Александър Андреев*: Първанов и Борисов са двамата най-големи популисти в държавата

<p><strong>Г-н Андреев, в рамките на няколко месеца управляващите в България за втори път намират причина и обсъждат шансовете да бъде отстранен държавният глава Георги Първанов. Ще ви помоля да коментирате последния скандал на българската политическа сцена, провокиран от участието на финансовия министър в едно телевизионно шоу. Любопитно е да чуем как изглеждат отстрани и отвън реакциите на българските политици. </strong></p> <p>Моят поглед отвън е все пак специфичен, защото е потопен в българската политика. Засега в чуждестранните медии, които преглеждаме всеки ден за български теми &ndash; това са десетки водещи европейски и световни медии &ndash; темата за конфликта между Първанов и Дянков почти не присъства. От опит знам, че българските теми от такъв тип идват с няколко дни закъснение в Европа, така че ще видим погледа отвън и ще научим интерпретацията му в близките дни. Погледнато оттук, от Германия, моята интерпретация е, че в българската политическа действителност отново се нагнетява излишна истерия. От друга страна, обяснимо е защо и по какви механизми се случва това. Първанов, чийто мандат изтича след година и няколко месеца, очевидно трябва да се профилира и има някакви планове за политическото си бъдеще. В момента той търси открито конфликт с управляващите, надявайки се, че може би ще оглави едно очаквано постепенно нарастващо недоволство от това управление. От друга страна, Дянков още с появата си на българската политическа сцена направи доста непохватни изказвания и медийни изяви. Навярно човекът разбира много добре от финанси, но поради откъснатост от българската среда не умее да се държи винаги адекватно. Още в самото начало преди изборите ми направи впечатление как се представи по един плоско-американски начин пред избирателите си &ndash; със съпругата, със семейството, с хобитата и т.н. Очевидно му липсват добре настроени езикови и комуникативни инструменти за трудното общуване в България, липсва му и адекватността на натрупан политически опит.</p> <p><strong>В тази връзка как коментирате тезата, че опитът да бъдат внасяни политици отвън е твърде несполучлив &ndash; нещо, което навремето направи Симеон Сакскобургготски, а сега го повтаря Бойко Борисов. Между другото, голяма част от българските политици споделят тази теза. </strong></p> <p>Мисля, че на този въпрос не може да се даде еднозначен отговор, защото всичко опира до това какъв е човекът и има ли качества. Нека вземем Кристалина Георгиева, която е навън от 20 години. Тя също може да попадне в кюпа &bdquo;внесени политици&rdquo;, но с изявите си дотук прави изключително добро и много убедително впечатление. От друга страна, една част от домораслите и произведени в България политици, които са без никакъв международен опит, когато трябва да бъдат изнасяни навън, се бламират и се стига до много конфузни провали. Ще спомена предшественичката на Кристалина Георгиева като кандидатка за еврокомисар Румяна Желева, която се провали именно поради липса на адекватно поведение на международната политическа сцена. Винаги е добре за един човек, който заема ключова политическа позиция в България, да има някакъв международен опит. Винаги е добре един български политик да има зад гърба си политическо-морална социализация в някоя по-напреднала демокрация. Искам да кажа, че човек, потопен и израснал само в българско-балканския бульон, където шуробаджанащина, връзкарство, лицемерие, измами, подлости, интриги и т.н. се срещат доста по-често, отколкото, да речем, в скандинавските общества, може би има и доста по-разтегливи представи за политиката и морала.</p> <p><strong>Обрисувахте с доста неприятни краски и определения тукашната среда. Всъщност кои са основните разлики в начина, по който протичат политическите скандали, боричкания и интриги у нас и в Германия, защото, няма как, там също се случват такива неща?