Ники расте в дом за деца, лишени от родителски грижи. От три години посещава заниманията на ателие "Прегърни ме" - любимото място на децата, защото там се учат да създават красиви неща. Учат се да шият, да рисуват, да пишат и четат. Учат се да вярват. Учат се да имат бъдеще. Публикуваме неговата история от първо лице.
Ники: Не се сърдя на никого

Роден съм в Долно Белотинци. Тогава живеехме с цялото семейство и беше хубаво. Но един ден майка ни реши да избяга с нас двамата със сестра ми.  Иначе сме 12 деца. Първо отидохме при едни хора в съседно село, после се преместихме в Мировяне. В София съм от три години.

Оттогаванка  ходя на училище.

Първата година взех два класа - първи и втори  наведнъж. И  не беше трудно. Но  после става все по-трудно. Любимите ми предмети са изобразително и математика.

В Мировяне гледахме животни, крави.

Ставах сутрин,  сядах на едно столче и доя кравите. 

В началото е трудно, но се научава за един месец. И така всеки ден.  Първо ги доя, после ги храня. Водех ги на паша, но ако е много студено им давах сено. Ако има.

Бях там с майка ми, сестра ми и стопаните. И един ден, бях на 10 г., ме взеха от „Закрила на детето”.  

Заведоха ме в дома без съгласие от мама.

Не знам как са научили за нас, но дойдоха и ни заведоха със сестра ми в дома. Но както казват - всяко зло за добро - добре е, че ходя на училище. И така.

Ние сме много деца, не знам имената на всички.  

Знам само, че най-малкият е А. и е на 5 г., но не знам сега къде е.  Аз съм втория  по големина. Ама май не съм и втори, сестра ми е втора май. Но имам много и братя и сестри преди нея.

Имаше време, в което се събирахме цялото семейство.

Беше в Долно Белотинци, където сега е баща ми. И тогаванка сме се събирали някои от децата. Сега там живее брат ми, който ми е близнак, но не си приличаме. 

Ако трябва  да избера един човек, когото да видя, ще е брат ми Дани. Само него.

Не съм сърдит на никого.

Просто понякога ми е криво, но не винаги. И не сърдя.

В дома си имам приятели, най-добрият ми приятел е Слави.

За ателието мога да ти разкажа.

"Да нарисуваш Пикасо", автор: Ники, 14 г. 

Искам да стана художник.

Но нали знаеш, на едно дете постоянно му се сменят желанията. Обичам и да чета, но нямам любима книга. Това лято  четох „Ян Бибиян”, въпреки че е е от задължителната програма, ми е интересна. Когато бяхме на море с „Прегърни ме”, участвах  няколко пъти и в писане на разкази. Забавно беше. 

Писахме за една Румянка,

за едни делфини, малко тъпичко стана, но важното беше, че беше забавно. Сутрин закусвахме и след  това рисувахме и пишехме. Към 10 часа  излизахме на басейна, после обядвахме, после пак  рисувахме, пишехме.

Не се сещам да съм правил пакости. А-а-а, когато бяхме на един лагер, слагахме паста по дръжките на вратите с едно по-голямо момче. Ама никой не се хвана, само аз. 

Обичам банани, солено не обичам много,

Пия само сокчета и как му беше името... айрян.

Най-много обичам сутрините при Милена и Рашко. Когато  закусваме в леглото и си говорим. Рашко ми е много добър приятел и е много забавен, Милена по-малко.

Защто той знае повече смешки.

Един виц ми разказа скоро за един пияница, който си броял цицините, докато се прибирал от кръчмата вкъщи и си викал „още две цицини и съм си дОма”.

След пет-десет години? Досега не съм си мислил за това. Първо искам да си намеря работа. Но сега съм малък, затова първо искам, искам... Не знам. Искам да видя брат ми. Видях го последно преди много години, когато сме били на 7 г.,  оттогава не знам къде е.

Вече не ми се говори.

Малко се натъжих.

Не искам да се връщам към тази история. Нека спрем.

П.С. Законът за закрила на детето не разрешава да показваме техните лица. Разговорът е направен зимата на 2012 г. 

Още от категорията

Напиши коментар