Гласове - Накъде след Бойко?

Накъде след Бойко?

08.03.2010 г. 10:00 ч.

Адв. Иван Груйкин, Гражданска инициатива „Справедливост”

Накъде след Бойко?

Само половин година на власт и едноличният политически проект ГЕРБ е на път да се сгромоляса с гръм и трясък. Неспасяеми проблеми с бюджета, протести на лекари и медицински работници, отчайваща законодателна дейност, липса на посока и яснота за това, което трябва да се прави с властта, все по-чести обвинения в милиционерщина и ограничаване на граждански права, неадекватни министри, безлични и неподготвени депутати. Ефектни, но неефективни полицейски постановки, които и собствените им режисьори вече съзнават, че се превръщат в хумористичен жанр. Все по-видно е това, което „Справедливост” убедено заяви в самото начало на мандата на правителството – че то е поредният конформистки проект, възпроизвеждане на наложилото се политическо статукво с нов (но не непознат) герой в главната роля.

Олицетворяваното днес от Бойко Борисов политическо статукво е изключително опасно за гражданите и за бъдещето на страната. То изобщо не притежава белезите на система, която на базата на конституцията и законите да може да функционира и да се саморегулира, като произвежда нормален и полезен за обществото политически дебат. Не може да създава идеи и да налага прилагането им в смислени и полезни за общността решения.

Политическият възход на Бойко Борисов е добър повод да се замислим за трайно отсъстващите логика и смисъл на българския политически живот. Както преди, така и при създаването на ГЕРБ, като правило политическите субекти у нас се появяват и развиват не на основата на определени и различни идеологически концепции за развитието и просперитета на обществото, а върху инерцията на съмнителни и много често изкуствено създавани мисловни и поведенчески стереотипи, нямащи нищо общо с един смислен дебат за миналото, настоящето и бъдещето на нацията. Тези изкуствено създавани стереотипи, целенасочено подменящи истинския дневен ред на обществото, са печелившата до момента тактика на една осъзнала възможностите на мига управленска прослойка. Този в голяма степен самовъзпроизвеждащ се политически елит няма никакъв морален, биографичен или политически ангажимент към един модерен национален проект, който да е в състояние да ангажира интереса, емоцията и моралната подкрепа на достатъчно голяма част от българите.

Паразитирането върху обществото на различни групи, самообявяващи се за политически конструирани и политически действащи субекти, стана възможно и поради изключителната аморфност на обществото ни през 1989 година, тоталната деморализация в резултат на десетилетията комунистическо управление, разрушило интегритета и защитните механизми на нацията. Това състояние на обществото, заварено от т.нар. „промяна”, беше подходящата хранителна среда за структурирането на една уродлива политическа „система”. От друга страна, запазването на деморализацията и дезинтеграцията се превърна и в една от общите и консенсусни цели на различните кланове от т.нар. „политически елит”, за да могат да продължават абсурдния си политически театър. Неслучайно никой от управляващите през изминалите години не показа болка и истинска загриженост за деградацията на националната тъкан, за ценностния и поведенчески регрес на народа ни, за това, че българите се превръщаме в символ на изостаналост, ненадеждност и проблемност не само в обединена Европа, но дори и в рамките на Балканите. Примитивното помпане на национална гордост от спорни исторически клишета и преднамерено противопоставяне на съседите, повечето отдавна изпреварили ни в държавната си организация, реда и сигурността на гражданите си, нормалността на общуването и в човещината, допълнително ни пречи да видим очевидното – България преживява национална катастрофа, поставяща на съмнение способността ни да изградим и развием съвременна държавна и обществена организация, и да дадем реален принос за просперитета на обединена Европа. Разбира се, веднага чувам несъгласието с това на тези, които смятат самата принадлежност към Европейския съюз и към НАТО за безспорно доказателство за успех и просперитет. Да, това са сериозни политически успехи, които в никакъв случай не са доказателство за възраждане, подем или поне за спиране на деморализацията, която очевидно преживяваме. За 20 години – 2 милиона българи по-малко. След 20 години демокрация България е една от най-бедните страни в Европа и най-бедната в Европейския съюз. През последните 20 години ние сме европейската страна с най-организираната престъпност и сляла се с държавата мафия. Демографска катастрофа, прогнили и корумпирани институции, липсващо правосъдие, ценностна и поведенческа деградация, отчайващо изостанала инфраструктура, разрушена от държавата Църква, изключително ерозирал международен авторитет, липсващ обособен и независим интелектуален елит – с какво от всичко това да се гордеем? Нямам за цел да представям тъжната днешна картина на родната ми България, но контрастът между екзистенциалните проблеми на нацията и дневния ред на родния ни политически елит (дори и на тези, които миналата година дойдоха на власт уж като негово отрицание) е показателен за пълната несъстоятелност на последния. Независимо от техническите различия в обявените програми и позиции на различните политически субекти те не се различават в най-важното – в манталитета и мотивацията си за политическа дейност и участие във властта, в загрижеността си за България и нейното и на гражданите й настояще и бъдеще. Оттам идва и условното и много често напълно произволно обявяване на партиите за леви, десни, либерали и т.н. В България понастоящем липсват автентични политически субекти, изградени на базата на споделени общи политически ценности и представляващи представителство на обособени обществени групи с ясно дефинирани интереси.