</strong></p> <p>Разбира се, корупция има и в Европа, и в Германия в частност. Може би трябва да започнем с това, че навярно корупцията, интригите, клиентелизмът, лицемерната и нечестна политика са толкова по-разпространени, колкото по на юг отива човек в Европа. Вижте Гърция, вижте Италия. Италия е страна, която е не по-малко корумпирана от България, страна, в която има не по-малко организирана престъпност, а е една от основателките на Европейския съюз. В Германия също има корупция. Вие знаете, бившият канцлер Герхард Шрьодер в момента работи за &bdquo;Газпром&rdquo;, получил по време на неговото канцлерството голям бонус на германския енергиен пазар, това е факт, който не се нуждае от коментар. Тук десетилетия наред също е имало гигантски политически скандали с корупция, с черни партийни каси, с оръжейни далавери. Наскоро от Канада беше експулсиран крупен оръжеен търговец, който чрез нелегални сделки е финансирал политически партии. Тези неща се случват навсякъде. Според мен просто нивото на политическата дискусия е малко по-различно. Когато в Германия възникне такъв сюжет, медиите, политиците и цялата общественост го обсъждат по-бавно, но много по-задълбочено и в крайна сметка се стига до някакви резултати. В България и хората, и медиите, и политиците се хвърлят от един сюжет на друг и оставят неразрешен предишния, просто защото им е доскучал вече &ndash; дали ще е &bdquo;Бръмбаргейт&rdquo;, дали ще са досиета, дали ще е импийчмънт, минава и заминава, публиката се нахвърля на нов скандал и всичко остава недоизговорено, недомислено, недоправено, т.нар. българска работа. Напоследък на няколко пъти в Германия ми правят впечатление политически жестове &ndash; не че искам да прехвалвам германската действителност &ndash; които в България е малко трудно да си представи човек. Например в един от местните парламенти стана ясно, че двама парламентаристи участват в бордовете на няколко големи концерна и беше огласено какви пари взимат за тези свои участия. Всичко това е напълно законно, но въпреки това обществеността се възмути, че парите са твърде много за едно формално явяване на заседания на управителните съвети. Тези двама политици се разкаяха публично и дариха сумите за някакви благотворителни цели. Другият случай е свързан с доскорошната председателка на германската протестантска църква епископ Маргот Кесман. Полицията я залови да шофира с алкохол в кръвта 1,5 промила. И макар че нейната църква, паството й и медиите не поискаха по никакъв начин оставката й &ndash; Кесман е много харизматична и много дейна политически жена &ndash; тя сама веднага се оттегли от всички постове и заяви, че е излъгала доверието на хората и че е направила нещо, което не бива да се прави. Това са два примера от последните няколко седмици, каквито мечтая да се случат и в България &ndash; някой политик публично да се разкае за макар и дребно нещо или пък да се оттегли от поста си за изречена лъжа, за направена интрига, за лицемерно поведение.</p> <p><strong>Това би било прекрасно, но примерите, които дадохте, говорят за това, че там има нещо, което липсва у нас &ndash; обществен консенсус по отношение на някои норми и принципи. </strong></p> <p>Не само обществен консенсус, но и задълбочена и сериозна дискусия около този консенсус, защото той не пада от небето, той се появява благодарение на тази дискусия, в която участват и политическите партии, и медиите, и гражданите.</p> <p><strong>Да се върнем отново към последния политически скандал в България. Коментарите по темата до голяма степен се свеждат до новия политически проект на Първанов и до политическата битка, свързана с изтичащияпрезидентски мандат. Как стана така, че Първанов се оказа единствената опозиция и алтернатива на сегашното управление въпреки неясните контури на своя все още енигматичен проект. Това ме подсеща за една от емблематичните реплики на прехода: &bdquo;Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер&rdquo;. Сега ми се струва, че бихме могли да кажем: &bdquo;Егати властта и правителството, щом Първанов им е единствената опозиция и алтернатива&rdquo;. </strong></p> <p>Напълно съм съгласен с такава констатация, само че не мисля, че той е единствената опозиция. От моя гледна точка Първанов надскочи своята политическа компетентност, когато стана президент на България, и оттогава насам той все действа отвъд рамките на своята политическа компетентност. Той е един нормално скроен човек и много българи се припознават в него, смятат, че понеже той е един от тях, е подходящ за държавен глава. Но пак казвам, той не е единствената опозиция или единствената алтернатива &ndash; това, между другото, са две различни неща. Просто той посяга към тази роля и я придърпва към себе си, защото, от една страна, неговата партия &ndash; Първанов е и си остава от БСП &ndash; носи все още тежкия товар, бремето на предишното си управление и не може истински да убеди като опозиционна сила. Второ, сбърканото по принцип решение на т.нар. десни от СДС и от ДСБ да подкрепят това правителство и да участват в него, включително и със свои кадри, е грешка от самото начало, която сега им коства много, защото те не могат по никакъв начин да се профилират като опозиция. Всъщност те биха могли да заемат тази роля във всеки един момент и аз мисля, че това би било много правилно решение от тяхна страна. На опозиция се преструва и Яне Янев, но аз мисля, че той толкова се компрометира с политическата си клоунада, че това не може да бъде взимано на сериозно. Във всеки случай той също иска да се легитимира като опозиция. Така че не само Първанов дърпа чергата към себе си и си прави някакви сметки за бъдещето.</p> <p><strong>Смятате ли, че един политически проект, свързан с името на Георги Първанов, би имал потенциал и успех?</strong></p> <p>Смятам, че има такъв потенциал, защото Първанов доста прилича на Бойко Борисов по това, че чете по устните на народа. Той добре знае какви са възгледите, очакванията, мислите и вълненията на средностатистическия българин и се държи в съответствие. Вярно, той е малко по-официален и по-дървен от Борисов, който е по-просторечив и простонароден, но и двамата дължат политическите си успехи на този популизъм. Така че като популист, който говори онова, което хората искат да чуят от него, и го говори и на техния език, Първанов има политическа перспектива за това, което вероятно е намислил. Друг е въпросът, че аз лично никога не бих гласувал за това.</p> <p><strong>Коментирайте съдържанието на публикуваната стенограма и чисто интонационните вибрации на разговора между Първанов, неговите съветници и Дянков. Доколко представителен е този разговор за отношението на българските политици към властта, за начина, по който я консумират?</strong></p> <p>Направи ми впечатление, че Първанов от самото начало категорично отказва да види посещението на Дянков като протегната ръка за помирение, че категорично отказва да приеме убедителното според мен обяснение, че става дума за недоразумение, за някаква непохватност и грешка. Действително той се е надул и говори с един много дървено-назидателен тон, а вероятно го прави, защото знае, че разговорът се записва.</p> <p><strong>От друга страна, се изявява като човек, който е предпоставил своето тронно съществувание, и от тази позиция общува и упражнява властта, с която е натоварен &bdquo;първият човек в държавата&rdquo;.</strong></p> <p>Разликата между президент и цар е в това, че президентът не седи на трон, а е първият слуга на своите избиратели. Първанов е слуга на избирателите, той не може да си позволи да им говори от амвон или от трон със скиптър в ръка. В тази ситуация аз бих очаквал двама нормални прагматични политици, които може би са на различни политически позиции, да седнат, да изяснят един наистина смехотворен конфликт и да приключат с него, вместо да помпат адреналин в кръвообращението на обществото.</p> <p><strong>Мнозина коментираха, че срещата Първанов&ndash;Дянков напомня за&nbsp; методите и прийомите на бившата Държавна сигурност и доносите й. Намирате ли подобна аналогия за уместна?</strong></p> <p>Не, подобна аналогия е силно преувеличена. Според мен Първанов просто е бил посъветван от някой от своите многобройни съветници. Вярно е, че една част от тях произхождат именно от ДС на НРБ. Първанов е бил посъветван да постъпи по този начин, защото се е очаквало, че Дянков ще е непохватен. Вече казах, че явно българският език не му е най-силното качество.</p> <p><strong>Дали Борисов ще се освободи от вицепремиера си и министър на финансите и как ще се развият отношенията между него и Първанов, които ту разиграват скандали, ту много добро разбирателство помежду си?