Самоубийственият манифест на Джоузеф Стак

Федералните власти разследват посочения по-долу текст, написан от Джоузеф Стак, пилота на едномоторния самолет, който се разби в офис сграда на американската агенция за приходите (IRS) в Остин, Тексас миналия месец. Текстът е написан малко преди Стак да предприеме самоубийствения ход и да сложи край на живота си.

 

 

Ако четете това, най-вероятно си задавате въпроса: „Защо това трябваше да се случи?”. Истината е, че ситуацията е сложна и се очакваше да настъпи от доста време насам. Статиите, които започнаха да излизат в продължение на месеци, имаха за цел да послужат като лечение на тъжното осъзнаване, че няма терапия на света, която може да поправи това, което е наистина счупено. Излишно е да казвам, че бих могъл да изпиша цели томове с пример след пример, ако си го поставя за цел. Но самият процес на писане би бил обезсърчаващ, еднообразен и най-вероятно безсмислен... особено с оглед на моята неспособност да изразявам красноречиво мислите си в състоянието на мисловната буря, която цари в главата ми. Не съм сигурен кое точно би било терапевтично, но отчаянието води до отчаяни мерки.

В детството всички ни учеха, че без закони не би съществувало общество, а би царяла анархия. Тъжно е, но още в ранните ни години мозъкът ни е бил промиван с идеи, че в замяна на нашата отдаденост и служба на страната правителството ще гарантира справедливост за всички. Още повече ни бе промиван мозъкът с обещанията, че тук има свобода и че трябва да посветим живота си на благородните принципи, олицетворявани от основателите на нашето отечество. Спомняте ли си? Един от тези принципи беше: „никакви данъци без представителност”.

Прекарах по-голямата част от зрялата си възраст, опитвайки се да забравя тези глупости от детските си години. В днешно време всеки, който защитава тези принципи, бързо се превръща в „ексцентрик”, предател или дори нещо още по-лошо в очите на останалите.

И докато много малко работещи хора биха казали, че не са им удържали много данъци (както мога да кажа аз), то с голяма доза сигурност бих могъл да твърдя, че досега нито един политик не е гласувал по какъвто и да е въпрос с мисълта за моите интереси. Нито пък са се интересували от мен или от това какво имам да кажа аз.
Защо става така, че когато група престъпници и мародери извършват немислими жестокости (в случая с изпълнителните директори на General Motors в продължение на години) и когато настъпи време тяхното „изгодно начинание” да се провали поради алчността и невероятната им глупост, правителството без затруднения намира начин да им помогне в рамките на няколко дни, ако не и на няколко часа? В същото време всяка година десетки хиляди хора бива убивани, изчезват тела, други остават осакатени за цял живот и все пак управниците не намират това за толкова важно и предпочитат да помогнат на някои от своите подли, богати стари приятели. Все пак политическите „представители” (крадци, лъжци и користолюбиви отрепки са по-точни определения за тях) имат безкрайно много време да бездействат година след година и да обсъждат „ужасния проблем със здравеопазването”. Ясно е, че за тях няма никакъв проблем, докато мъртвите не влияят на нарастването на корпоративните им печалби.

А справедливостта? Сигурно се шегувате!

Как един рационален индивид би могъл да обясни загадката с белия слон в нашата данъчна система и в правната ни система като цяло? Имаме система, която засега изглежда прекалено сложна за разбиране дори и от най-просветените учени. Все пак тя безжалостно „държи сметка” на своите жертви, обвинявайки ги, че те са отговорни за придържането към закони, които дори експертите не разбират. Законът „изисква” подпис на данъчната декларация, но никой не би могъл честно да каже, че разбира какво точно подписва – и ако това не е “принуда”, тогава какво е? И ако това не е мерило не тоталитарния режим, то нищо друго не е.

Как стигнахме до тук?

Моето въведение в действителния американски кошмар започва още в началото на осемдесетте години. За нещастие след повече от шестнадесет години на училище, някъде през годините стигнах до идеята, че трябва да мога да чета и разбирам простичкия английски език. Няколко приятели ме запознаха с група хора, които се занимаваха с четене на данъчни закони и дискусии. В частност бяха се съсредоточили върху тази част, която свързва чудесните „данъчни преференции”, които правят невероятно богати институции като вулгарната, корумпирана Католическа църква. Ние внимателно проучихме закона (с помощта на някои от „най-добрите”, високо платени, опитни адвокати, специализирали в данъчното право) и започнахме да правим точно същото, което правеха „големите момчета” (с изключение на това, че ние не крадяхме от „вярващите” и не лъжехме държавата за истинския размер на печалбите си в името на Бог). Положихме много усилия да правим всичко прозрачно, следвайки всички правила точно по начина, по който предписваше закона.

