– Г-н Русков, новият ви роман „Чамкория“ излезе от печат преди месец. В момента обикаляте страната, за да представяте книгата. Как се приема тя, как протичат срещите ви с хората?

– Книгата има голям успех, представянията протичат при голям интерес. Идват много хора, задават въпроси, купуват си книгата, чакат за автографи. Бих казал, че хората са не просто любезни, а ентусиазирани. Всичко това, разбира се, ме радва изключително много.

– „Чамкория“ е първата книга, която излиза на пазара, след като четящите хора у нас в значителна степен вече ви познават, благодарение на успеха на „Възвишение“. Колко различно е днес, когато името вече работи за вас?

– Има много голяма разлика. „Възвишение“ си проби път доста бавно – за две или дори три години. Успехът дойде по модела „от уста на уста“, просто читателите си препоръчват едни на други книгата и така в един момент се натрупва голяма критична маса, която в някакъв смисъл ви прави известен. Докато новата ми книга има мигновен успех, защото тази читателска публика, която аз съм спечелил с „Възвишение“, има интерес към новата книга. А изглежда и я харесва, което придава на силния старт на книгата още по-голяма инерция.

-Новият ви роман е книгата, написването на която ви отне най-дълго време. Това означава ли, че беше най-трудна за написване?

– Писах „Чамкория“ четири години и това действително е най-дългото време, в което съм писал книга. Другите си книги съм написал за 2-3 години. Тази книга беше особено трудна, тъй като тя е единствената моя книга, която е панорамна картина на дадено време, поради което се налага да знаете много неща. Трябва много неща да прочетете, да проверите. Добре, че на мен ми беше страшно интересно, така че това не ме е затормозявало особено. Но колкото и да ми беше интересно, усилието беше грамадно.

– Колко време отнема периодът, в който се опитвате да се потопите във времето, да прочетете всичко възможно, да разгледате всички стари снимки и след това – да напишете самата книга?

– Изследването за една книга обикновено ми отнема между 1 и 2 години, в този случай – 2 години. Но то не е нещо, което поне аз правя предварително. Двете неща, изследването и писането, вървят заедно. Докато изследвам нещо ми хрумва някакъв епизод, записвам го, обикновено той после влиза в книгата. Аз съм проверявал и научавал различни неща от първия до последния ден в тези четири години. Все пак ако трябва да разделя нещата – написването ми е отнело около две години, а проучването на историческата действителност още толкова.

– Как се променихте за тези повече от 15 години – от започването на труда върху първия ви роман „Джобна енциклопедия на мистериите“ до днес, когато на пазара е четвъртата ви книга? Променихте ли възгледите си за това какво е необходимо, за да напишете хубава книга?

– Промених се много – това е сериозен период във всяка една професия. Човек научава много и днес аз съм доста по-добър писател, отколкото бях при написването на първия си роман. Промениха се много съществено литературните ми възгледи. Аз винаги съм смятал, че в романа има три важни неща – стил, герой и сюжет. Когато пишех първата си книга мислех, че най-важното нещо в една книга е езикът, стилът. Преди да напиша втората си книга стигнах до извода, че най-важното нещо в една книга всъщност е героят. Този извод споделям и в момента, а това е много голяма промяна в убежденията, която води до доста рязка разлика между книгите. Затова и първият ми роман изглежда доста по-различен от останалите.

– Колко време обикаляхте „пиацата“ около „Св. Неделя“, булевардите, улиците и площадите, за преживяванията си около които разказва бае Славе? Бул. „Княгиня Клементина“, на която се развиват много от действията, днес носи името на Александър Стамболийски, който пък също в известен смисъл е герой на романа.

– Поне десетина пъти съм минавал през повечето места, които съм описал в книгата, за да ги видя как изглеждат днес на живо. Ако мога да забележа някакъв стар детайл, който да е останал, да усетя нещо от атмосферата им. „Св. Неделя“, където се намираме в момента, за мен е много ключово място в София и в някакъв смисъл поне в моето съзнание ще остане най-големият символ на града след написването на тази книга. Това място е много драматично, то е пълно с история.

