Теодор Василев: Копенхаген ми вдъхна надежда, че промяната ще дойде от малките общности

Лилия Костова

В дневния ред на света Климатичната конференция в Копенхаген през декември бързо избледня. Изместиха я Коледа, Нова година, студовете в Западна Европа, а след това и голямата катастрофа в Хаити. И за датската столица, особено след липсата на конкретно споразумение, спря да се говори, поне до следващата конференция за климата в Мексико. Но Копенхаген беше изключително важно събитие, въпреки или може би точно заради липсата на споразумение между световните лидери. Защото в Дания освен важни делегати като Бойко Борисов, който обеща 20 хиляди евро за борба с климата, пристигнаха също десетки хиляди хора от неправителствени организации.

Загрижени за околната среда, за правилното разпределение на благата, за запазването на човешките права и достойнство и в най-отдалеченото кътче на планетата ни, те направиха в Копенхаген своя паралелна конференция. И според участниците в нея там са се казали доста смислени неща, които просто трябва да достигнат до всички кътчета на планетата ни, за да може да стане тя едно по-добро място за живеене за повече хора.

Именно тази паралелна конференция е главна тема на разговора ни с Теодор Василев – един от деветте българи, заминали от София за Копенхаген.

На уговорката ни за интервю в мрачната януарска вечер той закъсня с десет минути. Извини ми се, че се е заплеснал  пред компютъра и чак в осем се сетил, че по това време вече трябва да е на среща с мен. Споменах ли, че не дойде с такси, а с колело?

Звучи невероятно, но е факт: опитен колоездач, който познава маршрута си, за градски разстояния определено може да се конкурира с автомобил. Дори и в толкова неприятелски настроен към велосипедите град като София.

Какво друго да ви разкажа за Теодор, освен че кара колело в София повече от 7 години? Може би че идва от Казанлък (града на колелетата според собствените му думи, с над 15 километра самостоятелна велосипедна мрежа), на който след време би искал да стане кмет. Завършил е етнология, антропология и културен туризъм и работи в неправителствена организация, където учи младите българи защо опазването на природата е важно и как те могат да допринесат за него. Методите са главно игри сред самата природа – за да се научат да я обичат. Защото ако обичаш нещо истински – го пазиш. Нали?
Теодор е и доста любознателен. И точно това качество се оказва основният му двигател по дългия път от София до Копенхаген.
 
Знаех, че там ще има и други хора, които се занимават с екологично образование за деца. Исках да знам какво се случва в тази област, какви нови тенденции има.
Казано честно, точно преди да заминем, имах ужасно много работа и исках да се откажа, но Боби Сандов (организаторът на срещата – б.а.) настоя, бях вече в графика кой ще кара буса... И въобще не съжалявам. Когато тръгвахме, нямах много ясна представа какво точно ще правим. Всички от българската група знаехме главно, че ще е нещо голямо, с много хора и интересни събития. Щяхме да участваме в серия от акции, подготвени от една организация, която пое част от финансирането ни – Climate Just A Section. Искахме да пътуваме максимално много хора, дори проведохме конкурс за идеи какво да се направи срещу глобалното затопляне, само че момчето, което го спечели, в последния момент отказа да дойде... И по-добре, че така стана, защото преживяването си беше леко екстремно. Спахме в един социален център с още 100 души, на пода, с чувалите...

Какво беше отношението на полицията?