Целта на това упражнение и на нашите усилия бе да постигнем така необходимата ревизия на законите, които позволяваха на чудовищата от организираната религия да се подиграват на почтените хора. Както и да е, по този начин научих, че има две „интерпретации” на всеки закон: една за много богатите, и една – за останалите, за всички нас... А чудовищата са именно тези, които правят и прокарват в сила законите – инквизицията все още съществува в тази страна.

Този малък урок по патриотизъм ми коства повече от $40 000, десет години от живота ми и върна плановете ми за пенсия в изходно положение. За първи път осъзнах, че живея в страна, където идеологията се основава на огромна лъжа. Също така осъзнах не само колко наивен съм бил, но също и невероятната глупост на американския народ – той приема напълно безсмислицата за своята „свобода”... и продължава да го прави въпреки доказателствата и всичко, което продължава да се случва пред очите му.

Още преди да се възстановя от огорчението на първия урок за истинската същност на справедливостта в тази страна (около 1984 г., след като бях завършил техническото училище и пет години бях “плащал сметките си”), почувствах, че е крайно време да осъществя мечтата си и да стана независим инженер.
По въпроса с инженерите и мечтите за независимост трябва да се отклоня малко от темата и да отбележа, че със сигурност съм наследил от баща си увлечението си към творческо решаване на проблемите. Осъзнах това още в ранна възраст.

Както и да е, значимостта на независимостта осъзнах доста по-късно – през първите си години в колежа, когато бях осемнадесет-деветнадесетгодишен студент, живеещ сам в апартамент в Харисбърг, Пенсилвания. Съседката ми бе пенсионерка (прехвърлила осемдесетте, тя ми изглеждаше направо древна по онова време), вдовица на пенсиониран стоманолеяр. Съпругът й бе работил през целия си живот в завода за стомана в централна Пенсилвания с обещанията от бизнеса и синдикатите, че с тридесетгодишния си трудов стаж ще си осигури добра пенсия и здравни осигуровки. Вместо това той бе един от хилядите, които не бяха получили нищо, тъй като некомпетентните управители на завода и корумпираните синдикати (да не споменаваме правителството) заграбили пенсионните фондове и откраднали пенсиите. Всичко, с което вдовицата живееше, бяха социалните осигуровки.

В ретроспекция ситуацията изглежда смешна, защото понякога в продължение на месеци аз преживявах с хляб и фъстъчено масло (или соленки Ritz, когато можех да си позволя да се поглезя). Когато срещнах тази бедна госпожа и чух нейната история, ми стана по-тъжно за нейното състояние, отколкото за моето собствено (все пак мислех, че целият живот е пред мен). Докато споделяхме историите си и изказвахме съболезнованията си един на друг, бях искрено ужасен, когато тя се опита да ме убеди – по начин, по който баба убеждава внука си – че за мен би било много по-здравословно да ям котешка храна (както прави тя), отколкото да се опитвам да си набавям всички необходими вещества от хляба и фъстъченото масло. Не успях да стигна чак дотам, но това ми направи голямо впечатление. Реших, че не трябва да разчитам на големите компании да се погрижат за мен, и че трябва сам да поема отговорност за себе си и за своето бъдеще.

Връщаме се отново през осемдесетте години, началото бе ужасяващо – започнах като „зелен” софтуерен инженер на договор... и две години по-късно, благодарение на добрите задкулисни среднощни усилия на продажните управители на „Артър Андерсън” (същите тези хора, които няколко години по-късно ни донесоха „Енрон” и други подобни беди) и също толкова продажния сенатор от Ню Йорк (Патрик Мойнихън), ние станахме свидетелите на приемането на данъчната реформа от 1986 г., параграф 1706.

Параграф 1706. Третиране на някои технически служители

(а) Като цяло – Параграф 530 от Закона за приходите от 1978 г. е променен чрез добавяне в края му на следващия подраздел:

(д) Изключение – Този параграф не се прилага в случаите, когато индивидът, който съгласно със споразумението между данъкоплатеца и трета страна извършва услуги за третата страна като инженер, дизайнер, чертожник, компютърен програмист, системен анализатор или работник с подобни умения, занимаващ се с подобна дейност.

(б) Влизане в сила – Поправката на този параграф следва да се прилага по отношение на изплатените възнаграждения и извършените услуги след 31 декември 1986 година.
Забележка:

А – „трета страна” е клиент в традиционна сделка,
А – „данъкоплатец” е работодател, брокер, агенция или малък бизнес,
А – „индивид”, „служител” или „работник” сте вие.