</strong></p> <p>Според мен Борисов няма основание да се освобождава от Дянков. Не съм специалист по икономическа и финансова политика, но доколкото се ориентирам, Дянков се справя прилично. Един министър се сваля, защото не си върши работата като министър, а не затова, че е разменил с президента реплики, които даже не са толкова осъдителни, сензационни или обидни. От друга страна, напълно сте права, че Борисов и Първанов взаимодействат по един отличен начин и може би неволно, което, пак казвам, вероятно се дължи на това, че те са двамата най-големи популисти в държавата и сътрудничеството им е интуитивно, то им идва отвътре. Мисля, че и този скандал, както много други, ще заглъхне, ще му излезе парата и ще се спихне като поредния балон в българския политически живот. Още повече, че нищо кой знае какво не се е случило, просто Първанов се опитва да го инструментализира за свои цели.</p> <p><strong>Веднага след провеждането на парламентарните избори през лятото на миналата година изразихте съмненията си в необходимия трудов морал на новия премиер и способността му да изпълни поне малка част от гръмките си обещания. Промени ли се мнението ви няколко месеца по-късно, как оценявате работата на това правителство?</strong></p> <p>С нищо не се променило мнението ми освен в някои дребни детайли. Убедих се много по-категорично, че Борисов е наистина човек с невероятен политически инстинкт. Той много добре се справя и реагира в секундата на всичко, което се случва около него.</p> <p><strong>Смятате ли, че това умение е гаранция за неговото дълголетие във властта?</strong></p> <p>Възможно е, макар че никъде избирателите не са толкова глупави, че да преизбират хора, които само реагират адекватно на думи и с телесно поведение на техните искания, но не решават политическите си задачи. А именно това засега не виждаме от Борисов и неговото управление &ndash; никакви политически задачи не се забелязва да решават. Те умело преместват акцентите от много острите икономически и социални проблеми на България към борбата срещу организираната престъпност и корупцията, които също са важни въпроси, но не те са неотложните въпроси за страната. И също така умело успяват да се закичат с някакви грандиозни успехи в тази област. Успехи, разбира се, има, но не са чак грандиозни. Нека продължават, това трябва да се върши, но не виждам да изпълняват задачите си в много по-неотложни области като икономическата и социалната политика, здравеопазването и т.н.</p> <p><strong>Споменахте, че не престъпността е най-неотложният въпрос за България в този момент. Тази тема обаче фокусира в голяма степен обществената енергия. Как коментирате борбата на правителството с пипалата на мафията?</strong></p> <p>Това правителство постигна някакъв напредък в това отношение. От друга страна &ndash; добре, хванати са неколцина бандити, но това е нормално, това е работа на всяко правителство и на всяка полиция. Изходната позиция, която често се забравя и се премълчава, е че в България няма повече престъпност и повече корупция, отколкото има другаде в ЕС. В България усещането за престъпност е много по-интензивно поради това, че медиите раздухват темата, понеже тя се купува, и поради факта, че до 1989 г. в страната на практика нямаше престъпност и за хората все още е трудно да свикнат с наличието й. Колкото до корупцията &ndash; не голямата корупция е страшна, а малката и средна корупция, срещу която нищо не се прави. И която &ndash; нека не се лъжем &ndash; голяма част от населението активно практикува като нещо съвсем естествено.</p> <p><strong>Поставихте и темата за медиите. Преди около година и половина германският журналист Юрген Рот издаде книга за българските демони, бандитите и корумпираните ни държавници. Неговото име беше прието твърде двузначно, по негов адрес бяха отправени немалко критики. Как коментирате неговата версия за българската политическа действителност и начина, по който беше прието у нас неговото разследване? Днес г-н Рот не вярва, че сигурността му в София е гарантирана.