Организацията беше много строга. Още на границата между Германия и Дания от немска страна ни спряха и претърсиха целия бус. Изкараха багажа и ни накараха да отворим всичко. Час и половина се занимаваха с нас. Тогава още не знаехме, че това е само началото. Полицаите непрекъснато ни спираха за проверка и трябваше да вадим от раниците и джобовете си всичко, което имаме, за да го проверят. Имаше един Боби от Велико Търново, той ходеше по-брадясал и им беше любимец на полицаите, даже ние покрай него минавахме метър, те директно се насочваха към Боби и нас изобщо не ни забелязваха.
На филмчетата в интернет, за 12-и например, се виждаше, че понякога бяха ненужно груби и агресивни.
За 12-и нищо не мога да кажа, защото арестите станаха много зад нас и самият аз не съм бил свидетел какво се е случило. Когато се върнахме да видим какво става, районът беше отцепен напълно. Но на 16-и, когато беше предвидено да се влиза нелегално в “Бела Център”, където бяха събрани политическите лидери – нямахме никакъв шанс, макар че Climate Just A Section много се бяха постарали да се организират добре всички детайли. Тогава се държаха много грубо – ние наистина по никакъв начин не ги предизвиквахме, просто си карахме колелетата около центъра, но те ни блъскаха, изсипваха ни целия багаж от раниците на земята... Арестуваха двама от нашата група с колелетата още от самото начало, после биха делегатите, които се опитаха да излязат навън... И в желанието си да не оставят никой от т.нар. “черен блок” да им прави проблеми, бяха арестували всеки с черно яке, който им беше попаднал пред погледа. “Бела Център” беше абсолютно затворен, там никой не можеше да пристъпи без акредитация. Боби, Маги и Вера от нашата група трябваше да чакат 9 часа на 15-и, за да си вземат акредитациите и да влязат на 16-и. За да влязат, също бяха чакали 2–3 часа. А на 18-и, когато трябваше да дойде и Обама, достъпът на хора извън делегациите от страните е бил сведен до 90. Като в тези 90 души се включват всички – климатолози, представители на НПО, на университети... Първоначалната бройка е от 1500 души. На 16-и са пуснати под 1000, а на 17-и и 18-и – само 90. В желанието си да избегне инциденти, полицията наистина нарушаваше човешки права. Но явно изпълняваха заповеди. Имаха и големи подкрепления от Германия и Швеция.

Имаше ли повече полицаи, отколкото протестиращи?

Не. Много по-малко бяха полицаите. Но бяха много повече от онези, които наистина можеха да им създадат проблеми. Това, което аз усетих много силно в Копенхген, е, че протестите не са силата, която може да задвижи обществото ни да се промени. Нужна е позитивна енергия, а не негативизъм. В това отношение мнението ми доста се разминава с това на Боби Сандов например, който смята, че хората трябва да използват всички средства, включително и протестите. Но след връщането в България си дадох сметка, че медиите всъщност са показали основно протестите и агресията на полицаите, защото всичките ми роднини само това ме питаха: “Ти добре ли си, биха ли те, арестуваха ли те?”. А там се случваха и толкова много по-различни неща... Единственият ден, в който аз имах пряк досег с протестите, беше на 16-и, когато полицията доста си понаби делегатите, които от “Бела Център” (където е конференцията) се опитаха да се съединят с хората, които бяха отвън. Това беше и най-организираната акция – аз например бях в една група с колелета, която трябваше да отвлича вниманието на полицаите, докато друга група се опитва да влезе в центъра. Но имаше един ден, в който блокираха пристанището, та дори и денят на големия протест – струваше ми се просто излишно пилеене на време и енергия, която биха могли да използват за нещо градивно. А според мен живеем във времена, които изискват съвсем различен подход. Нещо като Ганди. Не е въпросът да се борим с капитализма или с промените в климата – тях просто ги има. По-важно е, когато дойде време за промяна, да сме изградили алтернативата, която да ги замести. Ако градим алтернативи – ще създадем в обществото и критична нагласа, която да променя светапо някакъв начин.

Предполагам, че работата ти с децата те кара да мислиш по този начин?

Не само. Всъщност основното, което ме накара да мисля така, беше, че видях алтернативата. На 12-и участвахме в големия протест заедно с още 60 хиляди души, на който арестуваха най-много хора. След което аз се забих в алтернативния “Климафорум” и останах там през почти цялото време. Той беше в южната част на града, както и самият политически форум. За мен това беше Събитието. Подобно на “Бела Център”, и това беше един голям конгресен център, с няколко зали, в които едновременно се случваха най-различни неща: презентации, филми, дискусии, лекции на всякакви теми: за местното население на Северна Америка, за екостроителството, за горива имаше доста. За една мрежа от устойчиви градове – Transition network, които споделят определени общи принципи на развитие. Тази инициатива в градовете идва от самата общност, от гражданите, които са активни в нея. Започва се с малки стъпки – градско земеделие, транспорт... Идеята е градът да си бъде максимално самодостатъчен, за да се избягва излишният транспорт и да не караме домати от Испания в България. В някои страни има дори градове със собствена валута, което стимулира местната икономика.
За мен беше голяма изненада, особено за Англия – все пак моделът на сегашния капитализъм започва точно там. Филмът е много интересен, ние го взехме и ще го представим и в България. Имаше също презентации как да си организираме протест, за ненасилствената комуникация също... Взех си една книга за това, защото е идеално да започне да се прилага още от най-ранна възраст.