Разбира се, трябва да прочетете закона, за да разберете какво точно се има предвид, но той не е много объркан. Основната идея е, че със същия успех биха могли да напишат моето име в секция (д). Нещо повече – единственото по-грубо нещо, което можеха да направят, е да излязат и направо да ме обявят за престъпник и роб без граждански права. Двадесет години по-късно все още не мога да повярвам на очите си.

През 1987 г. похарчих близо $5000 от „джобните си пари” и най-малко 1000 часа от времето си, пишейки, печатайки и изпращайки писма до всеки сенатор, конгресмен, управляващ и плужек, който би ми обърнал внимание, но никой не го направи – всички те се отнесоха към мен така, все едно им губя времето. Прекарах безброй часове по магистралите на Лос Анджелис, пътувайки към срещи с всички неорганизирани професионални групи, които се опитваха да започнат кампания против тази варварщина. Всичко това само за да открия, че нашите усилия биваха бързо предотвратявани от няколкото къртици на агентите, които дори започваха да се забавляват с неочакваните последици, предизвикани от новата декларация за тяхната „свобода”. И да не забравя, докато се занимавах с това, през цялото време губех приходи, които не можех да припиша за сметка на клиентите си.

След месеци борба всичко се оказа безплодно. Най-доброто, което успяхме да постигнем след всички главоблъсканици, беше едно съобщение от говорителя на Агенцията за приходите, че те нямат намерение да въведат в сила тази клауза (безпокояща инженерите и учените). Това, разбира се, веднага бе опровергано като лъжа и самото съществуване на регулацията започна да оказва влияние върху мен – разбира се, именно това бе и търсеният ефект.

Плановете ми за пенсиониране отново бяха върнати в изходно положение и дори замразени. Ако имах поне малко разум, просто трябваше да се откажа от инженерството и да не поглеждам повече назад.

Вместо това аз започнах да работя по 100 часа на седмица. По-късно в Лос Анджелис настъпи депресията от началото на деветдесетте години. Управляващите решиха, че нямат нужда от всичките допълнителни самолети, намиращи се в базата в Южна Калифорния, и я затвориха – просто така. Резултатът бе икономически разрив в региона, равняващ се на станалото обществено достояние фиаско със S&L в Тексас. Но тъй като правителството стоеше в основата на всичко, никого не го беше грижа за всички млади семейства, които изгубиха домовете си – цели улици с къщи, оставени на богатите кредитни институции, които получаваха правителствени средства, за да „се справят” с неприятните последици. А аз отново загубих пенсията си.

Години по-късно, след един развод и постоянна борба да набера инерция със собствения си бизнес, най-накрая бях в състояние на възход. След това дойде банкрутът на доткомите и кошмарът от 11 септември. Управляващите решиха да заземят цялата авиация за неограничен период и дълго след това „специални” обекти като Сан Франциско бяха в режим на готовност в продължение на месеци. Това неимоверно оскъпи достъпа до моите клиенти. Парадоксално, но след всичко, което беше направило, именно правителството помогна на авиацията с милиарди от парите на данъкоплатците... Както обикновено, ме оставиха да изгния и умра, докато помагаха на своите богати, некадърни стари приятели С МОИТЕ ПАРИ! Всички тези събития доведоха до края на моя бизнес, но не и на всичките ми спестявания и заделени пари за пенсия.

По това време вече смятах, че е дошъл моментът за промяна. Сбогом на Калифорния – ще видя как е в Остин за известно време. Така се преместих само за да разбера, че това е място със силна проява на чувството за собствена значимост. Място, където има ужасно малко работа за инженери. Никога не бях срещал толкова трудности при намирането на работа. Заплатата ми беше 1/3 от това, което печелех преди срива, защото надниците тук се фиксираха от трите или четирите най-големи компании в областта, който бяха обединили усилията си в посока намаляване цените и надниците... И това се случваше, защото правосъдният отдел бе корумпиран и не си даваше много усиля да обслужва когото или каквото и да е, освен себе си и своите богати приятелчета.

За да преживя, бях принуден да използвам спестяванията си и средствата за пенсия – последните бяха една малка Агенция за приходи. Това се случи през година с огромни разходи и нито долар приход. Не отчетох никаква възвръщаемост през тази година, защото мислех, че няма много нужда от това, при положение че нямах никакви доходи. Продажното правителство реши да се противопостави. Но когато ми изпратиха известие, вече нямах време да започна съдебно възражение – когато се опитах да депозирам протест в съда, ми казаха, че нямам право на процес по установения ред, тъй като срокът за депозиране е изтекъл.