</strong></p> <p>Аз съм в течение на всичко това, още повече, че с Юрген Рот имам дългогодишни лични и добри колегиални отношения. Той има своите критици и в Германия. Неговите публикации не се посрещат еднозначно и тук. Централните упреци към него в България и отчасти в Германия се свеждат до това, че книгите му не са точно разследвания, а по-скоро набор от интервюта, от разговори, от неофициални информации, на които той може да посочи източника, разбира се. В този смисъл те се подвизават на ръба между сериозната разследваща журналистика и не дотам сериозната сензационна журналистика. Моето лично мнение е, че Юрген Рот винаги остава при сериозната разследваща журналистика, макар че си служи с публицистични средства. Понеже подобен жанр в България доскоро беше почти непознат, естествено е, че имаше критики срещу него. Разбира се, най-сериозните критики дойдоха от засегнатите хора. Той си позволява публицистично да разработва определени теми и от това много хора в България подскочиха като опарени. Нека имаме предвид и това, че Юрген Рот пише книгите си за консумация от небългарска публика, тоест нещата, които една българска публика би възприела като повърхностно отразяване и обговаряне на процесите, имат за адресат хора, които може би за пръв път научават нещо за България.</p> <p><strong>Приемате ли твърдението, че успехът на Бойко Борисов е свързан с пълното ликвидиране на българската интелигенция през последните години. Всъщност същото се отнася с все по-голяма степен и за българските медии. Ще ви помоля да направите още една аналогия, засягаща медиите и техния уклон към забавното, скандалното, сензационното и жълтото. Политиците признаха тази трибуна, дори последният политически скандал у нас тръгна от една телевизионна шоу програма. </strong></p> <p>Смятам, че драматичният срив на културното равнище на хората е една от главните предпоставки за появата на подобни политически играчи и за техния успех. Тенденцията наистина е обща, поне за обозримата част от Европа. Ето, днес чета една статия в германските вестници за победния ход на популизма в много европейски страни &ndash; в Холандия, в Австрия, в Словакия, в Дания и т.н. Поради икономическата криза и поради силно раздутата опасност от тероризъм и от плашилото &bdquo;ислямизъм&rdquo;, което им се размахва непрекъснато, хората са неуверени, обезпокоени и разтревожени, така че търсят спасение в някакви прости и елементарни политически рецепти, в уюта на национализма, ако щете. В Словакия например приемат абсурден закон за патриотизма, който трябвало да бъде задължителен за всички. Хората търсят убежище в лоното на партии с радикални, антисемитски, ксенофобски и хомофобски платформи, както е в Холандия с Хеерд Вилдерс. Те търсят убежище в съвършено безсъдържателни телевизионни и прочие булевардни развлечения. В Германия вече от година-две се води много интензивно дискусия по темата, след като един от телевизионните водещи си позволи да изрече болезнената истина, че комерсиалната телевизия е телевизия за ниските съсловия. Едно политически некоректно изказване, но според мен за съжаление съвсем точно и вярно. Това наистина е телевизия под всякакво равнище, телевизия изключително воайорска и същевременно ексхибиционистична. Тя дава на голяма част от публиката си именно тези две най-елементарни удоволствия &ndash; да гледат през ключалката в чуждата спалня и да показват собствените си първични и вторични полови белези на малкия екран. Това изпростяване и това деградиране се наблюдава навсякъде. Погледнете телевизиите в Италия и в Австрия и ще видите, че случващото се в България не е по-различно.</p> <p><em>*Александър Андреев е журналист, преводач и писател. Роден е през 1956 г. в София, където завършва Немската гимназия и право в СУ &bdquo;Св. Климент Охридски&rdquo;. Работил е като репортер, редактор и водещ в БНР. От 1991 г. работи в българската редакция на радио &bdquo;Дойче веле&rdquo;. Автор е на книгите &bdquo;Степени на свободата&rdquo;, &bdquo;Заговорът на шпионите&rdquo; и &bdquo;Нови степени на свободата&rdquo;. Превел е на български език книги от Райнер Мария Рилке, Гюнтер Грас, Томас Бернхард, Фридрих Дюренмат и др. Владее немски, руски, английски, нидерландски и френски език. Носител е на журналистически и литературни награди.</em></p> <p><em><strong>С Александър Андреев разговаря Димитрина Чернева</strong><br /></em></p>