Как убийството се възприе за средство на външната политика

Аласдер Палмър, Telegraph.co.uk

Британският външен министър каза, че е „скандално”. Френският му колега изказа „дълбока загриженост”. Дори американците изглежда се подготвят за голям дипломатически протест. Причината за всичко това? Не е убийството на Махмуд Ал Мабух в Дубай, което почти сигурно е дело на израелците. А по-скоро фактът, че убийците са използвали фалшифицирани британски и френски паспорти, а в случая с Америка – американска кредитна карта, за да резервират полети до Дубай за шестчленния си ударен отряд.

Фалшифицирането на паспорти със сигурност е лошо нещо, но по-лошо ли е от убийство? Съдейки по международните реакции на убийството на Ал Мабух, като че ли е така. Все пак не беше толкова отдавна, когато се смяташе, че е неприлично едно правителство да организира покушения над своите врагове. Когато правителството изпрати група офицери от САС да убият предполагаеми членове на ИРА в Гибралтар, предизвика огромен международен протест. Великобритания беше изправена пред Европейския съд и жестоко мъмрена. Ще има ли такъв подход и сега? Само ако убийците са подправили документите си за пътуване.

През 80-те години един елемент от британската армия, редовно помагаше на лоялистките отряди на смъртта да убиват членове на ИРА в Белфаст. Група, наречена “Звено за проучвания”, подаваше имена, адреси и снимки на тези, за които се смяташе, че са на активна служба в ИРА, на лоялистките убийци. В онези дни всичко това трябваше да се пази в тайна. Когато един офицер спомена за тази практика в съда, неговите твърдения бързо бяха отречени. Той не беше съден или дори смъмрен за действията си, напротив беше повишен.

САЩ имаха и все още имат президентска изпълнителна заповед, която е със силата на закон и гласи, че „никой, който работи или действа от името на правителството на САЩ, не може да се ангажира и да заговорничи в организиране на покушение”. По време на първата война в Залива ген. Майкъл Дуган беше уволнен като главнокомандващ на ВВС, защото изказа публични предположения, че САЩ се опитват да убият Саддам Хюсеин. Това, настояваше той, е била целта на повечето бомбардировки в Ирак – бомбите се пускаха върху места, където се смяташе, че се намира той.

Никой служител на САЩ в момента, говорещ в полза на покушения не би бил уволнен. Това се превърна в съществена част от политиката. Америка редовно използва безпилотни самолети с цел покушение на хора, за които смята, че са важни за талибаните. Само миналата седмица при подобен случай беше убит Мохамед Хакани в Уазиристан. Никой дори не възрази за допълнителните жертви, които се дават при използването на тези оръжия. Те не правят разлика между добрите, лошите, жените и децата.

Разбира се, има критична разлика между това да преследваш Саддам, Хакани или Ал Мабух. Садам беше държавен глава. Другите не бяха такива, а членове на терористични организации.

Има неписано правило, че никой лидер не трябва да издава смъртна присъда на друг лидер. Държавните глави, особено в демократичните държави, са доста видими мишени. Дори и най-добрите служби за сигурност не могат да гарантират тяхната сигурност. Тъй като са наясно със своята уязвимост, президенти и премиери са готови да не създават прецеденти.

Но „по-малки жертви” очевидно са допустими. Когато Александър Литвиненко беше убит от (както вече всички са убедени) една от руските служби за сигурност, британското правителство се задоволи с относително мек протест и експулсиране на няколко дипломати, когато Русия отказа да екстрадира главния заподозрян. Това беше.
Явният международен консенсус, че покушенията са легитимно средство на външната политика, е много зловещо явление. Убийствата, подкрепяни от държавата, си остават убийства. А това все още е по-сериозно престъпление от фалшифицирането на паспорти.

Текстът е публикуван в сайта telegraph.co.uk

Превод от ангийски Славчо Гаврилов