Упадъкът на Запада

Тереза Делпеш

 „Упадъкът на Запада” е тема, дискутирана от тези, които използват израза като метафора за възмущение, копнеж за отмъщение или явна враждебност. Такъв е случаят в Русия, въпреки че руското изкуство и култура се смятат за интегрална част от наследството на Запада, в Китай, където с едва прикрито нетърпение очакват да дойде и техният звезден миг, и в Иран – самопровъзгласилият се мисионер на исляма по света. И независимо от достойнствата на този иначе слаб довод има едно нещо, което трябва да се признае на разпространителите му – темата се основава на растящото негодувание към западния свят заради това, че продължава да играе главна роля в историята.

Но критиците пропускат нещо също толкова важно: упадъкът е един от най-великите мотиви в западната култура – като се започне от творбата на Хезиод „Дела и дни”, датираща от зората на гръцката цивилизация, до по-познатата, макар и посредствена творба на Освалд Шпенглер от началото на ХХ век („Упадъкът на Запада”).

Темата за упадъка се повтаря в нашата история като безмилостен рефрен, породен не от страха от промяната – въпреки че основен двигател на промяната е Западът, а от страха от провала. Тя не е просто част от нашето юдейско-християнско наследство: преди падението на лошите ангели в християнството в гръцката митология вече го имаше падението на титаните. И в двата случая наследниците на тези истории носят спомена за непоправимата загуба.

Безбройно много са философските и литературни вариации по темата. В „Тимей” на Платон прогресивната дегенерация на човечеството е прекратена единствено чрез божествена намеса. В „Изгубеният рай” Джон Милтън описва борбата на ангелите толкова страховито, че Бърнард Броуди я използва като въведение в една от книгите си за атомната бомба. Дванадесет години преди Шпенглер Андрей Бели проявява доста по-голямо въображение от немския автор – огънят в началото на ХХ век, който започва да поглъща целия свят: „Събитията достигат точката на кипене. Цяла Русия гори. Огънят се разпространява навсякъде. Духовната мъка и човешката тъга се сливат с националния траур и резултатът е огромен червен ужас”.

Темата за светлото бъдеще на човечеството е вторична за западната култура. В повечето случаи това бъдеще, прокламирано от революционерите, стига до катастрофален край – миналият век изобилства с доказателства за това.

Западните автори – дори и тези, често цитирани заради ентусиазма, с който описват историята, са носители на солидна доза песимизъм. Имануел Кант например, чийто проект за вечен мир спечели толкова похвали, заявява, че нищо правилно не може да бъде създадено от усуканото дърво на човечеството.

Това води до заключението, че европейците никога всъщност не са успели да повлияят на американците, в чиято Райска градина липсва съществен герой – змията. Тази липса, ако дръзнем да я наречем така, е особено очевидна в администрацията на Обама, която се разпростира във всички посоки без страх от бури или опасни промени във времето (настроенията). Американският президент трябва да препрочете Хърман Мелвил – един от най-великите американски писатели.

Без съмнение съществува явен риск в темата за упадъка – обезсърчение, заплашващо човешкото предприемачество, или по-лошо – проява на самодоволство в падението. Човек може да се отдаде на упадъка – и публичен и личен, и дори да открие утеха в него: ако така стоят нещата наистина, какво бихме могли да направим ние?

Но все пак най-силните моменти в темата за упадъка остават ретроспекцията и размишлението, които ни позволяват да се поучим от грешките и да си изградим преценка за състоянието на етична вцепененост, в което е изпаднал светът. Нациите, които отказват да изучават своето минало, никога няма да достигнат историческа зрялост.

Може би точно това е аспектът, в който западните страни имат истинска преднина над Русия и Китай – те прекараха десетилетия в опити да разберат бездната, в която са пропаднали. В днешни дни европейците са наясно какво е да си „насред развалините на велика буря”, както Балзак описа оцелелите от Френската революция.

Само размишлението и спомените ще ни дадат силата да видим потенциалните нови заплахи, породени от насилието и заблудите на нашето време. Те представляват първата стъпка от предотвратяването на тези заплахи. Ако кланетата в миналото са забранени теми, как бихме могли да осъдим настоящите? Ако връзките между Пекин и Пол Пот бъдат цензурирани в процеса Камер Руж; ако не са налице сериозни усилия за потвърждаване броя на жертвите от културната революция в Китай; ако архивите от ГУЛаг и от войната в Чечения все още са засекретени и прикривани от руските власти – какво отношение бихме могли да очакваме от тези страни при бъдещи кланета?

Самоанализът, когато е необходим, не е достатъчен, за да бъдем сигурни. Западният свят все още има да се справя с наболели проблеми: прогресивното забравяне на големи въпроси, които преди владееха мислите ни, доведе до стесняване на интелектуалния ни живот – точно както се увеличи възможността за достигане на нови хоризонти с развитието на съвременните средства за комуникация. Отмъщението на сакралното с гръмовното завръщане на религията в нейните най-насилствени и унищожителни форми, насочено към духовната празнота в нашите общества, е още едно голямо предизвикателство, което досега не е намерило друг отклик освен оръжията.

Работата по тези теми едва започва на Запад. Но паметта на народите и на отделните индивиди е началото на всяко психологично лечение. Оттук идва и значимостта на темата за упадъка.

Целта на тази тема не е да увековечи дадена култура, която се намира в своя заник, нито пък да извести настъпването на „Азиатска ера” без много размишления. Какво означава това за толкова обширно географско пространство? И кой може да каже дали последствията от него ще са добри или лоши?

Бъдещето би било малко по-ясно, ако си извадим заключения от простата истина: тези, които притежават най-добрите инструменти, за да творят историята, са също така тези, които най-добре осъзнават нейния трагичен характер. Големите нещастия на ХХ век са част от нашето наследство. Ние сме създания на упадъка и бездната, жадни за възраждане и спасение. Много народи биха разпознали себе си в този образ.

Превод: Славчо Гаврилов