- Въпросът за идентичността, често отсъстващ от политическия дебат, непрекъснато занимава умовете. Но каква е дефиницията на идентичността? Каква част от нея са културата, етносът или религията?
- В епоха, в която, както каза Ален Финкелкрот, все повече французи са приковани на медийния позорен стълб, защото настояват за правото на историческа приемственост, наистина се говори все повече за идентичността и това не е добър знак. Когато идентичността се разбира от само себе си, никой не си задава въпроса в какво се състои тя. Когато започнем да го правим, значи идентичността е сериозно деградирала или изгубена.
Не бива да забравяме, че идентичността не е нещо, което никога не се променя, а онова, което определя нашия начин да се променяме, като оставаме същите. Да си спомним, че идентичността на един човек винаги има много лица: национална идентичност, разбира се, но също така езикова или културна идентичност, професионална идентичност, сексуална идентичност, религиозна идентичност, политическа или философска идентичност и т.н. Очевидно не е едно и също за всички онова лице на тази идентичност, което смятаме за най-определящо и което определя с кого се чувстваме най-близки (ако съм от левицата дали ще се чувствам по-близък с един французин от десницата или с един германец от левицата? Ако съм християнин, по-близък ли ще се чувствам с един французин атеист или с един сенегалец католик?).
Друг важен момент: идентичността никога не е непосредствена даденост, тя се изразява единствено чрез посредничеството на една култура. Впрочем, една култура е ценна чрез своята съзидателност, в противен случай е само изкуствена традиция. Както пише философът Филип Форже, един народ не изразява своя гений, защото има идентичност, а проявява своята идентичност, защото неговият гений я разпалва (…) Един народ се утвърждава много повече чрез своите върхови постижения, чрез блясъка на своите форми на живот, отколкото чрез упоритото му съобразяване с един-единствен начин на живот.
В хода на своята история Франция не е спирала да се променя, но е останала Франция, защото при всяка стъпка от своя път френският народ е съумявал да се възроди в своя начин на битие. Така че възстановяването на идентичността не означава да се възпроизвежда едно и също съдържание или да се осланяме на пасивното възприемане на наследени форми. История, която се свежда до паметта или култа към миналото, е проява на гений, който се изражда. Ако идентичността е сведена до заклинание, до малък портативен музей на големите събития и героите от миналото, тя неизбежно става отпадъчна, вкаменена, дори просто фантазия.
- Между другото, подкрепяте ли лишаването от гражданство?
- При сегашните обстоятелства, със сигурност не. Дискусиите през последните седмици ясно го показаха: няма никакъв смисъл да се лишават от гражданство хора, които не могат да бъдат експулсирани. Вместо да се питат как да бъде отнето френското гражданство на хора, които го притежават, по-добре ще бъде да обсъдят начина, по който то се дава.
- А думите на Надин Морано, която цитирайки приблизително Дьо Гол, каза, че Франция е “нация на бялата раса”?
- Дьо Гол е мъртъв от близо половин век. Надин Морано щеше да бъде по-убедителна, ако бе говорила за миналото.
- Но, в крайна сметка, какво е да си французин?
- Правилният въпрос е: “Какво означава да бъдеш французин?”, а не “Кой е французин?”. Строго погледнато, французин е този, който притежава лична карта на френски гражданин. Вие ще ми кажете, разбира се, че много “французи по документи” съвсем не се чувстват французи. Несъмнено, но също така е вярно, че за много “французи по потекло” националната идентичност съвсем не е най-важният елемент от тяхната идентичност. Освен това, може да си французин и да не обичаш Ил Сен Луи, нито Мон Сен Мишел, нито Жана д’Арк, нито Жорж Брасенс, нито камамбер! Може да си французин без да се чувстваш задължен да обичаш Франция. Може да си французин и да предпочиташ Ирландия пред Франция. А имаш и правото да бъдеш мизантроп! В крайна сметка, французите, които не са републиканци, са не по-малко французи от онези, които не са монархисти. Да бъдеш французин не означава да се присъединиш към принципи, нито ценности (били те “републикански”), а да признаваш една принадлежност, която се вписва или е призвана да се впише в историята.
Проблемът започва, когато над националната принадлежност надделее друга принадлежност, национална или общностна, която трябва да направи първата недействителна. Такъв е случаят с някои имигранти, които, въпреки че притежават френско гражданство, всъщност се чувстват алжирци, сирийци или сенегалци.
Но такъв е случаят също с корсиканските националисти, които, с право или не, твърдят, че съществува корсикански народ, различен от френския - и корскинска нация, различна от френската нация - и които се смятат за французи само административно. В този случай обаче разликата между гражданството и националността, синоними във френската традиция, но разединени в много други страни, би могла да позволи да се разреши проблемът (корсиканците да станат френски граждани с корсиканска националност). Това се отнася и за нашите отвъдморски съотечественици, за които Марион Марешал-Льо Пен припомни наскоро съвсем справедливо, че са били французи преди савойците или жителите на Ница да станат такива.
Превод от френски: Галя Дачкова