Петър Кичашки: Недопустимо е Божи служители да гонят хора с увреждания от храмовете.

Нямам нищо против Българската православна църква, дори смятам, че тя дълги години е играла ролята на стожер на българина. Това, че има и такива представители в нейните редици, не е повод всички да бъдат поставяни под общ знаменател. Това казва студентът Петър Кичашки, който съди игумена на Троянския манастир за това, че го е изгонил от храма, защото е бил в инвалидна количка. И още: "Държавата е абдикирала от модерните способи за социална подкрепа и ако един човек иска (без значение дали е с увреждане или не) да живее активно и пълноценно, той трябва да го прави пряко държавата, въпреки нея.

Припомнете накратко какво се случи през лятото на 2008 г.

На 19 юли 2008 г. бяхме една българо-финландска група младежи с увреждания на посещение в Троянската света обител. Там помолихме някой да ни разкаже историята на манастира и на нашия апел се отзова млад монах, който беше изключително отзивчив и добър разказвач. Тъкмо когато обаче стана интересна дискусия, в манастира влезе възрастен мъж с пръчка в ръка, за когото разбрахме по-късно, че е игуменът на обителта. Той перна младия монах през крака с думите: „Махай се от тука, нямаш работа с ТИЯ, имаш друго какво да правиш”. След което ни направи широки знаци с ръце да си тръгваме и се прибра във вътрешността на храма. Аз бях на края на колоната и реших, че е редно да вляза да се прекръстя пред чудотворната икона на Богородица Троеручица. Тъкмо се прекръствах и смятахме вече с майка ми да се присъединим към колегите, когато игуменът отново се появи. Видимо изглеждаше нервен, тропаше си с пръчката по крака. Обърна се към майка ми, очевидно смяташе, че аз съм му под нивото, и й каза: „Махай го тоя с това колело от тука! Вън! Айде! Вън! Нямате място тука!”. Бяхме потресени, но все пак бавно излязохме във външното помещение на храма. Майка ми, запазила самообладание, му отговори, че би била щастлива, ако бях в храма с колело, но това е инвалидна количка, това ми е способът за придвижване и няма нищо нередно в него. Моите нерви не издържаха, признавам си, и го попитах, дали аз съм грешник (!), та нямам място в манастира, при което той ме погледна, очевидно с нежелание, и ми каза, че щом съм на количка, значи изплащам чужди грехове и Иисус е казал: „Ще ги маркирам и по лицето им ще ги познаете, за доброто на хората”. Тоест той съумя криво да ми цитира Библията, казвайки всъщност, че Иисус още в светите писания е дискриминирал хората с увреждания. Това е на принципа как Дяволът чете евангелието, само че този човек не е дявол, а игумен на третия по големина манастир в държавата! В този момент дойде нашата преводачка и го попита защо не е достъпен манастирът за хора с увреждания, при което той избухна, кресна ни, че нищо няма да пригодява заради нас, това било паметник на културата и даже на такива като нас им било забранено да влизат в храма! Ако сме искали да се оплачем на президента, на Министерския съвет, на Народното събрание, на когото искаме, но отвън на храма си има табела, на която пише, че е забранено такива като нас да влизат! Шок и ужас, за момент си представих как би изглеждал зачеркнатият знак, маркиращ достъпност, т.е. знакът на човека с количката, зачеркнат с две червени линии. Излязохме да видим този знак – такъв, разбира се, нямаше. А зад нас вратите на манастира се затвориха и игуменът изчезна.

И след това вие подадохте жалба срещу игумен Теодосий?

За съжаление минаха няколко месеца преди да заведа жалбата, просто точно в този период ми предстояха кандидатстудентски изпити, трябваше да свикна със студентстово. Пък и в Закона за защита от дискриминация е записано, че давностният срок по дела за дискриминация е 3 години, което означава, че сме точно в срока. Жалбата, която заведох, беше в Комисията за защита от дискриминация, защото прецених, че тенднциозно изгонване на хора с увреждания от храм е чисто и просто дискриминация и в крайна сметка надлежният орган е именно КЗД. Целта ми е игумен Теодосий да бъде осъден, надявам се това да се случи, надявам се да се разбере, че такива деяния са недопустими в модерна държава, каквато претендираме, че сме. Това не бива да се случва на никого повече и очаквам, ако игуменът бъде признат за виновен, светата Църква да вземе нужните мерки.

Как протече до момента делото? Какви санкции биха очаквали игумена, ако бъде признат за виновен?

До момента имахме две заседания. На първото игумен Теодосий се яви лично, придружен от адвоката си, а на второто вчера (15 февруари – б.ред.) беше само адвокатът му. Това, което се случи, е, че процесуалният представител на Троянския игумен поиска отвод на един от комисарите, което по мое мнение се прави само за да се протака делото във времето и да се разкарват свидетелите. Само че има две неща, които няма да се случат: слънцето да изгрее от запад и аз да се откажа, когато съм прав. За санкции не искам да говоря като кандидат-юрист, все пак не се знае в чия полза ще се произнесе Комисията, но доколкото знам, може да му бъде наложена глоба в рамките на 250 до 2000 лева. Разбира се, ако решението на Комисията е в моя полза.

Какво беше поведението на игумена на заседанието?