Разграничението „дясно–ляво” все още се възпроизвежда или върху емоционалната инерция на декларативно заявена принадлежност в самото начало на т.нар. „преход”, или от чисто маркетингови съображения на скрити от публиката политически инженери. И винаги – без никаква връзка с реалното политическо поведение и ценностната база (ако изобщо я има) на съответния политически субект. Поради това днес за най-силната партия вдясно се води личният проект на бивш член на БКП, телохранител и добър ученик (по собствените му думи) на последния комунистически диктатор, силов „бизнесмен” с приятелства и партньорства сред знакови фигури на организираната престъпност в България. Най-голямата лява партия има подкрепата на едни от най-крупните български бизнес структури, чието начало откровено се свързва с раздадените в куфарчета червени милиони. Стожер на либерализма е феодално-мафиотската структура на доказан активен сътрудник на комунистическите тайни служби, чиито отрудени гласоподаватели имат единствено свободата да пуснат посочената им от други бюлетина. И за да бъде объркването още по-силно – т.нар. „стара десница” с 2–3% обществена подкрепа ревниво отстоява правото си да бъде равноправен партньор на споменатия по-горе бизнес ориентиран и с комунистическо минало телохранител. За същата чест се бори и националистическа (?) ултралевичарска структура, оглавявана от семпли хора, с които никой не би искал да пътува в един самолет. Какви ли може да са политическите ценности и управленски идеи, които тези партии и техните лидери споделят? Реставрацията на социализма в здравеопазването и органите за сигурност, тенденциозното законодателно ограничаване на личните свободи и неприкосновеността на личността, кореспонденцията на гражданите, правото им на протест? Или във възстановяването на социалистическата традиция в правораздаването, където съдът и съдебната система бяха откровен инструмент за налагане господстващата роля на управляващата партия? Може би в силната руска връзка – безумната и заробваща АЕЦ „Белене”, “Бургас–Александруполис”, “Южен поток”. По-голямата държава, отказът от децентрализация и предоставяне повече правомощия на общините, незаконното затваряне на частните и общински болници и фаворизиране на управляваните от послушни чиновници държавни болници, практическото увеличаване на социалноосигурителното бреме (въпреки шумните предварителни заявки за обратното) – това е социализъм в действие, провеждан от споменатата по-горе дясно-националистическа управленска коалиция. Има ли смисъл да продължаваме да ги анализираме?
   
Тезата, че днешното политическо статукво и управлението на ГЕРБ и Бойко Борисов нямат алтернатива, обслужва единствено самото статукво. Това управление не е алтернатива на предишното, а естествено негово продължение. Като управленски манталитет, компетентност, дори биографични характеристики на голяма част от управленския състав на ГЕРБ. Неслучайно една от логичните и затова най-коментирани преди изборите управленски перспективи беше бъдеща коалиция на ГЕРБ с БСП, която при получилата се парламентарна конфигурация просто не бе наложителна. Тази приемственост е причината за пълната липса на резултати от шумно обявения поход на Бойко Борисов за разкриване и наказване безобразията на тройната коалиция. С изключение на чисто персоналните махленски сблъсъци със Станишев от уважение към публиката, както се казва... А за Ахмед Доган – все едно, че вече го няма – или „мъжки” похвали, или нищо.

