След Мюнхенската конференция - ограничени перспективи и липса на алтернатива

Кристоф фон Маршал

Гуидо Вестервеле разочарова на Мюнхенската конференция за сигурност. Русия е фрустрирана заради загубата на влияние. Китай демонстрира все по-голямо самочувствие.
В Мюнхен човек може да усети пулса на световната политика. В някои години той е учестен. Преди 12 месеца например адреналинът, съпътстващ встъпването на новия американски президент в длъжност, обхвана и конференцията за сигурност. През 2010 г. настроението е съвсем различно: толкова много събития по земното кълбо, а малко движение.

Усещат се първите признаци на разместването на силите: Китай демонстрира все по-голямо самочувствие, Русия мърмори заради загубата на значение, не прави обаче достатъчно, за да бъде атрактивен партньор. В Афганистан и в ядрения конфликт с Иран Западът полека-лека се примирява със своето безсилие и колебливо се захваща с необходимостта да омекоти последствията от едно развитие на нещата, което не иска да приеме, но и не може да предотврати. Близкият изток блокира сам себе си.

САЩ и Европа взаимно се уверяват наистина колко сплотени ще бъдат предвид тези предизвикателства, но не може да се пренебрегне колко различно функционират техните рефлекси. САЩ са склонни да отговарят с твърда сила, Европа – с мека.

Домакинът Волфганг Ишингер обяви, че „тежката артилерия”, ядрото на тридневната конференция ще е дебатът за бъдещето на европейската и глобалната сигурност. Трима или четирима участници произнесоха за първи път речи в Мюнхен: външните министри Гуидо Вестервеле (Германия), Сергей Лавров (Русия) и Катрин Аштън (ЕС); и тримата разочароваха, всеки по свой начин. Четвъртият – генерал Джеймс Джоунс, от 30 години е редовен гост на конференцията, сега в ролята на съветник по национална сигурност на президента Обама. Той показа професионализъм, какъвто се очаква в Мюнхен: трезви изявления за позициите и намеренията на Америка.

Доминираният от външни министри рунд като сърцевина на една конференция, която по-рано се наричаше Конференция по военните въпроси (Wehrkundetagung)? И това също илюстрира важен процес на развитие. Сигурността отдавна вече не се олицетворява само с военната и отбранителната политика. Стабилността на държавните структури, икономическите и социалните проблеми имат равностойно значение.

Вестервеле прочете реч, съставена от банални клишета: „Германската външна политика се ръководи от ценности и е ориентирана към отстояване на интереси”. Той искал „сътрудничество вместо конфронтация”. И „германската външна политика е политика за мир”. Дали това се дължи на неговите секретари, които са му написали речта? Или на самия него, който е изискал от тях тази лишена от съдържание и отдалечена от практиката програмна лирика? Да не би да допусне някаква грешка... В дебата, когато говореше свободно, той стоеше по-добре. Темпераментно похвали обмяната на мнения с администрацията на Обама за Афганистан. Решително обоснова защо новото предложение за преговори на Иран за него е неубедително.

Новата „външна министърка” на ЕС има по-малък стаж на този пост от Вестервеле, при това почти няма външнополитически опит. Но като британка Катрин Аштън не е толкова влюбена в теорията. Придържайки се към практиката, тя обясни какво може да направи ЕС на Балканите, в Афганистан, в Украйна или Хаити: помощ за административно възстановяване и хуманитарни и спасителни операции. Също така стана ясно какво ЕС още дълго време няма да може да прави, а вероятно и не иска: да прилага „твърда” сила в сферата на сигурността, както това правят САЩ по света.

Сергей Лавров използва своя дебют в Мюнхен, за да прочете едно конско. В повечето сфери Западът бил нарушил обещанието си за нова фаза на сътрудничеството след края на Студената война. НАТО се разширявала на изток. Той интерпретира балканските войни и конфликта в Грузия като примери за това как Западът е нарушил международното право. В центъра на поуките от тях той постави предложението на президента Медведев Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) да бъде превърната в основната архитектура за сигурност в пространството от Ванкувър до Владивосток.

Не е за подминаване мотивът за това – фрустрацията на Русия, че се намалява влиянието й в световната политика, защото не е член на ЕС и НАТО, т.е. на организациите, които наред с ООН и Г-20 доминират глобалното развитие. Въпроса дали Москва е готова да преговаря за членство в НАТО Лавров, разбира се, умело избегна: така или иначе такова предложение не било направено, затова не си струвало да се задълбочава теоретичният дебат.

Изявата на Лавров ярко контрастираше на думите на китайския външен министър Ян Цзечъ предния ден. На въпроса дали Китай има усещането, че е по-силен, той отговори обезоръжаващо откровено „да”.

Джеймс Джоунс, съветникът по въпросите на националната сигурност на Обама, се опита да говори в духа на настроението от миналата година. Тогава, само три седмици след като беше положил клетва като президент на САЩ, Обама изпратил вицепрезидента Джо Байдън, за да затвърди предложението за ново начало след Буш. Вече шест пъти от тогава Обама бил посетил Европа, приведе аргумент Джоунс срещу разпространеното мнение, че не са настъпили кой знае какви промени. С умерен тон той отработи своя списък с ключови проблеми: в Афганистан да се приключи войната с талибаните; световните канали за финансиране на терористите да се прекъснат. Чрез натиск Иран да бъде принуден да отстъпи. Да се възобнови мирният процес в Близкия изток. Не се усещаше никакъв ентусиазъм – нито у Джоунс, нито в залата. Перспективите са ограничени. Но каква би била алтернативата?

Материалът е публикуван в Zeit Online

Превод: Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА