- 10 Sep 2020
- 654
- 8
Публичният живот на българите почива – от четиридесет и шест години насам – на едно недоразумение, на едно идейно заплитане, на едно недомислие, което се зове политическа свобода. Политическата свобода, дума Elme Caro, е рожба на моралната свобода (E. Caro. L’idée de Dieu et ses critiques). Същото твърдение намираме и у Е. Renan: свободен живот има само там, гдето има непокварени съвести (Ern. Renan. L’avenir de la science). Иначе казано, човек, затънал в пороци, не може да бъде свободен човек. За да може да живее човек свободно, тряба да обезпетни своята психика – да прогони от своя вътрешен живот всяко влечение към светски тържества и плътски наслади.
<p>Първият стадий на всяко опълчаване към свобода е освобождаване сам от себе си, победа над себе си, тържество над себе си, самозавладяване. Поквареният човек се опитва понякога да играе роля на свободен човек, но напразно! Той вреди на себе си, понеже порокът е сила разрушителна, понеже лошата страст отива против законите на живота. Той вреди и на хората, понеже – робувайки на зли инстинкти – той насажда и наоколо си принципи на робуване. Човек не може да даде на ближните си освен това що притежава – та поквареният не може да разнася и раздава освен поквара.</p>
<p>За да охарактеризират публичния живот на новите българи, нашите дейци са навикнали да думат, безразлично, ту освобождението на България, ту свободата на България. Свобода е друго – и друго е освобождение. Свободата, както рекох, е явление из вътрешния живот. Истинската свобода почнува непременно с морално възраждане.<br />Освобождението е явление из външния живот. То е нещо веществено. Свободата се добива чрез вековни усилия за превъзпитание. Освобождението може да бъде плод на едно щастливо военно действие – и да дойде в един ден.</p>
<p>Българинът не е свободен: българинът е само освободен. Жално е, че тази истина не е смогнала още да си пробие път в България. Българските млади политикани вярват във всемогъществото на революционерството.<br />Да, революция у безкултурен народ – разбира се, ние се изразяваме неправилно, когато говорим за революция у безкултурен народ, такъв народ е способен да прави само сокашки безчиния и метежи – да, революция може да донесе освобождение, сиреч материална волност. Но революция не ражда свобода, сиреч духовна волност.<br />Когато е въпрос не само за физическа еманципация, но и за еманципация на духа, не тряба да се забравя никога урокът, що ни дава историята на всички европейски народи: Че най-мъдрият и най-законният революционер е Времето.</p>
<p>Законодателят не тряба да създава нищо, което да носи характер на абсолютна новост, сиреч нищо, което да бъде абсолютно невиждано, нечувано, незнайно, неочаквано за обществото.<br />Той е длъжен да се вгледва в публичната психика, да я изучава и да поставя пълно сходство и еднообразие между нея и своето дело.</p>
<p>Той е длъжен да знае, че в душата на сегашния човек се таи едно наследство от обичаи и вярвания, оставено от десетки изчезнали поколения, че между настоящето и миналото има неразрушими духовни връзки, че внезапен и насилствен преход от един мироглед в други, от едни начала в други, от едно обществено Верую в друго може да докара смъртоносна криза посред народните маси; и знаейки това, той е длъжен лека-полека да преправя, да поправя и да подобрява съществуващите наредби, а не да ги премахва изцяло и да ги заместя набърже с нови...</p>