Църквата "Света Неделя" след атентата на 16 април 1925 г. Снимка: "Изгубената България"

– Предполагам сте се информирал основно от стари снимки за всички тези детайли, които са страхотно литературно преплетени в сюжета. Опасявам се, че читателите, които не познават в София, дори няма да изпитат същото удоволствие, но за софиянец усещането да минаваш всеки ден покрай нещо, чиято история сега четеш в литературно произведение, е уникално.

– Аз много обичам тези неща – малките детайли и подробности, малките визуални знаци, които предават атмосферата на времето. Смятам за огромен принос на една книга, ако тя успее да ви придаде атмосферата на времето, да ви потопи в това време. Поради тази причина използвам и език от това време – това е едно много важно средство. Да слушате езика от онова време, да виждате във въображението си сградите, улиците, хората от онова време. Трябва да се има предвид, че аз правя това без почти никакви описания. Аз не харесвам описанията. Всичко това го постигам в книгата си чрез натрупване на много дребни детайли, подхвърлени тук и там, без да се увличам в особени описания, през мисълта и разказа на героя – бае Славе, който живее в онова време. Той се движи в тази среда и разказва, като в някакъв смисъл по този начин „дърпа“ и вас като читател в нея.

– Някой каза, че буквално е усетил как миришат дрехите в магазините, които бае Славе обикаля със семейството си. Споделям тази оценка.

– Много се радвам, защото мисля, че почти никъде не съм описвал аромати. За щастие, читателите имат много добро въображение. Те могат да ви допишат. Не съм споменал как миришат магазините. Аз написах това, което се вижда и чува. Някои читатели имат много силно въображение и успяват да съживят това във вътрешния си взор, което ги оставя силно повлияни. Това важи особено за хора, които са израстнали в София, за които тези улици и места от стара София значат много неща, те ги връщат към детството им. На тези хора съм сигурен, че подобни описания въздействат много силно.

– На тях им въздейства силно и езикът на „Чамкория“. За съжаление, той може би няма да въздейства така на хората, които не познават този жаргон. Те вероятно дори ще четат книгата с правилно ударение, а вие сте споделял, че сте писал романа с преметнато ударение в съзнанието си.

– Да, както се говори диалектно. Когато представям книгата си на различни места чета откъсите по различен начин. В София ги чета с преметнато ударение, защото почти всеки тук знае този софийски жаргон, докато извън София чета с книжовното ударение, защото на хората в Стара Загора или в Русе например, това им стои много странно.

– Дали книгата не губи от това?

– Губи, но губи малко. Не смятам, че е нещо фатално. В крайна сметка това са подробности, дребни неща.

– Прочетох някъде, че бае Славе е може би описание на това какъв би бил Гичо от „Възвишение“, ако беше оцелял до 1920-те години. Или пък набързо се е преродил в него след Освобождението. Ако Гичо и Асенчо бяха „малко революционери, малко разбойници“, то малко какъв е Слави Желязков?

– Не мисля, че Гичо би бил герой от типа на бае Славе. Те са доста различни хора. Славе е малко опортюнист, малко хитрец и малко или повече честен и почтен човек. Сложен характер, трудно е да се опише с няколко думи. Но струва ми се, че в основата си е добър, свестен човек.

– А дали в крайна сметка обича жена си и децата си? Непрекъснато се оплаква от тях, често, но не винаги ги нарича „така нареченото ми“ семейство?

– Най-вероятно ги обича, просто като всеки човек, който има голямо семейство, женен е от дълги години и трябва сам да го издържа през всичките тези години, е отегчен от всички тези усилия, които това изисква от него. Това въобще не значи, че не ги обича.

Площад "Народно събрание", поглед от Софийския университет. Снимка: stara-sofia.com

– Много важен герой на книгата е Димо Казасов, който се явява нещо като морален наставник на Слави Желязков, той непрекъснато цитира неговите статии. Спори горещо с друг герой – Пешо Комуната, който се опитва да му каже някои неща, но Славе категорично отказва да се съгласи.

– Димо Казасов е много интересен и много двусмислен човек в исторически план, като действителна историческа личност. Затова и го харесвам, защото е литературно много благодарен, защото е много повратлив…

– Меко казано.

– (Смее се) Да, там никога не знаете кое какво е и колко време ще продължи. Освен това е много талантлив журналист. Нещата, които е написал за 20-те години, са сред най-добре написаните неща за този период. Неговата книга „В тъмнините на заговора“, която излиза през 1925 година и в която той разказва за организацията на Деветоюнския преврат и своето участие в нея, е чудесна книга. Придава ви настроението на заговорника, който не знае дали утре ще бъде на власт, ще бъде министър или може би главата му ще се търкаля по улиците. И двете неща са еднакво възможни. Димо Казасов е бил точно в такова положение вечерта на 8-ми срещу 9-ти юни. Той описва тази вечер по много силен, много въздействащ начин, който ви предава точно тези усещания на човек, който си е сложил главата в торбата и поема огромен риск. Казасов е много интересен човек, а като автор е забележителен. Ако искате да усетите в някаква документална книга духа на 20-те години, вижте книгите на Димо Казасов.

– Колко още подобни книги успяхте да откриете и да прочетете. Смея да твърдя, че този период не е особено добре познат у нас – това на липса на източници ли се дължи, или на нещо друго?

– Има биография на Александър Цанков – „Моите спомени“, няколко стотин страници голям формат. Цола Драгойчева има спомени – „Повеля на дълга“, където описва поне в един том 20-те години. Пане Бичев, тогавашният директор на „Обществена безопасност“ има книга, която се казва „В навечерието на атентата“. Димо Казасов има спомени, Кимон Георгиев има в архива си някои неща. Не трябва да пропускаме и Георги Башикаров, който описва живота на четниците – има една малка книжка, излязла през 1964 година, в която описва живота на четниците по балкана. Това се сещам за момента, но вероятно пропускам някои.

Ресторант и бирария “Елит”, София, 20-те години на ХХ век. Снимка: БНР

– Имаме, разбира се, и много публични свидетелства от самото време – на Гео Милев, Йосиф Хербст…

– Разбира се, има неща, които са излизали в тогавашната преса.

– Вестниците от онова време присъстват много сериозно в „Чамкория“, предполагам сте изчел доста вестници.

– Наистина съм чел много вестници и вече съм казвал, че това е най-добрият източник за научаване не толкова на събитията, защото вестниците често грешат, но за усещането на атмосферата на 20-те години. Те са най-добрият източник за това. Предават ви атмосферата много живо, ден по ден, виждате как се променят настроенията в обществото. Вестниците са незаменим източник в това отношение. Никоя книга със спомени не ви дава толкова живо усещане за онова време, да не говорим за историческите книги – там всяко усещане за духа на времето е изцедено, като мокър чаршаф, което в някакъв смисъл е нормално. Но ако пишете художествена книга, за вас подробностите и детайлите са много важни. И вестниците в това отношение са абсолютно незаменими.

– Пък и всяка от страните в конфликта си е имала своите вестници, всеки от вашите герои общо взето си чете вестника на своята партия.

– Точно така – можете да видите картината на действителността, погледната от различни гледни точки. Пречупена като в калейдоскоп през гледните точки на различните партии, а това значи на различните социални групи. Виждате как едно и също нещо може да изглежда по много различен начин за различните социални групи. А за да бъде изненадата пълна виждате, че има неща, които изглеждат по абсолютно еднакъв начин. Колкото и да са противопоставени хората в някои неща, има неща, за които все пак постигат пълно съгласие. По този начин можете да видите действителността отвътре, през различни гледни точки, пречупена през призмата на различни идеологии, класи, съсловия, различни интереси. Това е много обогатяващо.

Бирария и кафене "Централ", София - 20-те години на XX век. Снимка: "Изгубената България"

– Понеже казахте „различни гледни точки“, позволете ми един коментар. Във вашите интервюта най-често срещаният въпрос обикновено е „какъв извод може да си прави читателят от книгата“, какво искате да им кажете и т.н. За мен това са безсмислени въпроси, защото очевидно вие сте написал роман от 630 страници, а не статия. Но моят най-важен извод за приноса на „Чамкория“ е именно свързан с предоставянето на различна гледна точка за онова време. Може би за първи път в такава степен в художествено произведение е показано, че става дума за един ужасен конфликт, към който има много гледни точки. Можем много да говорим кой започва първи, затова разсъждава и бае Славе, но е показано, че става дума за действия, които са резултат от други преди тях. Някой си Коста Янков не се е събудил просто така една сутрин, взимайки решение да се извърши един безспорно варварски акт. Имал ли сте за цел това – книгата да донесе малко повече познания за пълната картина?

– Разбира се, аз исках да предам времето в цялата му сложност, защото то е наистина много сложно. Говорим за много завързан преди всичко морален възел. Той е толкова завързан, че според мен просто не може да се отвърже. Невъзможно е да кажете кой е крив и кой е прав. Ако ми кажете, че едните са прави, веднага ще ви извадя сумати аргументи в полза на другите и обратното. Нещата се завързват и всъщност действителността често е точно такава. Завързват се дотолкова, че става невъзможно да се развържат, историята става твърде сложна и единственият начин, по който хората тогава са се справяли с тази невероятна сложност на ситуацията, е като в някакъв смисъл умишлено са се затваряли в своята гледна точка.

Това някак става естествено – когато една ситуация стане много сложна, имам чувството, че много малко хора се опитват да я разберат. Те решават просто по някакъв начин да функционират в нея, поради което съвсем умишлено отрязват съзнанието си от другите гледни точки и се затварят в своята. Когато разказвате книга за толкова сложен период, ако не сте политически и партийно обвързан, трябва да се опитате да навлезете в дълбочина. Да покажете всички тези гледни точки, да покажете историята в цялата и сложност. Аз дори не съм я показал в цялата и сложност, тя е по-сложна от описаното, но просто няма как да бъде показана тази невероятно сложна история. Трябваше да бъде може би 1600, а не 600 страници. Поради тази причина и не обичам да давам кратки поуки, защото такава сложна история много трудно търпи кратки поуки и изводи.

– Бае Славе разсъждава за това. На едно място казва „все пак те първи направиха преврата“.

– Той казва на едно място едно, а след това – друго. Аз в някакъв смисъл целях това, за да могат да се покажат различните гледни точки към събитията и да не вкарвам за всяка гледна точка отделен герой. Да събера няколко гледни точки в един герой, в бае Славе, който тук ще каже едно, там друго. Тази история е много сложна и свеждането й до няколко прости изречения и извода е неуместно и несправедливо към участниците в нея. Те не заслужават толкова просто нито да бъдат приемани, нито да бъдат отхвърляни. Това са хора, които живеят в много сложно време, вземали са сложни решения, понякога са правили грамадни грешки, но за да бъдат правилно обяснени тези хора, трябва да се предаде цялата сложност и завързаност на обстоятелствата. Тогава героите от онова време, тези сложни хора в сложна ситуация, могат да получат достойно за тях изображение.

Женският пазар в София през 20-те години. Снимка: "Изгубената България".

– Притеснявате ли се, че ще има опити да ви обвинят в ревизионизъм? В това, че може би не критикувате достатъчно едната страна. Вече срещнах коментари, че по военните бае Славе плюе пет страници, а по комунистите – само две изречения. Има епизоди, в които главният герой се среща с Коста Янков и той не е представен като някакъв невменяем дявол с рога, ами напротив – като вероятно зъл, но разумен човек. Дали кликата на моралната полиция, която действа и в литературата, ще ви атакува за това?

