„Либералният“ хегемонизъм на САЩ стана възможен благодарение отказа на върхушката на КПСС от социализма и съветския проект. В 1945 г. икономическото и социално превъзходство на Америка над останалия свят бе далече по-чувствително, отколкото в 1991 г., но наличието на конкурентната супердържава на Сталин доведе двуполюсния свят на осигуреното взаимно унищожение, в който в края на краищата надделяваше реализмът.

 

В третия брой на дебелото сп. „Форин Афеърс“ за т.г. излязоха наведнъж три мастити „реалистични“ статии, признаващи края на „либералния“ хегемонизъм на Вашингтон. Но и Фарид Закария вече го призна в четвъртия брой.

 

Заглавията на статиите говорят сами за себе си: „Краят на главозамайването“ (The End of Hubris), “Изгубеното изкуство на американската дипломация“ (The Lost Art of American Diplomacy), „Този път е различно“ (This Time Is Different).

 

По навик слагам „либерален“ хегемонизъм в кавички заради добре позната ни многозначност на този термин, която от доста време напълно го лиши от конкретно съдържание. Такава се оказа и съдбата на думата „демокрация“. Клетият Фукуяма – той сам се отказа от утопията за края на историята и окончателната победа на „либералната демокрация“ в цял свят и се върна отчасти към демодирания социализъм.

 

„Либералният“ хегемонизъм на САЩ стана възможен благодарение отказа на върхушката на КПСС от социализма и съветския проект. В 1945 г. икономическото и социално превъзходство на Америка над останалия свят бе далече по-чувствително, отколкото в 1991 г., но наличието на конкурентната супердържава на Сталин доведе двуполюсния свят на осигуреното взаимно унищожение, в който в края на краищата надделяваше реализмът.

 

Златният век на Америка, за който си спомнят с носталгия авторите на трите статии, бе стопроцентов продукт на реалистична външна политика. Когато Бил Клинтън дойде на власт в началото на 1993 г. Борис Елцин му беше пръв приятел, НАТО беше единно и обещаваше (поне устно) на Кремъл вечен мир и любов, ЕС растеше и уверено крачеше към общата валута, отношенията и търговията на Вашингтон с Китай бяха добри, Иран не обогатяваше уран, окупаторът на Кувейт Саддам бе победен от международна коалиция с участието на Москва, Европа и почти всички арабски сили.

 

Авторитетът на САЩ в света бе неоспорим, американската икономика – образец за всички, американската амия – непобедима. У нас всеки шофьор на такси бе сложил звездно знаменце на огледалото за обратно виждане. Мирният процес от Осло и Мадрид даваше най-сериозна надежда за траен мир между Израел и Палестина. А сега? Когато Тръмп дойде на власт в началото на 2017 г., Путин бе враг номер едно на Америка, уж манипулиращ президентските й избори и фактически назначаващ свой агент за неин президент. НАТО – разединено, обезверено, извиващо ръце на европейските парньори да купуват съмнително полезно американско оръжие, панически конструиращо си враг в лицето на Русия и изкуствено повишаващо напрежението по границите й в Европа, ЕС – парализиран, тресящ се от протести и скандали, търговска война и военноморско напрежение с Китай, в добавка КНДР с ядрени ракети, враждебен Иран, усилено обогатяващ уран, Ирак, Сирия и Турция твърдо в антиамериканския лагер, безумни ходове като пренасянето на американскато посолство в Йерусалим и неотдавнашната инициатива за Палестина, която вече изглежда забравена. САЩ са предмет на присмех и досада, никой не се бои от тях – примерите на Асад, Ким, Мадуро, Ердоган са заразителни.

 

И най-запалените американофили сред българските десни ще се съгласят, че упадъкът на американската хегемония от 1991 г. до днес е пълен и извънредно стръмен.

 

Защо стана така? Не заради руската хибридна заплаха и пропагандата на RT, нали? Харвардският професор по международна политика Стивън Уолт, автор на първата от споменатите статии и на книгата с показателното заглавие „Адът на добрите намерения: Американският външнополитически елит и упадъкът на хегемонията на САЩ“ мисли, че е заради дефектите на самия „либерален“ хегемонизъм.

