Новото в Софийската градска художествена галерия

Диана Попова

„Колекцията. Нови постъпления 2008–2009” е сухото и някак отчетно название на изложбата в Софийската градска художествена галерия. То не може – а и не иска – да привлече случайни зрители, като предизвика скандал или заяви някакво сензационно откритие. Названието е тежко, достолепно и както се полага на институцията – музейно. И все пак то е достатъчно провокативно за публиката, която следи дейността на СГХГ през последните години и знае, че там безинтересни и формални изложби просто няма. Всяка текуща експозиция е замислена и подредена така, че зрителят сам прави откритията си в изкуството – дори когато е съвсем ясно, както в случая, че тези открития са закупени или дарени на галерията през последните две години.

Изложбата започва много символично с „Граница по памет” (2006) на Правдолюб Иванов. Това е светеща неонова тръба, която повтаря линията на северната граница на България, свободно нарисувана от художника. Тя е приблизителна, разбира се, плод на зрителна памет, но всички ние – българите – безпогрешно я разпознаваме. Въздейства ни веднага, ударно, знаково, и поставя началото на безкрайна верига от мисли, противоречиви емоции, инстинкти даже... а е само една линия.

После влизаме в първата зала. Творбите не са подредени хронологически, а по някакъв начин също знаково: чудесна възможност да „превключваш” от едни на други исторически периоди, да се движиш сред различни пластически и концептуални подходи и да извличаш истинска радост от това упражнение. Например погледът ми попада на две малки пластики от Галин Малакчиев (1931–1987) – художник с драматична съдба и особена острота на таланта, въплътена в случая в тънкия баланс на фигурите в „Арлекин” и „Гимнастици”. Недалеч са бронзовите скулптури на Кирил Шиваров (1887–1938) – малко известен, но забележителен майстор на класическата форма, представена в красивата еротична „Молеща се” и в мощното свито на кълбо тяло на „Каин”. „Здравей смърт” (2007) е живописен полиптих от младата художничка Виолета Танова, в който експресивният реализъм на мъртвите, прегазени и обесени птици по странен начин предизвиква мисли за живота. А каменните плочи на Рая Георгиева (1978–2009), озаглавени „Не/видимото”, впрягат в действие и разума, и сетивата ни, за да изследваме истинността на възприятията си. После идват графики на Явора Петрова от цикъла „Хора и животни” (2008–2009) – сложни отношения, безспорно, видени като споделена слабост, като властова симбиоза или като кръвожадно великолепие в хищните силуети на група кучета...

Пропускам, разбира се, твърде много творби в тази зала – на Славка Денева, Едмонд Демирджиян, Андрей Даниел, Светлин Русев, Снежана Симеонова, Асен Пейков, Иван Костолов, Греди Асса и т.н. – но просто не мога да се спра на всички в този текст. Разчитам читателят да посети изложбата (тя е до 21 март 2010) и да им отдели достойното внимание. Аз минавам направо на „Диалог” (1996) от Васил Симитчиев – проста бяла маса с два стола един срещу друг, всички те стъпили върху... светещи електрически крушки. Тази семпла инсталация „онагледява” сложната деликатност на отношенията ни, крехкостта на общуването ни, възможно само в светлината на доверието. Ето това произведение подготвя зрителя за втората зала и за произведенията на съвременното изкуство в нея.

Става дума за изкуство, което е провокативно в същността си, обърнато не толкова към вечните теми, а преди всичко към актуалните в обществото ни проблеми. То преобръща ценности и клишета, разклаща устои и конвенции, подлага на съмнение привидно безспорни истини. Често класическите форми и техники – живопис, графика, скулптура – не са му достатъчни за тази цел. И то се проявява като инсталация, видеоарт, обект, акция, пърформанс и т.н., за да изрази адекватно концепцията на автора си. Едно такова произведение осъществява връзката между двете зали – видеото „По българската следа” (2002; 6 мин. и 57 секунди) на Красимир Терзиев. Работата проследява клиширания образ на България, така както се явява в повече или по-малко известни американски филми. От тях разбираме, че българите са дълголетници заради киселото мляко, че имената ни са трудно произносими, а мъжете ни са сексуално надарени, страната е бедна и екзотична и т.н. Видеото завършва с повтарящата се реплика на Хъмфри Богард от „Казабланка” – Go back to Bulgaria…

В залата попадаме на още едно важно произведение на видеоарта: „Музеят – причина за срещи и запознанства” (1997; 22 мин. и 09 секунди) на Калин Серапионов. Непознати младеж и девойка се засичат в една от тържествените зали на експозицията (музеят всъщност е НХГ), обменят няколко думи, правят бърз секс на мивката в тясната тоалетна и се разделят – отново непознати. Ценности, отношения, трайност и мигновение, власт и бит – много са посоките, към които препраща мислите това произведение. Също както и „Корекции 1” (1996–1998; 6 мин.) на Расим – художника, посветил две години на бодибилдинг и специални диети, за да извае тялото си според рекламния идеал за красота.

Наблизо е „Кръст-поглед” (1994) на Лъчезар Бояджиев: дървено съоръжение, по което изкачваш три стъпала и за да видиш образа през двата прореза за очите, трябва да го осветиш, като включиш фенерче, чиято дръжка стърчи неудобно (в пряк и преносен смисъл) под нивото на пъпа. Това произведение е от серията творби на художника, изследващи религията, религиозността и вярата. Едно друго негово изследване – „Горещ визуален град” (2003) – е представено в дъното на залата: това е София, потънала в реклами и „визуални нередности”, объркала важно и неважно, ниско и високо, смесила корпоративния имидж с махленския манталитет, за да произведе т.нар. български билборд – трогателно наивно и претенциозно явление. Срещаме го постоянно по улиците на столицата – този все по-ненормален град, който въпреки всичко продължавам да харесвам... на места.

Пак се налага да пропусна важни творби: на Иван Мудов, Михаела Власева, Мариела Гемишева, Бора Петкова, Сашо Стоицов. За да се спра на „Отново заедно” (2009) на Викенти Комитски – прекроена огромна кръгла карта на света, в която континентите (и страните в тях) са се слели подобно на Пангея от мезозойската ера.
Дали е случайно, но изложбата, започнала с една локална географска граница, нарисувана по памет, завършва подобаващо глобално. И може би оптимистично?!