– Не се опасявам особено. Книгата попада на различни хора, които имат различни интереси и те я интепретират в съзвучие със своя интерес или разбирания. Не бих казал, че това ме притеснява особено.

– Ще дойде време и за награди, за оценки. Мислите ли, че това може да изиграе някаква роля – да не бъде харесано някое чисто политическо послание, което някой ще прецени, че дава книгата.

– Това пък още по-малко ме интересува. Наградите са важни, доколкото ви помагат да станете популярен. Наградите имат тази функция – да популяризират име или книга.

– Задават тон – този е награден, ще си купя неговата книга.

– Наградите имат за цел да спечелят публика на определени книги и автори, но ако вече имате спечелена публика, не бих казал, че наградите особено ви интересуват. Като парични измерения, с няколко изключение, те изобщо не са големи. Единственото им значение за един писател е, че те могат да насочат интереса на публиката към него. Ако вие вече сте постигнал това по друг път, не ви вълнува особено дали ще вземете награда или не.

Бул. „Витоша“, поглед от площад „Света Неделя“, вляво – Духовната академия, вдясно – Съдебната палата все още липсва, около 1930 година. Снимка: http://www.stara-sofia.com/

– Книгата е за времена на може би безпрецедентно разделение в българското общество. Но и днес сме много разделени. Слава Богу разликата е, че сме доста по-кротки и не се избиваме по улиците, а само се разприятеляваме във „Фейсбук“. Какви прилики и какви разлики можем да направим между тогава и сега?

– Разликите са огромни, буквално не може да става сравнение. Ония хора просто са се разстрелвали, те не са водели спорове. Не водят спор – те се застрелват. И не само се разстрелват, но се и взривяват. Бутат се в затворите – едните бият другите и обратното. Това е време на страхотно насилие и, казано на политкоректен език, „посегателство върху живота и здравето на хората“. За щастие в момента няма нищо подобно. Разликата е огромна, а приликата е тази, че както и тогава, а и сигурно винаги ще бъде така – хората обичат да се разделят на две групи. Двете групи могат да бъдат най-различни – леви и десни, русофили и русофоби. Ако сме далеч от Русия, ще бъдем някакви други фили и фоби.

Хората обичат да се разделят на две групи и да започват да се борят едни срещу други. Струва ми се, че това е заложено в човешката природа. Хората се нуждаят от враг. Всеки, който не се замисля върху този въпрос, се нуждае от враг. Някой, върху когото да реализира волята си власт. Да покаже, че е нещо повече от него, че го превъзхожда, че може да го командва, че има власт над него. Тъй като човек не може да прави това спрямо приятели си (те много бързо ще престанат да му бъдат приятели), той се нуждае от врагове, за да може да утоли тази черта на човешката си природа. Заради това човешката история е изпълнена с вражди, войни и така нататък.

Има такова нещо в човешката природа, което просто се нуждае от враг, тъй като в човека има воля за власт. Волята за власт е насилническа воля. Не можеш да я реализираш спрямо приятели и роднини (поне ако желаеш те да си останат такива) и заради това ти трябва някаква друга група хора, към която да можеш да обърнеш тази страна на природата си. Човешката природа има добра страна и лоша страна – волята за власт е откъм лошата страна и се нуждае от враг, за да може да се реализира. Иначе ще си остане нереализирана и човек ще изпадне в депресия…

– Много е интересен моментът с т.нар. „Бедна книжка“, която си изкарва бае Славе. Откъде черпихте информация за това?

– Информацията за това как се вади Бедна книжа е описана в един годишник на Софийската община – много подробно. Също и как се вади безплатна карта за Банята, ако имаш Бедна книжка. Това е книжка за бедност, тоест общината ти е давала ред предимства – безплатна храна, безплатно посещение на общинските лечебници.

– Това се случва по времето, когато комунистите още са били далеч от властта…

– Това е времето на Демократическия сговор, управляват военните.

– Подобна идея днес би звучала направо налудничаво, в сегашната икономическа ситуация.

– Наистина е много любопитно, манифест – програмата на Военния съюз, мисля от 1919 година, с който той обявява своето основаване (това разбира се става нелегално, той е тайна организация, но те въпреки това пишат манифест), има една изключително умерена, бих казал социална икономическа програма. Спомням си изречения, които казват – ние трябва да се борим срещу крайностите на капитализма, които превръщат човек за човека във вълк, както и срещу крайностите на болшевизма, които превръщат човека в индиферентно същество.

В икономически смисъл военните имат по-скоро лявоцентристка програма. Техните действия, когато вземат властта, въобще не могат да бъдат охарактеризирани като някакъв опит за война срещу бедните и слабите съсловия. Проблемът между армията и комунистите е, че комунистите искат да сменят държавния строй. Иначе в много отношение си приличат, дори си приличат малко по манталитет. Разбирането им за икономическата политика, която трябва да се следва, са доста сходни. Там проблемът е друг и в някакъв смисъл много по-съществен – едните са националисти и привърженици на монархията и буржоазната държава, а другите са интернационалисти и привърженици на комунистическата държава. От там идва сблъсъка при тях, но що се отнася до икономическата политика, военните са имали добра спрямо бедните политика, поне доколкото са можели да си я позволят, защото България е много бедна страна.

Селянин в шопска носия пред Старата стена (днес известна като “Римската стена”) в “Курубаглар” (днес кв. Лозенец), 20-те години.

– Струва ми се, че обикновените хора са имали доста по-силно развитие класово съзнание, макар че Маркс се споменава само веднъж в книгата – когато бае Славе се чуди на кого е една реплика: „Чекай да опитам, да видиме какво че стане. Какво можем да загубим? Само своите окови“. Чуди се кой ли е казал това и му се върти в главата, че може би е Ботев или Левски. Но пък коментира Буров: „Банкерът Буров с разкопчения дюкян и с големото мъдруване. Недей мъдрува, закопчей си дюкяна! България спасявали от болшевизма! Да бе, да! Спасявате си вие задниците и привилегиите, вашта мамка лъжлива и престъпна!“.

– Разбира се, тогава хората са много по-идеологизирани. А и трябва да се има предвид, че тогава никой не е знаел какво ще стане с комунизма. Той тепърва започва, това е началото на 20-те години. Русия е станала комунистическа страна преди 4-5 години и никой не е знаел как ще се развият нещата, поради което комунистите са били много, много силни и много ентусиазирани. Тъй като им е липсвал целият този опит, който ние имаме, ние знаем как са се развили нещата. Можем да погледнем назад и да кажем, че този експеримент не успя. Те не са знаели, те са смятали наистина, че ще свалят едва ли не небото на земята, ще построят някакъв нов вид съвършено общество, земен рай и т.н. Това е идеологизирало страшно хората. Покрай  комунизма са вървяли силно тези неща – класово, съсловно съзнание, много силни форми на колективизъм.

Министър-председателят проф. Богдан Филов чете реч на подписването за присъединяване на България към Тристранния пакт.

– Все по-актуален покрай няколко казуса от последните седмици у нас е въпросът за фашизма в България. Бае Славе казва на няколко пъти „фашагите това, фашагите онова“. Ние едновременно се гордеем със спасяването на евреите в България, и то не всички, като същевременно твърдим, че не е имало фашисти в България.

