В онези бурни дни на 1991 г., когато омразата и противопоставянето често вземаха връх, Гиньо Ганев, като подпредседател на VII ВНС и председател на неговата Конституционна комисия, изигра историческа роля. Приемането на Конституцията от юли 1991 г., която направи демократичните промени необратими, едва ли щеше да е възможно без неговия талант да търси и да постига съгласие. Да формира общи позиции дори когато политическите страсти са нажежени до червено.
Да внушава респект към държавата и към гражданите. Така стана по-сетне, когато не друг, а тъкмо Гиньо Ганев, при това в този период депутат от опозицията, способства да се примирят враждуващите партийни лагери и след дългогодишно отлагане България да се сдобие с новия свой държавен герб. Защитаваше църковното единение и патриаршеския авторитет в най-мрачните дни на църковния разкол и недопустима държавна намеса в делата на Българската православна църква.
След 2005 г., като първи омбудсман, даде нужната за тази нова институция, която има предимно морално-политически правомощия, обществена тежест и авторитет. Който и да беше станал омбудсман тогава, щеше да се сблъска със стената на бюрокрацията, която нямаше даже да обърне внимание на тази институция, която, както казваше Гиньо Ганев, носи едно „варварско скандинавско име, което дори не може да стресне лошата администрация“.
Но за Гиньо Ганев нямаше затворена врата, нито неприет разговор - от държавния глава и премиера, през парламентарните групи, министрите и кметовете, до патриарха, мюфтията и равина... И още толкова стотици обществени инициативи по общини или в национален мащаб, с които се укрепваше идеята за демокрация и за национално достойнство, бяха замислени и осъществени от него през всичките тези години... Има ли някой, който да не е чувал за „Гиньо Ганев style“? Какво слово!
От най-малкия читалищен салон до големите зали на държавността Гиньо Ганев беше символ не просто на реторическо майсторство, а на държавотворно слово. Но има нещо и нещо друго - Гиньо Ганев беше дълбоко толерантен човек. И в частния, и в обществения живот. Замислете се - за десетилетия във вихъра на обществения живот някой помни ли той, Човека парламент, да се е обърнал към другиго с грубост, с желание да унизи или да принизи опонент или критик?! Не! Гиньо Ганев отстояваше тезите си и позициите си с остри аргументи, но не с неуважение към противници и приятели. И хората го разбираха.
Колкото и в последно време да се намират такива, които искат да се говорело „по-просто“, сиреч улично и просташки, за да били разбирали хората. Гиньо Ганев доказваше, че това не е вярно. Имах житейския шанс да се запозная и да работя с него още от далечната 1994 г. Преди това, през 1990 г., той беше гласът, който слушах, както правеше цялата нация, от безкрайните директни излъчвания на Великото народно събрание.
От този глас неусетно се учехме на парламентаризъм и усвоявахме базисните конституционни понятия. През 1994 г., когато ме покани да стана секретар на оглавяваното от него сдружение „Конституционализъм и демокрация“, което обединяваше депутатите от VII ВНС, подписали Конституцията, почувствах вълнение. Като че влизам в много специален университет за държавност и политика. Даваше уроци и с делата си, и с маниерите си, и с уж небрежно изказани съвети.
Спомням си, някъде през 2002 г. в кулоарите на парламента след една моя реч, която беше предизвикала бурни овации, той ме пресрещна и каза строго: „Не се прехласвай по овациите. Помисли какво ти казват онези, които не ти ръкопляскат. И се опитай да ги разбереш и да потърсиш съгласие“. Мъдрост, толкова неприсъща на нашите огрубени политически нрави! А за политиката казваше неведнъж: „Повечето хора в политиката имат значение само и докато заемат някакъв държавен или партиен пост. Защото черпят присъствието си в обществото не от собствени идеи, а от самия пост. Те са чиновници в политиката. Истинският политик е този, чиято позиция и инициативи получават обществен резонанс, без да заема държавен или партиен пост“. Беше живият пример за това. Пример, който ще се помни! Бог да те прости, Учителю!