Накъде след Бойко?

Адв. Иван Груйкин, Гражданска инициатива „Справедливост”

Само половин година на власт и едноличният политически проект ГЕРБ е на път да се сгромоляса с гръм и трясък. Неспасяеми проблеми с бюджета, протести на лекари и медицински работници, отчайваща законодателна дейност, липса на посока и яснота за това, което трябва да се прави с властта, все по-чести обвинения в милиционерщина и ограничаване на граждански права, неадекватни министри, безлични и неподготвени депутати. Ефектни, но неефективни полицейски постановки, които и собствените им режисьори вече съзнават, че се превръщат в хумористичен жанр. Все по-видно е това, което „Справедливост” убедено заяви в самото начало на мандата на правителството – че то е поредният конформистки проект, възпроизвеждане на наложилото се политическо статукво с нов (но не непознат) герой в главната роля.

Олицетворяваното днес от Бойко Борисов политическо статукво е изключително опасно за гражданите и за бъдещето на страната. То изобщо не притежава белезите на система, която на базата на конституцията и законите да може да функционира и да се саморегулира, като произвежда нормален и полезен за обществото политически дебат. Не може да създава идеи и да налага прилагането им в смислени и полезни за общността решения.

Политическият възход на Бойко Борисов е добър повод да се замислим за трайно отсъстващите логика и смисъл на българския политически живот. Както преди, така и при създаването на ГЕРБ, като правило политическите субекти у нас се появяват и развиват не на основата на определени и различни идеологически концепции за развитието и просперитета на обществото, а върху инерцията на съмнителни и много често изкуствено създавани мисловни и поведенчески стереотипи, нямащи нищо общо с един смислен дебат за миналото, настоящето и бъдещето на нацията. Тези изкуствено създавани стереотипи, целенасочено подменящи истинския дневен ред на обществото, са печелившата до момента тактика на една осъзнала възможностите на мига управленска прослойка. Този в голяма степен самовъзпроизвеждащ се политически елит няма никакъв морален, биографичен или политически ангажимент към един модерен национален проект, който да е в състояние да ангажира интереса, емоцията и моралната подкрепа на достатъчно голяма част от българите.

Паразитирането върху обществото на различни групи, самообявяващи се за политически конструирани и политически действащи субекти, стана възможно и поради изключителната аморфност на обществото ни през 1989 година, тоталната деморализация в резултат на десетилетията комунистическо управление, разрушило интегритета и защитните механизми на нацията. Това състояние на обществото, заварено от т.нар. „промяна”, беше подходящата хранителна среда за структурирането на една уродлива политическа „система”. От друга страна, запазването на деморализацията и дезинтеграцията се превърна и в една от общите и консенсусни цели на различните кланове от т.нар. „политически елит”, за да могат да продължават абсурдния си политически театър. Неслучайно никой от управляващите през изминалите години не показа болка и истинска загриженост за деградацията на националната тъкан, за ценностния и поведенчески регрес на народа ни, за това, че българите се превръщаме в символ на изостаналост, ненадеждност и проблемност не само в обединена Европа, но дори и в рамките на Балканите. Примитивното помпане на национална гордост от спорни исторически клишета и преднамерено противопоставяне на съседите, повечето отдавна изпреварили ни в държавната си организация, реда и сигурността на гражданите си, нормалността на общуването и в човещината, допълнително ни пречи да видим очевидното – България преживява национална катастрофа, поставяща на съмнение способността ни да изградим и развием съвременна държавна и обществена организация, и да дадем реален принос за просперитета на обединена Европа. Разбира се, веднага чувам несъгласието с това на тези, които смятат самата принадлежност към Европейския съюз и към НАТО за безспорно доказателство за успех и просперитет. Да, това са сериозни политически успехи, които в никакъв случай не са доказателство за възраждане, подем или поне за спиране на деморализацията, която очевидно преживяваме. За 20 години – 2 милиона българи по-малко. След 20 години демокрация България е една от най-бедните страни в Европа и най-бедната в Европейския съюз. През последните 20 години ние сме европейската страна с най-организираната престъпност и сляла се с държавата мафия. Демографска катастрофа, прогнили и корумпирани институции, липсващо правосъдие, ценностна и поведенческа деградация, отчайващо изостанала инфраструктура, разрушена от държавата Църква, изключително ерозирал международен авторитет, липсващ обособен и независим интелектуален елит – с какво от всичко това да се гордеем? Нямам за цел да представям тъжната днешна картина на родната ми България, но контрастът между екзистенциалните проблеми на нацията и дневния ред на родния ни политически елит (дори и на тези, които миналата година дойдоха на власт уж като негово отрицание) е показателен за пълната несъстоятелност на последния. Независимо от техническите различия в обявените програми и позиции на различните политически субекти те не се различават в най-важното – в манталитета и мотивацията си за политическа дейност и участие във властта, в загрижеността си за България и нейното и на гражданите й настояще и бъдеще. Оттам идва и условното и много често напълно произволно обявяване на партиите за леви, десни, либерали и т.н. В България понастоящем липсват автентични политически субекти, изградени на базата на споделени общи политически ценности и представляващи представителство на обособени обществени групи с ясно дефинирани интереси.

Разграничението „дясно–ляво” все още се възпроизвежда или върху емоционалната инерция на декларативно заявена принадлежност в самото начало на т.нар. „преход”, или от чисто маркетингови съображения на скрити от публиката политически инженери. И винаги – без никаква връзка с реалното политическо поведение и ценностната база (ако изобщо я има) на съответния политически субект. Поради това днес за най-силната партия вдясно се води личният проект на бивш член на БКП, телохранител и добър ученик (по собствените му думи) на последния комунистически диктатор, силов „бизнесмен” с приятелства и партньорства сред знакови фигури на организираната престъпност в България. Най-голямата лява партия има подкрепата на едни от най-крупните български бизнес структури, чието начало откровено се свързва с раздадените в куфарчета червени милиони. Стожер на либерализма е феодално-мафиотската структура на доказан активен сътрудник на комунистическите тайни служби, чиито отрудени гласоподаватели имат единствено свободата да пуснат посочената им от други бюлетина. И за да бъде объркването още по-силно – т.нар. „стара десница” с 2–3% обществена подкрепа ревниво отстоява правото си да бъде равноправен партньор на споменатия по-горе бизнес ориентиран и с комунистическо минало телохранител. За същата чест се бори и националистическа (?) ултралевичарска структура, оглавявана от семпли хора, с които никой не би искал да пътува в един самолет. Какви ли може да са политическите ценности и управленски идеи, които тези партии и техните лидери споделят? Реставрацията на социализма в здравеопазването и органите за сигурност, тенденциозното законодателно ограничаване на личните свободи и неприкосновеността на личността, кореспонденцията на гражданите, правото им на протест? Или във възстановяването на социалистическата традиция в правораздаването, където съдът и съдебната система бяха откровен инструмент за налагане господстващата роля на управляващата партия? Може би в силната руска връзка – безумната и заробваща АЕЦ „Белене”, “Бургас–Александруполис”, “Южен поток”. По-голямата държава, отказът от децентрализация и предоставяне повече правомощия на общините, незаконното затваряне на частните и общински болници и фаворизиране на управляваните от послушни чиновници държавни болници, практическото увеличаване на социалноосигурителното бреме (въпреки шумните предварителни заявки за обратното) – това е социализъм в действие, провеждан от споменатата по-горе дясно-националистическа управленска коалиция. Има ли смисъл да продължаваме да ги анализираме?
   
Тезата, че днешното политическо статукво и управлението на ГЕРБ и Бойко Борисов нямат алтернатива, обслужва единствено самото статукво. Това управление не е алтернатива на предишното, а естествено негово продължение. Като управленски манталитет, компетентност, дори биографични характеристики на голяма част от управленския състав на ГЕРБ. Неслучайно една от логичните и затова най-коментирани преди изборите управленски перспективи беше бъдеща коалиция на ГЕРБ с БСП, която при получилата се парламентарна конфигурация просто не бе наложителна. Тази приемственост е причината за пълната липса на резултати от шумно обявения поход на Бойко Борисов за разкриване и наказване безобразията на тройната коалиция. С изключение на чисто персоналните махленски сблъсъци със Станишев от уважение към публиката, както се казва... А за Ахмед Доган – все едно, че вече го няма – или „мъжки” похвали, или нищо.

В „Справедливост” сме убедени, че в България има огромна празнота в дясното политическо пространство. Около 100%, тъй като в това пространство практически няма никого поради изложените по-горе съображения. България отчаяно се нуждае от дясна политическа алтернатива на популисткия и инертен ГЕРБ-ов проект, който заплашва България със скорошен икономически, политически и морален фалит. Трябва да спрем реставрацията на социализъм, възпроизвеждаща зависимост и апатия. Да се противопоставим на опасните за морала и психическото здраве на нацията пошлост, лъжа и примитивизъм, познати ни от един предишен „човек от народа”. Трябва спешно да започне изграждането на съвременни и професионални правоохранителни органи с нов манталитет, нови приоритети и нови правила. От хора с безукорна репутация и мотивация, които няма да използват властта си за разчистване на сметки и лично обогатяване, а за безкомпромисна битка за законност на всички нива. Да се прекъсне деморализиращото и увреждащо надеждността и интересите на България влияние на Русия в българската политика и икономика. Да се заяви ясно необходимостта от истинско разделение на властите, включително и чрез конституционна реформа, което да доведе до все неслучващото се върховенство на закона. Не приятелства във властта и тайни зависимости, а разделение на властите, взаимен контрол и независимост помежду им. Най-после трябва да се покаже воля и да се проведе решителна реформа и съкращения в раздутата и неефективна администрация – да се премахнат множество ненужни дублиращи структури и уж регулаторни органи, които разходват сериозен обществен ресурс без никаква полза освен за фаворитите на властта. Провеждане на истинска здравна реформа, при която оценката за това коя болница трябва да бъде затворена и коя да продължи да работи, да бъде на пациента, а не на искащия да контролира процеса (и да се облагодетелства от това) държавен чиновник. Изключително важно нещо, което може да бъде направено единствено от истинско дясно управление, е провеждането на административна реформа за децентрализация на властта с въвеждане на второ ниво на местно самоуправление и предоставяне на повече правомощия на общините. Създаването на усещане за искреност и решимост за реформи, за честност и справедливост е изключително важно за отпушването на обществената енергия и повишаване на икономическата, политическа и обществена активност на българите. Под върховенството на закона, а не под контрола на всесилни чиновници и партийни централи, посочвани от поредния лъжлив спасител.

Изключително важно е, като дясно мислещи и действащи българи, постоянно и ясно да се противопоставяме на социалистическия по своята същност манталитет на „подарената свобода” (3-ти март е добър повод да си го припомним), предполагащ нечия чужда отговорност за личния ни живот, обществените процеси, политическата система, управлението на страната. Не Русия или Европа (без изобщо да ги сравнявам и равнопоставям), цар или генерал, Бойко или Цецо (или други подобни герои, известни само с едното си име) ще „ни оправят”, а всичко зависи от самите нас. От нашата взискателност, критичност, прецизност, активност, отговорност. Държавата няма да разреши огромните ни проблеми, а ние трябва да разрешим проблемите на собствената си държава. Като изискваме във всяка обществена и управленска сфера да се гонят и постигат най-високите стандарти, а не да се задоволяваме с членство по милост (или грешка) в Европейския съюз. Да бъдем отговорни носители на един нов позитивен патриотизъм, основан на желанието ние да задаваме високи стандарти на обединена Европа и да печелим съревнованието с другите европейски нации на полето на икономиката, правосъдието, модерната инфраструктура, културата и манталитета – а не да отъждествяваме патриотизма с профанските акции на самозвани националисти, злепоставящи страната и всички нас като българи.
   
Къде е отговорната дясна алтернатива, за която говорим? Ще сбъркаме, ако свързваме този въпрос с официално набедените за десни политици и познати ни политически партии. За страна като България, в която активните и участващите във формирането на общественото мнение хора са малка част от 7-милионното население (като голяма част от българите на практика са „извън оборота” и не са интегрирани в нито една обществена сфера – един от трагичните резултати на 20-годишния „преход”), усещането и желанието за промяна могат да дойдат изключително бързо. Самите управляващи ежедневно и сериозно работят за това.

Ние в „Справедливост” осъзнаваме спешната необходимост от създаване на липсващата дясна политическа алтернатива. Като граждани сме в правото си не само да имаме позиции, да критикуваме и изразяваме несъгласие. Готови сме да поемем и своята отговорност за политическо противопоставяне на управляващите и удобното на политическата класа статукво – вчерашно и днешно. Убедени в жизнената необходимост от дясна политическа алтернатива точно днес – преди да е станало късно утре. Заедно с тези, които споделят нашите ценности и позиции, оценки и прогнози, страхове и надежди. За да бъде съхранена мечтата ни за една нормална, уважавана и просперираща България.