В „Справедливост” сме убедени, че в България има огромна празнота в дясното политическо пространство. Около 100%, тъй като в това пространство практически няма никого поради изложените по-горе съображения. България отчаяно се нуждае от дясна политическа алтернатива на популисткия и инертен ГЕРБ-ов проект, който заплашва България със скорошен икономически, политически и морален фалит. Трябва да спрем реставрацията на социализъм, възпроизвеждаща зависимост и апатия. Да се противопоставим на опасните за морала и психическото здраве на нацията пошлост, лъжа и примитивизъм, познати ни от един предишен „човек от народа”. Трябва спешно да започне изграждането на съвременни и професионални правоохранителни органи с нов манталитет, нови приоритети и нови правила. От хора с безукорна репутация и мотивация, които няма да използват властта си за разчистване на сметки и лично обогатяване, а за безкомпромисна битка за законност на всички нива. Да се прекъсне деморализиращото и увреждащо надеждността и интересите на България влияние на Русия в българската политика и икономика. Да се заяви ясно необходимостта от истинско разделение на властите, включително и чрез конституционна реформа, което да доведе до все неслучващото се върховенство на закона. Не приятелства във властта и тайни зависимости, а разделение на властите, взаимен контрол и независимост помежду им. Най-после трябва да се покаже воля и да се проведе решителна реформа и съкращения в раздутата и неефективна администрация – да се премахнат множество ненужни дублиращи структури и уж регулаторни органи, които разходват сериозен обществен ресурс без никаква полза освен за фаворитите на властта. Провеждане на истинска здравна реформа, при която оценката за това коя болница трябва да бъде затворена и коя да продължи да работи, да бъде на пациента, а не на искащия да контролира процеса (и да се облагодетелства от това) държавен чиновник. Изключително важно нещо, което може да бъде направено единствено от истинско дясно управление, е провеждането на административна реформа за децентрализация на властта с въвеждане на второ ниво на местно самоуправление и предоставяне на повече правомощия на общините. Създаването на усещане за искреност и решимост за реформи, за честност и справедливост е изключително важно за отпушването на обществената енергия и повишаване на икономическата, политическа и обществена активност на българите. Под върховенството на закона, а не под контрола на всесилни чиновници и партийни централи, посочвани от поредния лъжлив спасител.

Изключително важно е, като дясно мислещи и действащи българи, постоянно и ясно да се противопоставяме на социалистическия по своята същност манталитет на „подарената свобода” (3-ти март е добър повод да си го припомним), предполагащ нечия чужда отговорност за личния ни живот, обществените процеси, политическата система, управлението на страната. Не Русия или Европа (без изобщо да ги сравнявам и равнопоставям), цар или генерал, Бойко или Цецо (или други подобни герои, известни само с едното си име) ще „ни оправят”, а всичко зависи от самите нас. От нашата взискателност, критичност, прецизност, активност, отговорност. Държавата няма да разреши огромните ни проблеми, а ние трябва да разрешим проблемите на собствената си държава. Като изискваме във всяка обществена и управленска сфера да се гонят и постигат най-високите стандарти, а не да се задоволяваме с членство по милост (или грешка) в Европейския съюз. Да бъдем отговорни носители на един нов позитивен патриотизъм, основан на желанието ние да задаваме високи стандарти на обединена Европа и да печелим съревнованието с другите европейски нации на полето на икономиката, правосъдието, модерната инфраструктура, културата и манталитета – а не да отъждествяваме патриотизма с профанските акции на самозвани националисти, злепоставящи страната и всички нас като българи.
   
Къде е отговорната дясна алтернатива, за която говорим? Ще сбъркаме, ако свързваме този въпрос с официално набедените за десни политици и познати ни политически партии. За страна като България, в която активните и участващите във формирането на общественото мнение хора са малка част от 7-милионното население (като голяма част от българите на практика са „извън оборота” и не са интегрирани в нито една обществена сфера – един от трагичните резултати на 20-годишния „преход”), усещането и желанието за промяна могат да дойдат изключително бързо. Самите управляващи ежедневно и сериозно работят за това.

Ние в „Справедливост” осъзнаваме спешната необходимост от създаване на липсващата дясна политическа алтернатива. Като граждани сме в правото си не само да имаме позиции, да критикуваме и изразяваме несъгласие. Готови сме да поемем и своята отговорност за политическо противопоставяне на управляващите и удобното на политическата класа статукво – вчерашно и днешно. Убедени в жизнената необходимост от дясна политическа алтернатива точно днес – преди да е станало късно утре. Заедно с тези, които споделят нашите ценности и позиции, оценки и прогнози, страхове и надежди. За да бъде съхранена мечтата ни за една нормална, уважавана и просперираща България.


  • Svejo
  • Любими.ком
  • Pipe.bg
  • Dao.bg
  • Ping.bg
  • Dobavi.com
  • Digg
  • Facebook
  • Google
  • Technorati
  • TwitThis
  • YahooMyWeb
Коментари
10.03.2010 г. 19:12 ч.
наблюдател

За 20 години се смениха много Правителства,които не направиха нищо.Само се даде възможност да забогатеят,тези, които имаха власт.Нищо не може да се направи след Б.Борисов,единствено трябва да си изберат едно временно Правителство за няколко години от Ев.съюз,с тяхните закони,тяхната полиция и тяхното Правосъдие за да спасят България.Иначе България ше изчезне от картата на Европа

08.03.2010 г. 23:32 ч.
Рейгън

Валерия Новодворская: 8 март е комунистически празник – още един повод да не работим и да се напием
08 март 2010 | 18:50 | Еврочикаго
Начало / Мнение

За 8 март и за България Петър Стаматов, редактор на сайта www.eurochikago.com, разговаря с Валерия Новодворская, основател на антикомунистическата партия в Русия Демократичен съюз.


Въпрос: Здравейте, Валерия, първо искам да ви поздравя с …
Валерия Новодворская: Стоп! Не искам да чувам нито за 8 март, нито за 1 май…
Въпрос: Извинявайте, но даже и в Америка ги честваме. Ето например деня на труда Labor Day (първият понеделник на септември) не е работен.
Валерия Новодворская: Да но американците влагат друг смисъл в празника, не е ден на международната солидарност и т.н. Въобще в Русия празниците ги отбелязваме само като повод да не работим и да се напием. Общество, което си е поставило високи цели, не може да лентяйства толкова… Ето сега се върнах от Грузия и съм с чудесни впечатления от страната и от измененията в нея. Отидохме специално, за да ги видим и да ги подкрепим. В делегацията бяхме само хора, които не се побояха да го направят, защото Русия все още воюва с Грузия. А грузинците не воюват, те работят. И по пътя, който са тръгнали скоро и Осетия и Абхазия ще се молят да се присъединят отново.
Въпрос: Какво видяхте в Грузия?
Валерия Новодворская: Много обикаляхме – бяхме и при президента, и в парламента, и при студентите в университетите, и в различни министерства. Видяхме и производства, нови, модерни производства… Ходихме в различни институции, но най-много ме удиви тяхното МВР. Цялата му сграда е направена от стъкло. Всичко се вижда. И отвън и отвътре. Ужасих се, че може би дори тоалетните им са стъклени, но все пак единствено там не беше така.
Въпрос: Кой освен вас бе в Грузия?
Валерия Новодворская: Андрей Иларионов, Костя Боровой, Буковский… От Русия поканихме и други, но те не посмяха. То и ние, връщайки си мислехме, че още на летището ще ни арестуват.
Въпрос: За да стигнете до Тбилиси сте летели през Киев, а за София полетът е директен – бихте ли ни гостували?
Валерия Новодворская: О не, аз практически почти никъде не пътувам вече, но не можех да откажа на грузинците – те се нуждаеха от нас. Както «Бърза помощ» отива само при болни или нуждаещи се, тъй и ние.
Валерия Новодворская: Че за какво да посещаваме България – тя е в Европейския съюз и в НАТО. И без нас, няма да пропаднете. Всичко си е във вашите ръце. Пък икономическият потенциал се набира постепенно, съвсем не е лесен процес. Ето сега например Украйна – за какво да ходя там? Какво да правя – да им устройвам нов Майдан ли? Имаха пълната свобода да избират, но много от тях решиха да си продадат гласовете. В Естония е малко по-различно – там си имат един руски анклав от около 30% от населението, който пречи. А на българите, какво им пречи, освен те самите?
Въпрос: Но все пак Русия ни натиска за енергийните си проекти...
Валерия Новодворская: Че тя всички се опитва да натиска, дори и Германия. В цяла Източна Европа, последно в Чехия, също се опитва да купува собственост. Ама вие сами мислете, акъл имате – за какво да ви уча очевадни неща!
Въпрос: А има ли начин да се промени Русия?
Валерия Новодворская: Русия проигра златния шанс, който получи през 1991 година – това бе Божие чудо, изпратено ни от небето… Но ние не се оказахме подготвени за свободата. Изплашихме се. Защото да си свободен означава да си отговорен. Далеч по-лесно е някой друг да решава вместо теб.


Родена през 1950 г. в Беларус, тя още през 70-те години си спечели славата на един от най-категоричните дисиденти, противници на самата същност на комунистическия съветски режим. Първият й арест в КГБ е през 1969 г. по обвинение в антисъветска агитация и пропаганда. От 1970 до 1972 г. към нея прилагат изпитаното средство на наказателната психиатрия. Основател е на антикомунистическата партия Демократически съюз. През май 1991 г. при Горбачов я съдят по обвинение в опит за насилствено събаряне на държавния строй. Излиза от затвора след провала на августовския пуч и забраната на Компартията. Днес Валерия Новодворская е един от малкото принципно демократични политици, винаги с неудобни мнения и акции, както за управляващите в Кремъл, така и за руската опозиция.

