Пролетарска сила

Явор Дачков

Истината днес е само тази –родната полиция ни пази

Това е последният хит, изпят от Веско Маринов, който скоро ще организира благотворителен концерт в подкрепа на пострадалите от предишния му. Работата е там, че не МВР, ами и ЦРУ не може да ни опази от творческото вдъхновение на Веселин Маринов, Тончо Русев, Евтим Евтимов – авторите на най-големия кичозен потрес от десетилетия насам. Стиховете и музиката ме върнаха 30 години назад, когато композитори и поети изкарваха маса пари от халтури, за да пишат песни по поръчка най-често на ведомства, че и на цели градове. И до днес си спомням един образец, който ще дам за сравнение и който удря в земята римушките на Ептен Ептенов, както го наричаше Радой Ралин. Мой приятел композитор получава спешна поръчка за песен, посветена на Бобов дол. Той се обажда на свой приятел поет, който реагира светкавично и след половин час песента е налице.

Ето и умопомрачителния текст:

Лети във утрото сокол,
във синя вис се вие,
по-хубаво от Бобовдол
не може да открие.

Трябва да признаете, че по времето на социализма родните творци си даваха повече зор и проявяваха по-голямо въображение. Виж, Тончо Русев си е все същият тапет, автор на най-пошлите и отвратителни мелодии, които помним. Мога да напиша няколко страници за отвратителното бездарие на неговата музика, която рядко излиза от схемата тоника, доминанта, субдоминанта, модулация. Е, това е долнопробна соцестрада, която съществуваше и в други страни от социалистическия лагер, но песните на Русев винаги са успявали да бъдат една идея по-гадни от тези на Карел Гот или гедерейската естрада, която е дъното. Всъщност не, дъното е съветската естрада и според мен голям принос за това има самият Тончо Русев, защото много от неговите пошли песни се изпълняват от десетилетия там.

Пошлостта на тази музика се изразява в предвидимостта на мелодията, която, както вече споменах, се движи по най-елементарната хармонична схема. Не искам да кажа, че красотата идва от сложността, напротив, чистата, проста и красива мелодичност е изключително трудна за постигане. Аз говоря за онзи вид музициране, което може да влезе в главата на всеки средностатистически дюлгерин и да излезе през устата му под формата на някакво разсеяно подсвиркване. Не е лесно да ви опиша пошлата мелодия, тя се усеща веднага, но това, което сега ми идва на ум, е, че тя може да се изрази чрез следните срички – “ди-ли-най-на, ди-ли-най-на”. Пошлата мелодия се характеризира и с това, че се забива веднага в мозъка и остава там за дълго, изтормозвайки човека до краен предел.

Гласът на Веселин Маринов сякаш е създаден за музиката на Тончо Русев, а физиономията на Цветан Цветанов изглежда създадена за гласа на Веселин Маринов. Такава естетическа хармония между различни творци не съм виждал от времето, когато бях в казармата. Забелязал съм, че у нас хората с униформи много ги влече към поезия, песен, художествено творчество. Неслучайно Цветан Цветанов е инициатор на този шедьовър, в който, повтарям, всеки от творческия колектив е вложил максималното от себе си. Тази песен изразява много повече неща от обикновената любов към народната милиция, която всеки от нас трябва да таи в сърцето си. Тази песен е химн на социалистическата селяния, нахлупила фуражка с гордо вдигната глава – пълноправен член на европейската десница. Тази песен е и всичко, което може да се каже за Цветан Цветанов, а и всичко, което той може да каже въобще. За постановката й на голяма сцена, чиито кадри завъртяха най-големите телевизии, няма защо да говорим. Веско Маринов на фона на две полицейски коли и осем танцуващи полицаи представляваше шедьовър от времето на ранната Васа Ганчева или късния Хачо Бояджиев, все едно. Ако бях министър-председател, щях да проведа операция “наглите” и да просна по очи Цветан Цветанов заради тази потрес.

И сега няколко сериозни думи за Веселин Маринов, чието простодушие по-рано предизвикваше симпатии и дори роди няколко от най-хубавите нови български вицове. Слушах го оня ден по телевизията и не ми се видя чак толкова простодушен този мазник. Помня го как пееше на митингите на БСП на Бузлуджа, а сега изведнъж се превърна в придворен певец на Цветанов, който не спира да обвинява бившите комунисти в какво ли не. За една минута Веско Маринов спомена няколко пъти министъра на вътрешните работи с ласкателства, което не се случваше и по времето на Тодор Живков. Въобще раболепието на мнозина от т.нар. български творци към властта е противно, а особено противно е специалното им внимание към органите на МВР. За мен то говори ни повече, ни по-малко, че маса народ от тях са били доносници на службите, но това е друг разговор. Мисълта ми беше за лепкавото усещане с вкус на яхния, което Веселин Маринов остави след безкрайните си интервюта за родните телевизии тези дни. А да почнеш деня си с Веско Маринов, може да те доведе до тежко униние, от което никакво МВР не може да те опази.

Коментарът е публикуван във в. Галерия