За пътищата и хората

Everybody's got to walk this lonesome valley
We've got to walk it by ourselves
There's nobody here can walk it for us
We've got to walk it by ourselves...
Cтар американски госпъл

От месеци Комисията за досиетата оповестява все нови и нови имена на публични фигури, които съгласно архивите са били причастни към тайните служби на комунистическа България. Зад лаконичните лични данни, зад номерата и кодовите названия на управления и отдели, зад картоните, картончетата и датите, зад псевдонимите остава в сянка самата дейност на хората, чиито имена научаваме.

Тя не е и предмет на Закона. Нито пък човешките страсти, ламтежи, терзания и угризения, съпровождали работата на сътрудници, агенти и ръководили ги служители.

Със следващия текст искам от първа ръка да разкажа за малка частица от онова, което справките и решенията на КомДос не разкриват и не могат да разкрият.

Конкретен повод ми дава последното Решение на Комисията, където сред изброените журналисти срещнах и имена на хора, които уважавам и чиято работа през последните две десетилетия смятам за уникален принос в осмислянето на комунистическото минало. Редом с тях прочетох, че „поради липса на данни” не съм могъл да бъда проверен и аз като член на редакционния съвет на в. „Про & Анти”.

Незабавно влязох във връзка с КомДос и изпратих недостигащите й данни, за да може тя да свърши своята работа до край.

Започвам своя разказ без да изчаквам резултата от допълнителните разследвания на КомДос. Текста съм приготвил от доста време. Това, което следва, съм съобщил устно от няколко години на приятели и обществени фигури у нас, споделил съм го и с редакциите на издания, в които относително редовно публикувам. Темата е такава, че своевременно трябваше да информирам и съответните отдели за сигурност в германските институции, с които имам професионални отношения.

Предприемал съм тези стъпки сам, без някой да ме е питал. Целта ми бе да създам известна публичност за далечни вече събития и така да cнема всяко съмнение, че мога да бъда подлаган на шантаж или манипулация поради неогласени факти.

След като потопяването ми в миналото завърши с важна за мен среща с човек от това минало, сега вече мога да говоря свободно

*  *  *

Преди няколко години, сортирайки документи на заболялата ми майка в София, попаднах на нейни бележки от края на 70-те. В тях тя е записала нещо, което при излизането си от казармата съм й разказал и което през отминалите от тогава десетилетия почти изцяло съм бил изтласкал от съзнанието си. След смъртта й се опитах да възстановя колкото може повече от спомените си за въпросната година – 1976/77.

По време на службата ми като редник в артилерийски полк (1975 - 1977), т.н. „спец” на поделението ме бе извикал на конспиративен разговор в лечебницата. Там, призовавайки патриотичния ми и войнишки дълг, той бе поискал „в условията на изостряне на международното положение” и на „враждебна дейност на Югославия” да му докладвам за случаи на

а) неуставни прояви на стари войници, тормоз над младите в нощните часове, когато началството отсъства 
и
б) прояви на „македонски национализъм”, на сепаратистки настроения сред войниците, доста от които произхождаха от Пиринска Македония.

Не си спомням лейтенантът от ВКР-то да е упражнявал някакъв особен натиск, да ме е заплашвал или изнудвал. Просто приех искането му като нареждане на началник. Избрах за поискания от него „псевдоним” първото нелепо хрумнало ми презиме на мой съученик от гимназията. Смътно си спомням, че май подписах и някакъв документ за неразгласяване.

Питал съм се естествено много пъти през тези сега отминали няколко години какво ме е накарало тогава да се съглася на това сътрудничество, нямащо оправдание дори и по тогавашните ми младежки схващания. Не мисля, че ме е било страх да откажа. По-скоро си го обяснявам с малодушие, с неспособност да кажа „не” от конформизъм, от стремеж да „мина между капките”, да не направя „лошо впечатление”. Своята роля е изиграла и военната йерархия, в която тогава бях вписан. Някакво перверзно разбрано чувство за дълг (патриотичен?) сигурно също си е казало думата.

През следващите месеци „спецът" ме е поръчвал на няколко пъти конспиративно на срещи. На тях съм му докладвал писмено и поименно за издевателства или бой над някой от младите войници, за дисциплинарни нарушения, които съм забелязал. По-срамно, от гледна точка на днешните ми позиции неоправдано и неизвинимо е, че през онова време съм донасял и за т.н. „македонски” настроения на войници. За това ще разкажа повече по-надолу.

Срещите ми със „спеца” се прекратиха със заминаването на набора на селска бригада преди края на службата. Уволних се 1977 и се завърнах в София. Още тогава усещах срама от онова, което бях приел да върша, опитвах се да не мисля повече за цялата работа и можах да говоря за случилото се само с майка ми и с никой друг от близките ми хора.

През късната есен на 1977 по телефона в къщи ме потърси непознат глас и ми предаде „поздрави” от лейтенант Х. Назначи ми среща в кафенето срещу „Покойника” на "Раковска". Цивилен гражданин ме заговори сам и ме покани на масата си. Без да се представя, той ми разясни, че било време „те” да ме „поемат” от тук нататък. Като новоприет студент съм можел да ги информирам за разни важни случки сред колегите, да проявявам бдителност и пр. и пр.

В този момент на мен ми стана ясно, че това е междата, която не бива по никой начин да прекрачвам и ако го направя, връщане вече няма да има. Не твърдя, че с възмущение и геройски съм отхвърлил предложението за сътрудничество на човека от ДС. Не, обясних му, че по никой начин не ставам за такава работа, че в компания се напивам и не си държа езика зад зъбите, че не мога да пазя тайни от приятелите си, че следването не ми остава време за срещи извън учебните занятия. Хаотични и не много логични оправдания, както преценявам днес.

Кафетата бяха изпити, срещата завърши. Събеседникът ми заръча добре да си помисля, те щели пак да ми се обадят за да чуят какво е моето решение. Тук паметта ми не е сигурна – или не последва обаждане, или ако звъня му казах, че нямам време и не мога да се срещна с него.

Следващ контакт и някакво друго вземане, даване с другарите не е имало. Защо и как ми се разминаха по-тежки изпитания, изнудвания за сътрудничество и пр. не знам и не мога окончателно да си обясня. Може би все пак им е станало ясно по начина, по който бях реагирал, че не могат да очакват усърдна и съзнателна работа от мен...

*  *  *

30 години по-късно се изправих пред ясното съзнание за своята вина и пред срама от един макар и кратък период, но болезнен от гледна точка на човека, в който ме бяха превърнали изминалите от тогава години.

Опитах се и успях да си възстановя името на човека, за когото на няколко пъти бях донасял пред „спеца” най-сериозните прегрешения. Ставаше дума за обикновено момче – Георги Б. от П. с игрив език, който без много-много да му мисли плещеше какво ли не. За него бях донасял, че пее „македонски песни”, че вика „тука е Македония, каква България”, „ние сме македонци” и пр. неща от  този род. С доста зор и късмет успях да открия след повече от 30 години следите и телефона му.

Дянко Марков ми бе предложил да стана член на съюз „Истина”. Не можех да приема без преди това да му призная за този тежащ ми период от моя живот (както не можех да приема и поканата да вляза в ръководството на асоциация „Анна Политковская” без да призная същото на учредителите й; трогнат посрещнах техните думи на разбиране и прошка). Дянко Марков ме посъветва да направя всичко възможно и да открия дали има пострадал от доносите ми. Той подкрепи намерението ми да посетя моя стар „набор” Георги Б.

Учуден от съвсем неочакваното ми обаждане и от желанието ми да се видим за да поприказваме, Георги ме покани в П. Като останахме насаме му казах за какво съм дошъл – да му призная нещо срамно, което съм вършил срещу него, да му се извиня, да се покая и да му кажа колко съжалявам, че случилото се не може вече да се върне. И да го питам дали е пострадал с нещо по нова време.

Няма да забравя сцената, която последва. Георги ме прегърна, разцелувахме се, каза ми, че миналото си е минало, да не мисля повече за тези неща, да „немам гайле”. Животът му протекъл добре, с нищо не бил притесняван в онези години, има щастливо семейство и т.н. Приказвахме дълго. На тръгване ми напълни багажника със селски армагани.

Пътувах обратно към София не щастлив, не без чувството за срам, но неимоверно облекчен и благодарен както на него за великодушието, така и на Бог за това, че без моя заслуга ми бе спестил по-страшна вина.

*  *  *

Който е чел внимателно мои текстове, писани особено през последните 3–4 години, би трябвало да е забелязал, че съм се въздържал от осъждане само на основа на предполагаеми или дори доказани връзки на някого със старите комунистически служби. В това е имало и елемент на личен срам, и на съзнание, че хиляди хора са били подлагани на чудовищно по-тежък, несравним с моя натиск за подписване и съгласяване на сътрудничество. Винаги съм призовавал да съдим за хората по онова, което вършеха и вършат пред очите ни през последните 20 години, когато всеки е волен да избира на чия страна да застава и какви убеждения да изповядва.

Естествено, че има доста различия между човека, който съм бил на 19 години и който съм днес, след няколко десетилетия на трупане опит, на четене, на учене, на слушане и размишляване върху доброто и злото, върху допустими и недопустими компромиси. Не търся оправдание или снизхождение за онова, в което съм се провинил в казармата. Запазвайки чувството за лична вина и отговорност, разчитам, че работата ми през последните години ще бъде оценявана като искрена и вършена по съвест.

Казвайки горното, си продължавам по пътя, който сам съм избрал и нямам намерение да напускам.

Текстът е публикуван в сайта www.svobodata.com