– Що се отнася до военните през 20-те години, това което казва бае Славе за тях е, че не са фашаги, а че един друг герой – инж. Цветков е фашага, но не може да вземе властта, иначе наистина би въвел ред, за разлика от тях. Военните не са фашисти, те са просто военни – това са друг тип диктатури, те нямат чак толкова много общо с фашистките диктатури. Има неща, по които си приличат, но просто не е същото нещо. Фашисти в България е имало, по-скоро през 40-те години. Не мисля, че ги е имало през 20-те години. Що се отнася до това дали България е имала фашисти на власт, според мен – не. Военните са военни диктатори, това е друго нещо. След това Царят управлява автократично, но терминът монархофашизъм за мен е скалъпен. Имало е фашисти в България, част от тях са били на много водещи позиции, имам предвид фашисти по убеждения – хора, които са споделяли расовата теория и така нататък. Такива хора е имало в България, но те не са управлявали. Филов не е фашист, той е бил германофил, което е нещо различно.

– Популярни са снимките му с вдигната дясна ръка…

– Да, но мисля, че това е от германофилство. Вижте, фашизмът също като комунизма е нещо, което означава определена политическа програма. Всичко друго са етикети – лепваш етикет „фашист“ или етикет „комунист“, каквото ти трябва, преследвайки някакви политически цели. Както фашизмът, така и комунизмът са идеологии с много ясна политическа програма. Фашистка политическа програма в България не е имало. Има неща, които се доближават до фашистката политическа програма, има и зависимост, тъй като ти си сателит на тази велика сила, има грамадно германофилство…

– Има и Закон за защита на държавата…

– Така е, но не бих казал, че той е точно фашистки, военните го приемат – нима има нещо нередно в това военните да са маниаци на защита на държавата… В България това, което минава за фашизъм, е вероятно германофилство в кризисен период, когато България е съюзник на Германия и когато трябва да поддържа водещият в Германия режим, поради което германофилите, още повече във военно време, започват да вдигат ръка, да се поздравят като нацисти и така нататък. Всичко това е германофилство във военни условия.

Богдан Филов не е фашист по убеждения, нито пък хората от Военния съюз, които са държали властта през 20-те години, са фашисти по убеждения. Работата е по-усукана и с много повече нюанси, много по-тънко трябва да се гледа, да не се въвеждат всички хора в обща и крайна категория, защото не принадлежат към нея и защото тогава пропускаш разликата между тях и истинските фашисти, каквито в България е имало.

Струва ми, се че човек с наистина такива убеждения е бил да кажем Кочо Стоянов, както може би и хората, които са преследвали по време на Втората световната война партизанските движения в България. Те са наистина фашисти, те имат такива убеждения. И не случайно тях са ги назначавали на тези длъжности. Аз знам биографията на тези хора, които са действали през 20-те години във ВКР-то и във екзекуторските групи на Военния съюз, те после преминават в немилост, когато се сменя властта през 30-те години и чак след началото на Втората световна война тези хора започват да ги издърпват в забрава и да ги слагат на такива позиции – шефове на полиция, шеф на еди-коя си родопска дивизия, която се бори срещу партизаните.

Те ги знаят, че са едни такива особени главорези и ги слагат на тези места, защото са им нужни тогава, за да водят борба срещу въоръжената опозиция в страната. Но тези, които ги слагат на тези позиции са същите, които преди това са ги държали на разстояние от себе си. Просто ги използват, когато дойде този момент. Хората, които ги издърпват, не са фашисти. Те си служат с тях в момента, в който са им изгодни. Най-типична фигура в това отношение е Царят. Той винаги си е служил с хората в зависимост от това кой, къде, кога и за какво му трябва.

Цар Борис е сред държавниците, които умело си служат с фашистите за нуждите на властта.

– В едно интервю казвате, че идеологиите са нещо отблъскващо, което разбирам в контекста на събитията от 20-те години. Но от друга страна, според много хора е проблем, че днес нямаме велики идеи, нямаме идеологии. Бяхме дори решили, че е дошъл краят на историята. И ето, че може да нямаме големи световни войни, но пък имаме десетки, ако не и стотици локални войни, които всеки ден отнемат много животи. Водещата идеология е забогатяването, печалбата като единствен измерител на успеха. Тези войни отнемат животи в името на това. Тогава има ли значение кое носи смърт? Ако преди е било жаждата за власт, а сега за пари – каква е разликата?