 

Toва e „крайно ревизионистка стратегия“, при която вместо „да поддържа баланса на силите в няколко жизнено важни области“, както изисква реализмът, Америка „търсеше да трансформира режими по целия свят и да привлича нови членове в икономическите и военни организации, които доминира“. „Резултатите бяха катастрофални: загубени войни, финансови кризи, шокиращо неравенство, разпокъсани съюзи и одързостени противници“.

 

Разбира се, не точно сбърканата външна политика бе причина за финансовите кризи и за растящото икономическо неравенство в самите САЩ. Но и външнополитическите катастрофи, и вътрешните кризи имат общ корен – безконтролната алчност на финансовия капитал и на корпоративната държава, оказали се монополисти на силата в света. Причината е по марксистки банална.

 

Погледнато отвътре, от кухнята на дипломацията, положението не е по-розово. Президентът на фонда „Карнеги“ Уилям Бърнс, автор на втората цитирана статия, си спомня преживяното от златния век на американската дипломация в 1991 г., когато му се случило да седи току зад гърба на държавния секретар Джеймс Бейкър на мадридската мирна конференция. „В испанския кралски дворец лидерите на Палестина, Израел и почти всички близкоизточни страни се събраха за първи път“, казва той, „обединени от общото си уважение към САЩ“, които току-що накараха Русия да се откаже от социализма, обединиха Германия и разбиха Саддам в Кувейт. „Надявахме се, пише Бърнс, че „либералният ред, построен след Втората световна война под ръководството на Америка, ще привлече и бившата съветска империя, и бившите колонии, и Китай...

 

Глобализацията и задаващата се информационна революция... усилваха усещането, че „Пакс Американа“ ще бъде непоклатим и дълговечен“.

 

Кой е лично виновен за провала? И Уолт, и Бърнс споменават на първо място Мадлин Олбрайт. Прочутото й изказване от 1998 г., че САЩ са indispensable nation – държава, без която нищо не се прави, смята Уолт, дало зелена улица на тези сили, които смятали, че САЩ могат и са длъжни да се намесват във всяка точка на земята. Това било самомнителна фантазия (hubristic fantasy), отворила кутията на Пандора с всички беди – от 11 септември 2001 г. та до присъединяването на Крим към Русия, съюзът на Москва с Пекин и дори до упадъка на американската демокрация.

 

САЩ носят цялата отговорност – или поне голямата част от нея – за всичко това.

 

Бърнс смята, че стилът на ръководство на Олбрайт е причината за атрофирането на американските дипломатически мускули и замяната на дипломацията с натиск, заплахи и войни. Докато Бейкър открил нови посолства във всички постсъветски столици, без да иска допълнителни средства от Конгреса, при Олбрайт недофинансирането на дипломацията станало хронично и нейният упадък станал явен в 2003 г. с агресията срещу Ирак, определяна от Бърнс като катастрофа.

 

Политизацията на американската дипломация при Обама по време на Арабската пролет – например пренията в Конгреса по вината на Хилари Клинтън за инцидента в Бенгази, и „едностранното дипломатическо разоръжаване“ при Тръмп с неговата „отвратителна смес от едностранни действия, меркантилизъм и неконструктивен национализъм“ довели външната политика на Вашингтон до сегашния й колапс.

 

От който тя „никога няма да се възстанови“ – прогнозира авторът на третата цитирана статия – Даниъл Дрезнър, професор по дипломация в университета „Тъфтс“ и коментатор на в. „Уошингтън поуст“. Не се заблуждавайте, казва той, че и този път „ще се оправим“, както се оправихме след кризата, започнала с изстрелването на съветския „Спутник“ и продължила до спирането на работата на Бретън-Уудската финансова система от Ричард Никсън. „Този път е различно“. Много от източниците на американската мощ в миналото са изчерпани. Например външната политика, доскоро бастион на двупартийното мислене, вече също е станала арена на партийна поляризация.