<p>С една реч, законодателят е длъжен да зачита този върховен принцип в развоя на народите, принципа на постепенността и мудността на прогреса!<br />В древни времена Цицерон думаше:<br />- Non nova, sed noviter!<br />Това значи: работи съвършено нови тряба да се избягват. Всяко обновление тряба да се състои само в нови форми!<br />Дълги столетия подир великана на римската философска мисъл друг велик мислител, Бейкън, думаше:<br />- Nihil innovetur, nisi quod traditum est.<br />Сиреч: каквото обновление и да вършим, тряба да го съгласуваме с традициите!<br />В нови времена един френски академик изказва същото мнение по следния начин:<br />Всяка нова социална наредба тряба да бъде последица на едно сдружение и съчетание между следните две сили: от една страна, една нова идея, която се стреми да реализира себе си, и от друга страна, съществуващия у народните маси психически елемент. Не подири ли подобно сдружение, новата идея ще си остане суха абстракция.<br />Авторите на Търновската конституция говореха:<br />- Новото публично устройство ще създаде нови хора!<br />Тая надежда не се оправда, а се оправда твърдението на историята, че ново публично устройство не може да създаде нови хора, а наопаки, новите хора създават ново публично устройство.<br />А нови хора не се изкалъпват моментално, не се импровизирват. Нов свят не иде внезапно.<br />Изражението нов свят е едно от най-безсмислените игродумства. Нов свят не може да има, нов свят не е имало никога, нов свят никой не е виждал. Историята говори само за градуирана трансформация.<br />Младите политикани и кабинетни мечтатели, навикнали да зачитат само онези мъдродумства, които ласкаят техните влечения, силно протестират против твърдението, че за да променим публичното духосложение, потребно е да работим през дълъг наниз от десетилетия, а може би и столетия.<br />Те думат:<br />- Искаме ускорено назряване! Искаме бърз прогрес!<br />Уви, те не знаят що искат! Те не знаят, че прогрес изкуствено усилен не е нищо друго освен изкуствено приближен упадък и изкуствено докарана провала.</p>
<p>И действително, епохите и фазите на напредъка са епохи и фази на живота – та като ускоряваме напредъка, сиреч като съкращаваме казаните епохи и фази, ние всъщност съкращаваме живота!<br />Нашите читатели знаят какво се нарича в Западна Европа enfant precoce – дете преждевременно развито; дете, у което умствените, нравствените и физическите сили са добили необикновено развитие и усиляне; дете, което на дванадесет или четиринадесет години мисли, чувствува, говори и действува като четиридесетгодишен мъж. Такива деца преживяват твърде бърже своето земно битие – като вземат, тъй да речем, три години в една година: те минават и отминават, без да оставят диря, като същински призраци.</p>
<p>Такива биват и онези народи, чието унапредване е било безмерно ускорено, нека речем лудешки ускорено. Тяхното битие е един минутен сън. Тяхната история е история на едно видение.<br />Принципът – или както го нарича Спенсер, историческият закон за мудността на прогреса – почива върху факти, които констатираме, когато наблюдаваме живота на обществата.<br />Тези факти показват у човека един звяр – сиреч едно същество, у което злите наклонности се продължават от поколение на поколение.</p>
<p>Тези факти ни дават да разберем, че звярът у човека се усиля, когато искаме – изведнъж, без всяка градация – да го превърнем в същество чисто, светло, ангелско; тези факти ни дават да разберем, че няма по-зловредно насилие от подобрение, извършено извън всяка еволюция, от импровизирано съвършенство.<br />За да се издигне в светлите висини на истинното, доброто и хубавото, човешката душа има нужда от повседневно и дългогодишно култивиране. Тя е като едно деликатно градинско цвете, което почва да глъхне и да вехне – ако не се грижим за него – и най-после бива удавено в трева и буренак. А тълпата – предадена на тежка и непрекъсвана работа, осъдена, както дума Библията, да се прехранва с пот на челото си, не е годна за никаква бърза самопросвета, за никакво оживително пречистително самовъздействие. Поради това по пътя на прогреса човечеството едва ли прави по една стъпка на столетие.<br /><em><strong></strong></em></p>
<p><em><strong>1924 г. </strong></em></p>
<p><em><strong><br /></strong></em></p>
<p><em><strong><img src="/uploads/editor/1924.JPG" alt="" /></strong></em></p>
<p><em><strong>Новостроящата се сграда на Софийския университет, вдясно - къщата на Димитър Яблански.Снимка - www.stara-sofia.com<br /></strong></em></p>