08.03.2010 г. 23:08 ч.
Ами Рейгън,

ще го кажа в прав текст:
........................
ПРОФЕСИОНАЛ В КЛАСИЧЕСКИЯТ СМИСЪЛ. Не приказки,а ДЕЛА доказани черно на бяло.
Знае се всичко,и то много за всеки добре знае.
.........
Приключих.

София,08.03.2010т.

08.03.2010 г. 23:03 ч.
Рейгън

Така е. Не е до победата, но не ми се разговаря за хора, които не са ми приятни. Просто ми се иска да намаля количеството на говоренето ми за разни хора. Иска ми се тези, които знаят какво трябва да се направи, и как да се направи, просто да кажат "Да, добре, ясно е че трябва да запретнем ръкави точно ние." И да не се срамуват да мислят, че са достойни, да не чакат пак да се появи някой друг пожарникар или историк, или какъвто и да е друг, който ще се наложи на хората чрез медиите, и после ще оцапа всичко. И след него пак да се критикува колко бил тъп и т.н. А да кажат "Баста! Я се махайте от тук... И да не ни виждат очите повече... Да запретнат ръкави и да оправят малката ни къщичка. Че си имаме всичко. И земя, и свестни хора. Но са ни хванали за гушите някакви мутри и не ни дават да дишаме. Стига!"
P.S. Съгласен съм това да стане и с по-груби методи, ако се наложи.

08.03.2010 г. 22:46 ч.
Не е до победата Рейгън,

тя не ми носи пари и не е в това въпроса?Лошо си ме разбрал.Никой не търси победа тук.

08.03.2010 г. 22:44 ч.
Рейгън

Така е пъзльо съм. Аз не съм от тези, които са достойни и могат да поемат такава отговорност. Аз само казах какво ми се иска да стане. Но май пак нищо няма да се получи. Прав си, ти победи форумецо.

08.03.2010 г. 22:13 ч.
Ах ти, Рейгън,Рейгън,

даде заден форумецо.За каква смелост говориш, като си един голям пъзльо!.

08.03.2010 г. 22:11 ч.
Рейгън

Тук темата не е за Илко Семерджиев. Много по-важна е. Тук става дума, според мен за нещо много трудно. Това е поемането на отговорност от определени хора. Не само да се казва, наистина точно, какво е положението, но и да се вземат нещата в свои ръце. Смелост е нужна да се потегли, да се поеме отговорност. Да се каже ето това ще го направя аз, ето така и така ще направя аз. Аз и тези и тези хора ще направим това и това и ще променим нещата. Трудно е. Но е жизнено необходимо в този момент, а и не само, нещата да се поемат от достойни хора. Крайно време е. Стига са се спотайвали и само коментирали... Животът е само един, и е много кратък. Но след нас идват децата ни. И те ще запитат "Ами Вие защо не се противопоставихте на този пожарникар? Защо ние сега живеем в тежка криза, а Вие само сте си чесали езиците?" Ще запитат. И това не е патетично, а е болезнено жестоко спрямо тях.

08.03.2010 г. 21:32 ч.
Радвай се Груйкин, радвай се Евангелисте...

Затвърди се позицията на синодалния сайт да дава място на текстове, показващи противостоене между митрополитите. Стратегията на определени от тях е повече от ясна: да докажем, че така ни се иска и така ще бъде! А колкото до тактиката, за жалост често има коренна разлика в подхода: един от тях излиза с принципни становища, а другите го нападат последователно и лично! Ефектно, нали? А колко е резултатно, това е друг въпрос. Вместо да седнат като големи (на години поне) хора да се разберат в онази хубава сграда, носеща на лицето си надпис „Синодна палата” (синод означава събор!) под вечните образи на възрожденски архиереи – дребни на ръст, но гиганти по дух! Тази историческа сграда, ако се замислим, е разположена на улицата със символното име „Оборище”, скътала е параклис в името на светеца-цар и български покръстител и обединител. Тя пред себе си гледа старинния храм „Св. София”, съществувал далече още преди нашите предци да дойдат по тези земи, надясно се любува на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”, наляво се респектира от паметника на българските опълченци, а откъм гърба се закриля от две (средно)европейски посолства. Какво друго освен достойни дела може да се очаква от нейните обитатели? Де да беше така!
Дерзайте, високи (?!) преосвещенства! Сега ви е паднало!

Страница: 1 2 3
Вашият коментар
Вашето име :
 Коментар :
 

Колонката на Иван Груйкин

Последни публикации