И така стигаме до настоящето. След опита ми със света на сертифицираните обществени счетоводители, последван от провалянето на бизнеса ми, аз си обещах никога повече да не стъпя в счетоводна къща. Но ето ме сега, с нов брак и камари недекларирани доходи – да не споменаваме новите скъпи бизнес активи и пианото, с което си нямах идея как се борави. След задълбочено обмисляне реших, че би било безотговорно от моя страна да НЕ потърся професионална помощ – много голяма грешка.

Когато получихме обратно формулярите, оптимистично си мислех, че са изрядни. Бях дал информацията за всичките години на Бил Рос и той се върна с резултати, близки до това, което очаквах, с изключение на факта, че бе пропуснал да включи недекларираните приходи на Шерил на стойност &12 700. И още по-лошо – Рос през цялото време знаеше, че това липсва, но аз си нямах и идея, докато той не ми обърна внимание по средата на одита. Стана брутално ясно, че той представляваше себе си, а не мен.

Така се оказах в ситуация, в която трябваше да обяснявам транзакции, които нямаха нищо общо с данъчното облагане (поне данъчно облагаемите транзакции бяха в известна степен документирани) – неща, за които аз не знаех нищо, а жена ми бе сметнала, че не са от значение. Крайният резултат беше... е, огледайте се наоколо.
Спомням си, че бях чел за краха на фондовия пазар преди „великата” депресия – как богати банкери и бизнесмени се хвърляли от прозорците, когато осъзнали, че са прецакани и са загубили всичко. Не е ли иронично как тази страна е стигнала толкова далеч през изминалите шестдесет години, при положение че управляващите не знаят как да поправят този малък икономически проблем – те просто крадат от средните класи (които нямат дума по въпроса, тъй като изборите са една шега), за да спасят себе си, и това е „обикновен бизнес”. Сега, когато богатите се прецакаха, бедните трябва да умират заради техните грешки... Не е ли това едно умно и приемливо решение?

Федералната агенция за авиация често е оприличавана на агенция за надгробни камъни, въпреки че рядко са само те. Сегашната президентска марионетка Дж. У. Буш и неговите приятелчета вече осем години доказват пред нас твърдението, че тази критика се отнася със същата сила и за цялото правителство. Нищо не се променя, освен ако няма преброяване на присъстващите/убитите (и ако това не е от интерес за богатите прасета в правителствената кошара). В правителство, пълно с лицемери от горе до долу, животът е толкова евтин, колкото го определят техните лъжи и користни закони.

Знам, че едва ли съм първият решил, че вече е понесъл достатъчно. Винаги е царял митът, че хората са спрели да дават живота си за свободата в тази страна и това не се отнася само за чернокожите и имигрантите. Знам, че има много преди мен и ще има още много след мен. Но също така знам, че ако не се присъединя, със сигурност нищо няма да се промени. Избрах да спра да поглеждам през рамо, докато „големият брат” ми сваля кожата от гърба, избрах да не обръщам гръб на случващото се около мен, да не се преструвам, че „обикновеният бизнес” няма да продължи – вече понесох достатъчно.

Мога само да се надявам, че скоро броят на възропталите ще стане твърде голям, за да продължава да бъде прикриван и пренебрегван, че американските зомбита ще се събудят и ще въстанат – нищо друго не би помогнало. Само бих се надявал, че ако засегнем управляващите по повод неизбежните двойни стандарти, обичайната реакция на правителството да налага още повече глупави и жестоки ограничения ще събуди хората и ще ги накара да видят управляващите такива, каквито са – надути политически главорези и подмазвачи без мисловни способности. Целия си живот прекарах в опити да се убедя, че не е така, но тъжната истина е, че насилието е единственото решение. Жестоката шега е, че боклуците, които стоят на върха, са го знаели през цялото време и са се смели, докато са използвали това знание срещу хората като мен.

Веднъж прочетох, че дефиницията за умопомрачение е: да правиш едно и също нещо отново и отново с очакването крайният резултат да бъде различен. Най-накрая съм готов да спра това умопомрачение. Добре, г-н Голям Брат на Агенцията по приходите, нека опитаме нещо различно – вземете ми всичко и спете спокойно.
Комунистическото кредо: От всекиго – според способностите му, на всекиго – според нуждите му,
Капиталистическото кредо: От всекиго – според наивността му, на всекиго – според алчността му.

Джо Стак (1956–2010)