвикателства и прекалено голям, с 27 членки, за да има някаква сплотеност. Той се превърна в пречка, не в трамплин.
- Днешна Европа германска ли е или американска?
- Двете не са несъвместими. В началото Европа на бащите основатели беше американска, като вдъхновение и повече или по-малко като тайно финансиране, и стана главно германска след разширяването, което измести на изток центъра на тежестта. Нормално е една Европа, основана на върховенството на homo oeconomicus, да бъде доминирана от първата икономическа сила на континента.
Американският homo oeconomicus се осланя на вярата в Бог, in God we trust. А при нас той иска да си е самодостатъчен. Сравнете една банкнота от 10 долара, която изразява метафизиката на една конкретна история и география, с банкнота от 10 евро, която е билет за “Монополи” без девиз, лице и място, и ще проумеете всичко. Няма и един силует под тези сводове, висящи между небето и земята, като призрачни видения. От едната страна е народът, следователно историята. От другата - агрегат, извън земята и историята.
- Какво мислите за идеята, че Европа е донесла мир?
- Не Европа на Брюксел постигна мира, а световният мир създаде тази Европа, когато ядреното разубеждаване замрази конфликтите от двете страни, във всеки лагер, всеки сюзерен, тъй като САЩ и СССР нямаха никакъв интерес протежетата им да се разкъсват взаимно. А гореспоменатата Европа трябваше да извика САЩ, за да върне мира в бивша Югославия, тъй като беше неспособна сама да го възстанови. Тя не може нито да воюва, нито да постига мир. Жалко.
- Казвате, че чрез институционализирането си, Европа се е развалила…
- Вашият въпрос ми напомня за отговора на Дьо Гол на Малро в “Поваленият дъб”: “Европа, чиито народи се мразеха помежду си, имаше повече реалност, отколкото днес”. Трябва да препрочетем това интервю от 1969 г., предвещаващо, като всичко прогнози на Дьо Гол. “Няма съмнение, казва той, че сме свидетели на края на Европа. Успех на тази федерация без федератор”. Може би “англобалният” език е големият и единствен федератор. Известната апокрифна фраза на Жан Моне, “Ако знаех, щях да започна с културата”, няма смисъл, тъй като културата е най-напред езикът!
Ако отидете в Брюксел, ще видите, че той е станал англоговорящ град, докато Женева си остана френскоговоряща. В желанието си да приеме всички идентичности, Европа вече няма идентичност.
- “До утре, Дьо Гол”?
- Преди всичко нека не го правим националист. Именно той осигури и тържествено отпразнува френско-германското помирение с Аденауер и създаде Френско-германската младежка организация. И той искрено желаеше една европейска Европа с Елисейския договор и плана “Фуше”. За съжаление, Бундестагът, посъветван от Жан Моне, го заряза. Оттук и неговата остроумна забележка: “Договорите са като младите момичета и розите. С времето остаряват”. Напускането на американския протекторат изглеждаше като светотство на нашите германски приятели. Да се надяваме, че този страх няма да трае вечно. Можем да се съмняваме в това.
- Не се ли разпознавате в опозицията между националисти и прогресивни, теоретизирана от Еманюел Макрон?
- Съвсем не. Тази опозиция бе теоретизирана не толкова отдавна от Дрийо ла Рошел, виден прогресист, който искаше “новата Европа” да надживее старите смъртоносни национализми. Ето защо, казваше той, както и много интелектуалци и академици по онова време, за да се освободим от ограничения шовинизъм, който ни причини толкова злини, трябва всички заедно да защитим крепостта Европа от болшевишките орди, с което се заеха през 1944 г. подразделенията Вафен СС от дивизията “Шарлеман”, с нейните 7000 доброволци. Трябва да отворим отново историческите книги, но никога не е прекалено късно да направиш добро. Животът не е само икономика.
Тази опозиция, Ариел срещу Калибан, икономическа и юридическа империя срещу победените местни култури, Западът срещу Изтока, очевидно е делото на националистите. За да се противопостави на империите, Централна и Балканска Европа никога не е могла да разчита на държава, а на своята древна култура и тази съпротива винаги минава през езика и религията. Защо да съживяваме тази традиция?
- Към връщане на нациите ли вървим или към Европа на племената?
- Задавате ключовия въпрос. Трябва да осигурим бъдеще на нашата гражданска нация, основана на “французин е този, който иска”, и да попречим на всяка цена на етническата нация, основана на закона на кръвта, да я замени. Това е голямата опасност. Уви, племето, противно на това, което се смята, е все по-модерна форма на организация, а Европа, която трябваше да се федерира, ускорява сепаратизма - погледнете Испания, Белгия, Великобритания, италианска Падания. Да се надяваме, че републиката на гражданите ще устои на голямото завръщане на феодалите, към което парадоксално води наднационалното.
- Как ще се разпадне тази цялост?
- Не знам нищо за това. Трябва да дадем време на времето. Ще има сепване, тътрене и без съмнение ще се запазят митническият съюз и някои съдебни практики. Но има риск народите да се уморят да виждат съдии, които вече не са слуги на закона, а предписват норми, забравяйки, че републиканският закон е израз на общата воля, обмислен от представителите на народа и приложен в негово име. Съдебното управление на обществения живот вече е оставка на политиката.
- Съществува ли европейски народ?
- Уви, не, дори и да поставят каруцата пред коня, смятайки, че Европарламентът може да породи народ. Един народ не е само общност от икономически интереси, а въображаема общност. Тя поражда affectio societatis, емоционална, интимна и инстинктивна солидарност. Един жител на Кале го засяга какво става в Марсилия. Един французин не го засяга какво става в Полша или Естония.
Има американско кино, но няма европейско кино, именно поради липсата на общ език и звезди, които говорят на всички страни. “Единствените ни общи актьори в Европа са американските”, отбелязва Жан-Жак Ано. Това е интересен, макар и тъжен симптом.
- Евроскептик ли сте?
- Ни най-малко. Въпросът не е дали си “за” или “против” Европа, а за коя Европа говорим. Това е все едно да питате: “вие “за” или “против” Франция сте? Но коя Франция - тази на Мишле или тази на Морас? На Жан Мулен или на Льо Пен? Коя Европа? Има няколко. Има средновековна Европа на носталгичния католицизъм, Европа на Просвещението, скъпа на Пол Валери, каролингска Европа от времето на Окупацията и технократската Европа на Еврокомисията. Извинете, но аз избирам тази на Пол Валери.
Превод от френски: Галя Дачкова