 

Това между другото е безспорно вярно – и аз например съм констатирал с изумление, че отношенията с Русия – единствената страна, която може да унищожи Америка – за върхушката на Демократическата партия и особено за хората на Хилари отдавна сякаш нямат никакво значение сами по себе се, а са заложник на вътрешнопартизанската им борба срещу Тръмп. Съгласен с тази песимистична оценка е и Стивън Уолт. „Американският външнополитически елит остава уверен, че глобалното лидерство е негово рождено право и че Вашингтон трябва да продължи да налага на другите страни да се покоряват на диктата на САЩ.“ Това е „кредото (article of faith) на почти всеки външнополитически тинк танк“ във Вашингтон, и то постоянно изплува в доклади, брифинги и медийни коментари. Подобно групово мислене преобладава и в медиите, където непоправими неоконсерватори и неукротими „либерални“ интернационалисти са монополизирали говоренето, а защитници на реализма, въздържането и ненамесата се появяват в най-добрия случай спорадично. В основата на това положение са някои вкоренени (entrenched) интереси, които продължават да лансират и защитават една провалена външна политика.

 

Как и кога това може да се промени? Прогнозите за тримата автори са песимистични и общо взето някак откъслечни, на парче. Дрезнър наистина предлага и малко по-широка визия: факторите, дали на САЩ досегашните досегашни предимства – големите капиталови пазари – Уолстрийт, „либералните“ идеи и висшето образование – „Айви лийг“ – работят на принципа „победителят получава всичко“. Прекаленото разчитане на финансови инструменти, съюзите с чужди „популисти“, антиимигрантската истерия могат да накарат и най-близките съюзници да се замислят за алтернативи. И Америка ще банкрутира в тези сфери като в романа на Хемингуей „Фиеста“ (The Sun Also Rises) – „постепенно, а после някак изведнъж“. Тя ще остане „велика държава, но редова и по-малко богата“.

 

Почти всички тези твърдения са ми силно съмнителни. Например богатството на едни страни, както на друго място сме се убеждавали, съвсем не предполага с необходимост обедняването на други. Нещо повече, как разбираме самото „богатство“ – е въпрос на интерпретация. Конкретните сценарии за отношенията на САЩ с разни страни са произволни и никъде в тях не става дума за отношенията им с Русия – страна, които има толкова много общо с Америка, и която дори в главното си различие от нея – отношението на народа към частната собственост – е сякаш огледален образ на Америка.

 

Но все пак тези три статии в това авторитетно списание са историческо свидетелство, че мислещата част от американския външнополитически елит започва да разбира, че живеем в един постамерикански свят. Това означава, че монополът на САЩ в световните дела, изглеждал ни толкова непоклатим в 1991 г., е приключен.

 

Не само заради нечии грешки – и дори не само заради действието на фактори в самите САЩ. А и по обективни, независещи нито от американската външна политика, нито от САЩ въобще причини.

 

Монополът на „вашингтонския консенсус“ в икономиката се срути през септември 2008 г. насред Уолстрийт. Военнополитическият монопол на САЩ предаде дух в Сирия през септември 2015 г. И тези хегемонии наистина няма да се „възстановят“ в предишния си вид, поне в обозримото бъдеще. Разпадането на СССР, отказът на тогавашното съветско ръководство от социализма, бяха еднократно историческо събитие. Така и американската хегемония, извикана на живот от тях.

 

Тук се разминавам малко с „либералния“ гуру Фарид Закария, за когото „американската хегемония умря някъде през последните две години“, т.е. явно Тръмп я е погубил. Показателно е, че и такъв наглед исторически, национален въпрос като „краят на американската хегемония“ се поднася от Закария в ярка партизанска светлина.

 

Така или иначе хегемонията умря. Сега на дневен ред в икономиката според мене е не примитивният меркантилизъм-протекционизъм, а постепенната творческа реабилитация на социализма, която виждаме да настъпва в самите САЩ – и съвсем не по съветски. А в политиката – не популисткият фашизоиден „консерватизъм“ (вкл. не и реанимираното от времето на цар Николай I Романов „православие – самодържавие – народност“), а просто реабилитацията на суверенната държава, поставяща своя народ – т.е. интереса на своите граждани и работници – над (или поне не под) интереса на глобалните инвеститори и потребители.

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

39 коментар/a

адв. Богданов на 16.07.2019 в 11:14
Вал, не си спомням Москва да е била част от коалицията, която изгони Саддам от Кувейт (първата война) нито е била част от коалицията на втората война, която се случи заради наличните (по Колин Пауъл) химически оръжия... Иначе си прав в материала си.
Мильо Лудия на 16.07.2019 в 11:45
Глобализацията и задаващата се информационна революция... усилваха усещането, че „Пакс Американа“ ще бъде непоклатим и дълговечен“. И Фичо беше безрезервен адепт на тая пропаганда. Верно е, че е трудно да се отречеш от себе си, но няма как да ти вярва някой ако не го направиш.
ХСНЛ на 16.07.2019 в 12:18
ХСНЛ .. Християнски-Социален-Неолиберализъм! Премахване на правителството и партиите, и премахване на икономическата политика, като такива. Само данък ДДС 20%, 70% от него за социални помощи, 30% за полиция и армия. Общините също да се издържат от ДДС, което да е колкото искат жителите, за колкото време желаят. Армията да е длъжна да строи комуни за безработните и бездомните, като армията взима 10% от продукцията за себе си. Ако обществото реши, и пътища да прави армията и полицията с 5% от средствата си и с 5% от времето на служещите в армията и полицията. Армията и полицията да са едно и също, но разделени на 10 части, да няма преврат и диктатура, с демократично управление, служещите правят референдум за всичко. Медицината която е безплатна към всяка община, с издръжка акцизи и ддс-община, да е елементарна, без излищни високи технологии, но етична и безкрайно достъпна и демократична. Акцизите да са само за болници, комуни за зависими, екология и ВЕИ-безплатни. Образованието да е до 7 клас, просто и демократично, четмо, писмо, смятане, география и литература, филми, музика и музициране, пеене, играене, физкултура, готвене, строителство, пътна сигурност и шофиране, техника, музеи, екскурзии, езици и лагери, на ниво Питагор. Никакви пенсии и пенсиониране от държавата. Всички над 16 до 61 години, да имат право да участват в граждански гвардии, доброволно със свои разходи. Наркотиците да не са забранени, само да се облагат с глоби и акцизи 200 до 1000%, които пари да отиват за лечение с - комуни за зависими. Парите да са просто облигации, зад които да стоят общинска земя и сгради - от които социални апартаменти с нисък наем. Банките да имат право да печатат пари, на базата заемите дадени от тях, най вече в акции от фирмите и недвижимости, държавата да не плаща фалита им. Да няма лични документи и шофьорски книжки. Фирмите и банките да издават документи, ако са им нужни, но народът да ги съди и оспорва, или да им забрани. Посолствата се приватизират. Общината издава международен паспорт и защитава своят съгражданин когато е в чужбина. ВСЕКИ КОЙТО ДЪРЖИ 40 ГЛАСА, ДА Е НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА ОБЩИНАТА, А КОЙТО ИМА 40 ГЛАСА ОТ НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ, ДА Е НАЦИОНАЛЕН КОМИТА В НАЦИОНАЛНОТО-ДЪРЖАВНОТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ. Президент или кмет, да се избират всяко Рождество Христово, от 24-30 декември, от народните представители. Всеки ще прави пенсионен фонд. Ще давате 5% от доходите си, ще се купува земя, животни, и всичко необходимо за земеделие и животновъдство. Разпределението е 50 на 50. Внасяш примерно 5 овце, и получаваш половината произведено от овцете, другото отива за гледачите. Така и с ягоди, домати, лютеница, сирене, кашкавал, ябълки. Ще е световен фонд, и да е наблюдаем, прозрачен, и оперативен по интернет. С демокрация. GODO - real investment and freedom
ФАКТИ на 16.07.2019 в 12:40
Клинтън печели изборите 1992г, срещу републиканците - загубата на изборите е решението на Буш да приеме увеличението на данъците. Притиснат от нарастващия бюджетен дефицит, ниската събираемост на данъците, всичко това последица от рецесията, причинена от дългото републиканско управление. Клинтън намаля процентът на дългът спрямо БВП. Рейгън и Буш го удвояват преди това. Клинтън намаля и държавните разходи: https://www.theglobaleconomy.com/USA/Government_size/
Констатация на 16.07.2019 в 13:03
Хубаво е да си комунист в Америка и да страдаш оттам за отказа на върхушката на КПСС от "социалистическия проект"... Интересно, ако не беше този отказ, дали авторът щеше да се добере до американския ад, или щеше кротко да продължи да строи реалния социализъм в родината?
Фичка, защо лъжеш, че на 16.07.2019 в 13:03
"Когато Тръмп дойде на власт в началото на 2017 г., ... ЕС – парализиран, тресящ се от протести и скандали, търговска война и военноморско напрежение с Китай, в добавка КНДР с ядрени ракети, враждебен Иран, усилено обогатяващ уран,"? Вярно, съвместните военноморски учения на Китай и Русия в Балтийско море изпратиха студени тръпки по гърбеца на братска Великобритания, но дай да не се лъжем - тя никога не е била реална част от ЕС. КНДР се сдоби с ядрени ракети благодарение на мъдрата политика на любимата ти Демократическа партия - търговска и морска блокада на КНДР, докато умрат от глад. Китай търпеливо изчака да получи от Русия С-400, Бал и Бастион, след което Ким Трети внезапно се сдоби с термоядрена бомба и междуконтинентална балистична ракета, след което трите ударни самолетоносачни групи, изпратени от Тръмп по инерция, трябваше скромно да подвият опашки и да се върнат обратно. Па че Иран усилено обогатявал уран по време на президентството на Тръмп си е неразредена хуцпа.
Констатация на 16.07.2019 в 13:03 на 16.07.2019 в 13:13
Фичката е бил консул на България в Ню Йорк и като му свършил мандата, поискал политическо убежище. Нищо лично, просто не му се изпускало безплатното жилище, откъдето две години по-късно го изхвърлиха с полиция. Не бе, не е дисидент, всичкото става по време на демокрацията.
ПП за Констатация на 16.07.2019 в 13:28
Като всеки натурализиран гражданин на САЩ, при получаването на дукиментчето за натурализация, Фичката се е заклел да се бие с оръжие в ръка срещу всички врагове на САЩ, включително България. Хипотетично, но гнусно.
Sin на 16.07.2019 в 16:39
Този май не си е взел още изпита по Комунизъм. Има да учи, да учи !!!
Спиноза на 16.07.2019 в 17:28
"От който тя „никога няма да се възстанови“ - Всъщност, САЩ са си същите, няма от какво да се възстановяват, това което изгубиха е имиджа си, глазурата под която няма нищо, както каза един американец отдавна, ние произвеждаме най-големите боклуци, но с целофана на рекламата номерът минаваше, и светът не е станал дързък към Америка, светът намрази Америка, защото благоденствието си тя дължеше на ограбването на света, Кърт Вонегът казва, обичат ни заради джаза, и ни мразят за наглостта. САЩ харчат два пъти повече от колкото е националния брутен продукт, останалото е пладнешки обир от останалите...
Този коментатор на 16.07.2019 в 17:38
Е отвратителен почти колкото симонян. Гадна платена двулична усмивка и абсолютни глупости всеки път. Мисията му е не да каже нещо ново, а просто да дразни и да пише коментари под статиите си. Отврат :)
БРАВО на 16.07.2019 в 18:19
Е тролчета скапани !Истината боли а....Избледнява американската мечта нали.
Грух на 16.07.2019 в 20:06
Слава на Русия!
Много се смях на 16.07.2019 в 21:31
Тоя ми оправи настроението. Леле! Толкова глупости на едно място отдавна не бях виждал. Пиши, момче! Пиши! Иначе изглеждаш интелигентен, ама... От време на време ще те чета. Смехът е здраве!
Eisblock на 17.07.2019 в 00:55
Хайде, хайде, оставете Фичо на мира. Още повече, че все пак си е центрирал светогледа. По-важното е да се види същността на написаното, а не глазурата и опаковката на поднесеното. А същността си е такава, каквато я описва и вижда Фичо. Дори и да не бях уверен, че вече е врял и кипял при сащисаните, от написаното се вижда, че няма начин да не е при тях. * Освен някоя и друга неточност в опуса, той си е верен. И няма нищо общо със съветска Москва, СССР и пр. пр. призраци от миналото. Тези три статии в Метрополията са показателни. ** За да оцелеем всички ще е нужно нещо да се случи със самите сбърканяци, там. Има няколко сценария и повечето биха позволили Европа и Светът да оцелеят, но само при условие Партньорът да хване липсата. В този му вид, де. А дали ще си обърне хастара сам - не знам.

Напиши коментар