И как можем да комуникираме ненасилствено?

Основното е, че всеки човек има някаква нужда. И е хубаво да разбереш нуждите на другия, както и ясно да изкажеш своите собствени нужди, за да не се стига до конфликтни ситуации. Аз мисля, че ние в България имаме големи проблеми с това, че вместо да кажем от какво имаме нужда, просто си изкарваме агресията от незадоволените нужди на човека срещу нас. Това, което мен лично най-много ме вдъхнови в Копнехаген, беше позитивната нагласа на участниците във форума. Там никой не говореше колко е виновно човечеството за глобалното затопляне, просто се мислеше какво да се направи в бъдеще, за да се ограничат тези вредни влияния. Хората са взели решение за себе си – биологично земеделие, биогорива, екостроителство, оползотворяване на отпадъците, използване на отпадъците от тоалетните за гориво... В Копенхаген те просто обменяха идеи помежду си как това да расте. Дори и на големия протест на 12-и от 60 хиляди участника, проблемни да са били най-много 500. А самият протест беше изключително атрактивен, с музика, с театрални представления, с куклите на политиците, запалени мечки от WWF… Просто хората показваха, че искат промяна, а не че са се озлобили срещу нещо.

А как гледаха на цялото събитие самите датчани?

Голяма част от участниците в големия протест си бяха от Копенхаген. Ние последната вечер спахме при едни приятели на Боби, говорихме си с тях, те самите бяха много позитивно настроени към паралелния форум, бяха твърдо за решение от страна на политиците, трябва да има промяна. И няма как да е другояче в град, в който има повече колела, отколкото коли. В Копенхаген дори коледната си елха осветяват с велосипеди...
Отношението им към идеята на форума беше повече от положително, но определено там имаше хора, които бяха там ей така, заради самия протест, а не защото темата за опазването на природата им е близка. И аз не можех да си обясня каква им е идеята. Може би обществата, където живеят – Германия, Испания, Франция – имат нужда да се борят с нещо, имат нужда да си изразходват енергията. В центъра, където спяхме, след тях оставаше супермного боклук. На самия “Климафорум” имаше толкова много кофи за разделно събиране на отпадъците... Но имаше хора, които си хвърляха боклуците там, където им падне. Примерно аз се запознах с една германска студентка, пристигнала от Мароко до Копенхаген на автостоп, и тя самата не беше много сигурна за какво точно е дошла, освен за да се съберат ужасно много хора в Копенхаген. За мен просто там имаше хора, които бяха отишли не заради идеята да се промени нещо в климата, а просто... все едно бяха отишли да се забавляват на музикален фестивал. И към тези хора и самите датчани не бяха особено добре настроени, макар че от друга страна, бяха суперудивени как митинг с 60 хиляди души може да протече толкова мирно.

Очевидно за теб много по-ценна е било обмяната на опит на алтернативната конференция, отколкото постигането на решение на политическо ниво, за което се бяха събрали лидерите?

