Европейско ДНК

Трескавото търсене на формули за европейска нормалност, макар и доста банализирано, продължава. Фиаското на кандидат-комисар Румяна Желева драматично ни припомни нуждата от дълбока, същностна промяна в начините ни на мислене и поведение, на търсене и изграждане на нашето европейско ДНК. Неговите мерни единици не са в броя на златните съкровища или в тяхната античност, нито в напоителните „културтрегерски” приноси в жанра „и ний сме дали нещо на света”. Търсенето на основания за европейската ни идентичност сякаш вече е станало запазена територия на културната ни археология. Така погледнато, летните откривателства по разкопките носят повече добри политичеки новини, отколкото който и да било доклад или класация на ЕС или някоя друга организация.

Разбира се, наше право е да изберем кое да използваме, за да си дадем отговор на въпроса за тази идентичност: културните открития или фрапиращата готовност българския (бивш) външен министър да излъже в своята автобиография, когато я дава на председателя на ЕК. Но след времената на „големите задачи” за влизане в различните организации на Запада е крайно време да се вторачим именно в подробностите и детайлите на нашето ежедневие. Там няма да открием „дълга ръка”, която да ни казва това „да” или това „не”. Там трябва да открием нашата способност сами да създаваме европейски норми и поведение, а не да се строяваме според поредни препоръки от пореден доклад.

България всъщност се оказва особено полезен член на ЕС, защото постоянно го принуждава да се въоръжава с процедури за неща, които досега не са били проблемни. Заради страни като България и Румъния Комисията промени начина на водене на преговори за членство. Преди нас всички си мислеха, че приетият закон е спазеният закон, че писменият ангажимент е наполовина изпълнен ангажимент. Това не се оказа така и сега преговорите са много по-сложни и тежки, по-бавни и трудни. После дойде ред на „механизма за сътрудничество” в частта организирана престъпност и правосъдие, от който и това правителство ще се чуди как да се освободи. Влязохме в Евросъюза, но при условие, че наистина се захванем с тежката престъпност и направим работеща съдебна система. Казусът „Желева” пък ще помогне за още едно изобретение вътре в съюза. Вихреното й пътешествие из европейските институции сега може да накара ЕК да си разработи процедура, с която да провери дали някой кандидат-еврокомисар не е излъгал в своите документи, когато е номиниран. В познатия ни жанр „и ний сме дали нещо на Европа!”.

Интеграционният път на България е белязан от разбирането, че основното, което ни липсва, е знание, а главното, което ни трябва, е прилежност. Знание за европейските закони и практики и прилежност при тяхното преписване. Постепенно става ясно за всички, че това далеч не стига. Знанието на директивите и регламентите не води задължително до тяхното прилагане. Знанието не ни и променя особено много. Прилежността пък изглежда още по-парадоксална. България е толкова прилежна в преписването, че неизменно заема челно място в „таблиците за хармонизация”, тоест бързичко напъхва в законите си евронормите без много-много да мисли какво и за кого ще има последствия. Тук всъщност липсата на активни граждани изцяло работи в полза на „все по-успешната” ни европейска интеграция. Тъй като хората и бизнесът не са добре организирани, чиновническият апарат скоростно „тиква кутийките”, без засегнатите да са много наясно какво точно се случва. Така, малко парадоксално, не особено европеизираното ни гражданско общество се оказва с принос в интеграцията ни. По тази причина еврознанието трябва да излезе от бюрокрацията и да „тръгне” по неправителствените организации, браншовите организации, фирмите. Вярно, интеграцията ще е по-трудна, но пък по-полезна.

Социологическата наивност на западните ни партньори е разбираема. Те нито ни познаваха достатъчно, нито пък бяха склонни да си задават твърде много въпроси. Работеха под императива да обединят континента и да създадат ново пространство за развитие на собствените си икономики. Техните оценки продължават да бъдат важни, но наша е задачата да си доизградим онова европейско ДНК, което ни е нужно, за да живеем добре. Него сега можем да моделираме по-бавно и търпеливо, без ненужните исторически притеснения, че ще „изпуснем влака” или че „ще ни изтече времето”. Скромният принос на текстовете, които ще излизат тук, ще бъдат, надявам се, именно в тази посока.