– Няма голямо значение, в крайна сметка е важен резултатът. Ако политическата идеология и най-обикновеният меркантилизъм водят до един и същ резултат, очевидно и двете са лоши. Меркантилизмът може да пали войни тук и там, само и само да печели пари. В някакъв смисъл това е по-здравомислещо, ако щеш, отколкото ако палиш войни, за да налагаш висша раса, да кажем. Или за да изнасяш революция по света. Някак когато видиш, че се прави, за да се спечелят пари, в това има нещо по-приземено. Обаче резултатът е същият. И при това положение и двете неща са еднакво за осъждане. То е казано в Библията – по плодовете им ще ги познаете. Зависи какъв плод дават нещата. По това какъв плод дават нещата, разбираш какво представляват.

– Така започва и книгата.

– И това е много важно, защото когато съдиш за определени исторически фигури, идеологии и начини на живот, виж какви плодове са дали. Това е най-добрият ориентир. Всичко друго са словесни умопостроения, върху които може да се умува безкрайно. Езикът е много гъвкаво нещо, той може да ви даде теза за едно нещо, теза за друго, после да ви даде обратното на обратното. Всичко можете да направите с езика, но единственото което показва какво какво е, в края на краищата, е историята. Какви са плодовете. По това разбираш какви са и те самите.

– Бертолт Брехт е казал, че „никой няма да пита какво е било времето, а всеки ще пита защо са мълчали поетите“. Според някои хора българските т.нар. интелектуалци са в дълг към общество, покрили са се и мълчат. Други пък казват, че даже твърде много говорят. Повече ли трябва да говорите – вие, „поетите“ на нашето време? Трябва ли да се изказват повече, да напътстват обществото, мълчат ли или обратното – твърде много говорят?

– Не мисля, че у нас са се покрили. Непрекъснато канят умни глави тук и там из всякакви предавания по медиите. Напротив, българските интелектуалци коментират много. Българските интелектуалци са редко големи политикани. Непрекъснато нещо политиканстват, коментират. Някой път умно, друг път – не толкова.

– А това ли са интелектуалците, или може би има малко изкуствен момент в това кои са ни познатите медийно интелектуалци?

– Някои от тези хора наистина са умни, други не толкова. Сред хората, които не коментират много политическата или социалната действителност в България има няколко, които на мен би ми било интересно да чуя. А със сигурност има и много такива, които се радвам, че не чувам. Не мисля, че в България се случва нещо изключително по тази линия. Даже бих казал, че интелектуалците може би твърде много коментират, твърде много говорят. Мисля, че трябва да го правят по-рядко. Въобще не мисля, че интелектуалците в България са се покрили. Тъкмо обратното – твърде много желаят да излизат на преден план, твърде много желаят да изказват мнения, да дават съвети, да напътстват. В известен смисъл усещането, че интелектуалците не играят важна социално-политическа роля се дължи на това, че тяхното огромно говорене е девалвирало всичко, което казват, в някакъв смисъл и тях самите. Усещането, че няма интелектуалци, които „да поведат народа“, всъщност може би се дължи на това, че интелектуалците твърде много говорят. Поради което на хората им омръзва да ги слушат. А и те говорят общо взето едно и също. Това са хора, които имат позиции, повечето от тях са известни. Когато се яви в някакво предаване, още преди да си отвори устата, ти знаеш какво ще каже, защото си го слушал 20 пъти.

– Може би тогава малко пишат реално, а много говорят…

– Не знам дали нещо пишат, но има хора, които говорят доста. И част от тях не говорят глупаво, те не са глупави хора, просто всичко това е вече много изтъркано. Хората се изтъркват.

 Източник: baricada.org