Да, това беше най-ценното. Аз съм говорил с доста учени по темата за климатичните промени и съм далеч от мисълта, че идва краят на Земята, както си го мислят някои. Земята е доста мъдър организъм и разбира се, ще се възстанови. Голямата опасност е за някои конкретни видове – включително и за човешкия. Според мен голямата част от хората наистина сме застрашени от промените в климата. Затова промяна ще има. И технологична, и духовна – как изобщо хората се отнасят към живота си. Както има промяна в една екосистема, когато се наруши равновесието, така ще има промяна и в човешкото общество. И на хората на “Климафорум” де факто не им беше най-важното дали политиците ще се споразумеят или не. Като че ли им беше предварително ясно, че подобни очаквания са нереалистични. Но ако нещата се променят на местно ниво, от общността – ако хората не си купуват чесън от Китай, защото е по-евтин, ако карат по-малко коли, ако летят по-малко, ако се занимават със земеделие на местно ниво, ако използват разумно ресурсите, ако рециклират, вместо да изхвърлят, ако използват енергия от възобновяеми източници – това ще бъде наистина голяма промяна. Много по-голяма, отколкото да се бориш с нещо. На Малдивите например има учебник по екология и опазването на природата, механизмите за нейното функциониране, и той е част от образователната им система.

Но безспорно все пак щеше да е политически успех, ако такова споразумение имаше?

С климата няма как да преговаряш. Това, че политиците са се договорили, че температурите не бива да се вдигат с повече от 2 градуса... нищо не значи. Мен например ме обнадеждава много повече растежът на ВЕИ в Китай. Те са им третият сегмент в икономиката в момента. Ангажиментът на Обама, ратифицирането на закона за промените в климата в Конгреса на САЩ ще е много по-важно, отколкото договорката за двата градуса.

Това ли е посланието, което би отправил ти към хората, които се страхуват от глобалните промени: повече действия за промяната, по-малко против статуквото?

Да, на мен лично цялата тази акция с влизането в “Бела Център” ми беше малко неясно защо се прави. Ще влезем вътре, ще ни покажат медиите, че сме влезли и какво? Честито! “Събрахме се”. Просто ангажираха вниманието на хората с нещо супернегативно и после какво виждат хората – протестиращите в Копенхаген. А вместо това можеха да видят как в Афганистан например, в едно село без ток, сега всички си имат ток от слънчеви панели. И това според мен е много по-важно.
Мен например много ме впечатли една презентация на тема Growth is good (“Добре е да има растеж”) и обясняваше една философия Cradle to Cradle (“От люлка до люлка”). В нея се говореше за upcycling, т.е. от едно нещо след това да може да се произведе нещо друго. По този начин де факто ще се постигне точно тази философия на смаляването, която за момента си остава добро пожелание, без идея как да се реализира. А и трудно ще стане, след като на икономистите им се изправят косите само като чуят за намаляване на икономическия растеж например. Тях човек по-скоро би ги спечелил точно с идеята как от едно нещо след това може да се направи нещо друго. В природата също нещата са направени така, че от едно се получава друго.
Няма нужда да се смаляваме. Просто трябва да живеем в едно ново общество, което ние трябва да изградим. Ако още от малки започнем да учим децата си да възприемат действителността по един начин, различен от сегашния, ако ги научим, че има по-важни неща от това някой да бъде богат... Може би в бъдеще няма да ни се налага да се грижим за справедливо разпределяне на благата, а то ще се случва. Не искам да кажа, че всичко ще бъде прекрасно и всички ще бъдем безкрайно щастливи, но можем поне малко да подобрим положението. Трудно е да не си изнервен в един голям град, където висиш в задръствания и всички ти бибипкат. Живееш в задръствания, живееш в стрес... Разбира се, на мен колелото ми помага донякъде.


В края на това интервю се сещам за посланието на мрежата avaaz.org след Копенхаген. В Африка има поговорка, че най-трудното нещо е да накараш слонът да се раздвижи. Но веднъж раздвижило се тежкото му тяло, нищо не е в състояние да го спре.
“Слонът се движи”, беше посланието на мрежата, която ангажира своите участници с глобалния призив за справедливост и промяна в обществото – от спирането на строежа на израелски селища в Палестина, през затварянето на лагера в Гуантанамо и бойкотирането на диамантите, благодарение на които президентът Мугабе поддържа кървавия режим в Зимбабве, до дарения за жертвите в Хаити.

Накрая с Теодор си говорихме как може наученото в Копенхаген от него и останалите участници в конференцията да намери своето приложение в България. И ето че през февруари започват да се случват първите събития по темата – прожекции на филми с дискусии, създаване на библиотека с литература за устойчивото развитие. Подробности можете да научите на www.futurefriendly.wordpress.com