Държа се много дистанцирано, много резервирано, сякаш нямаше особено желание да се доближава до „грешника”. Предложихме му да се споразумеем, като се извини публично за деянието си, за да спасим реномето на Българската православна църква, но той каза, че е невъзможно да се извинява на светски човек. Нека просто изчакаме решението на Комисията, не искам повече да коментирам конкретния случай.

Какво е мнението ви за Българската църква и ролята й в живота на хората?

Нямам нищо против Българската православна църква, дори смятам, че тя дълги години е играла ролята на стожер на българина. Това, че има и такива представители в нейните редици, не е повод всички да бъдат поставяни под общ знаменател. Не съм набожен, но знам, че в БПЦ има много стойностни хора. Просто е недопустимо Божи служители да гонят хора с увреждания от храмовете.

А къде е мястото на държавата във вашия живот и в живота изобщо на хората с различни увреждания?

Държавата не фигурира в живота на хората с увреждания. Това е истината. Държавата абсолютно е абдикирала от модерните способи за социална подкрепа и ако иска един човек (без значение дали е с увреждане или не) да живее активно и пълноценно, той трябва да го прави пряко държавата, въпреки нея. В момента за хората с увреждания се полагат „грижи”, но по никакъв начин те не се стимулират да живеят активно и да са граждани като всички останали, т.е. да плащат данъци, да създават семейства, да работят и т.н. Това за мен е обидно, аз не искам никой да се „грижи” за мен, аз сам се грижа за себе си, искам държавата само да ме подкрепи и да имаме взаимна полза един от друг. А „грижейки се” за мен, държавата ме превръща в бреме за самия мен и за данъкоплатеца. За да съм полезен, трябва да бъда подпомогнат с нужните механизми, като лична помощ например. Вместо да ме подкрепя, държавата ми пречи – това е ужасно нерентабилна и откровено грешна политика.

Усетихте ли обществена и медийна подкрепа около случката в Троянския манастир?

Има медийна и обществена подкрепа, това е факт. По-голямата част от хората са потресени от случая и почти толкова силно, колкото мен, искат това да бъде пресечено и прекратено.

Какво очаквате да се случи?

Изход винаги има. Ако Комисията се произнесе в моя полза, изходът е Православната църква да не допуска игумен Теодосий да продължава с подобни действия. Но това е временно решение. Ако говорим по принцип за дискриминационни действия, обществото да промени мисленето си. Трябва да разберем, че хората с увреждания са хора като всички останали и толкоз. Хора, просто хора. Увреждащият, проблемният фактор е средата, а не самите хора. Средата, която всъщност сме всички ние, средата, която е недостъпна, институциите, които не показват нужната воля за промяна. Ако тази среда се промени, такива неща няма да се случват повече.

Следвате право – кой курс сте, как се справяте? Какви са впечатленията ви от правосъдието ни?

В момента съм втори курс в програма „Право” на Нов български университет в София. Честно казано, се справям добре, изключително ми допада да работя това и се надявам да бъда достоен юрист. Дано съумея да го изпълня. Относно правосъдието ни – смятам, че трябва да имаме глобална промяна. Трябва над съдебната система да има вид обществен натиск, колкото и страшно да звучи на първо чуване. Но все пак третата власт е част от обществото и не бива да бъде капсулирана. Разбира се, че трябва да е независима от останалите власти, но не и от обществото. Дори и сега виждаме политически натиск върху съдебната власт, нека поне го направим видим и контролируем. Ако това не се случи, в системата ще продължава по думите на емблематичната, описваща правната система песен: „за милиони няма закони, за кокошка няма прошка”, т.е. в затвора ще влизат кокошкари, а милионерите ще наглеят още дълго време. Неприятно, но факт.

Разкажете нещо за себе си, как тече животът във Видин?

Какво да кажа за себе си, аз съм активен млад човек. Живея на пълни обороти, пътувам по 1000 км на седмица и смятам, че активният начин на живот е единственият начин за мен, най-приятният и най-силният. Във Видин работя и живея в момента. Занимавам се с какво ли не, но може би най-важното в сферата на хората с увреждания е, че съдя почти всички публични иституции във Видин заради липса на достъп. Имам 21 дела само за достъпност отново в Комисията за защита от дискриминация, защото липсата на достъп, това, да не допускаме едни в банката само защото имаме стълби, е абсолютна дискриминация. Достъп трябва да има навсякъде за всички просто защото е човешко право. Един от основните постулати на демокрацията гласи „свободно движение на хора и капитали”, а къде е тази свобода, когато банката, застрахователното дружество, държавната или общинската институция не е достъпна? Няма я. Не съществува. И трябва да я извоюваме. Жалкото е, че трябва да се борим за нещо, с което другите са родени. Но щом трябва – ще се борим. Ще съдя и ще се боря за достъп и равенство, защото хората с увреждания сме Хора и е крайно време ние да го осъзнаем, да осъзнаем, че всички трябва да се борим за правата си и да ги отстояваме.

Петър Кичашки е роден през 1989 г. Завършил е Математическата гимназия във Видин. От 2008 г. е студент в Нов български университет в програма "Право". В момента е втори курс. Занимавам се с правозащитна дейност в сферата на хората с увреждания.

С Петър КИЧАШКИ разговаря Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА