Антоанета Христова*: Борисов изчаква най-елегантния начин да се освободи от Дянков

Г-жо Христова, моля ви направете кратък психологически портрет на политика Бойко Борисов. Кои са качествата, които правят неговия рейтинг толкова устойчив?

На първо място бих отбелязала това, че той е много интуитивен политик. Има усещане за среда и за намиране на възможно най-точната реакция. На това се дължи дългият период, в който той успя да запази толерантността към самия себе си. Той владее едно от основните умения на добрия политик – да накараш другите да ти влязат в обувките, да ги накараш да съпреживеят проблемите ти и да повярват, че на твое място те не биха били по-добри. Друга силна характеристика е умението му, подобно на малките деца, лесно да приписва отговорност за провалите си на другите. Той лесно изчиства себе си от възможността да влезе в позиция на обвинен. Успява да посочи ясно лицето, личността, групата, които би трябвало да понесат отговорност пред общественото мение. Затова наблюдаваме човек, който оцелява толкова дълго време, независимо от проблемите, които е имал и има и в управлението на София, и в момента като министър-председател. Освен това Бойко Борисов е социално желателен. Това означава, че лесно намира начин да се хареса на другите и да каже това, което другите искат да чуят, или да се държи точно по начина, по който другите биха искали той да се държи. Тази висока социална желателност е определяща и за лесната смяна на позициите и мненията му. Тези промени са психологически логични и аргументирани. Към това добавям доста сериозното умение да манипулира хората, защото съзнава, че притежава харизма, която има своята сила на въздействие.

Тъкмо ми се искаше да ви прекъсна с репликата, че очертахте профила на перфектния манипулатор.

Да, той е перфектният манипулатор. По своята същност манипулацията е способност да убедиш някого в своята правота, в своята собствена теза. Това го прави всеки човек, но не всеки е добър. Комуникацията по принцип е форма на манипулация. Така че не искам да натоварвам определението манипулатор с негативно звучене, защото за да бъде добър един политик, той трябва да бъде добър манипулатор.

Има ли в неговия случай обаче склонност към авторитаризъм и авторитарно поведение?

Да, и това е много притеснително. Прави впечатление, че обществото не реагира на тези тенденции достатъчно адекватно. Това са сигнали за стил на политика, който ако не бъде санкциониран от обществото, може да се изроди в бъдеще. Рискът този стил да се изроди и да се превърне в заплаха за демокрацията е свързан с това, че в България човек не намира алтернатива. В момента подкрепата и рейтингът на Борисов са такива, че около него на практика няма друг, чрез който може да се гарантира демокрацията. Това му дава самочувствието, че може да наложи всяко решение, дори такова, което я ограничава. Намираме се в трудна ситуация, защото може да се привържем към единствения и да се отдадем на зависимостта. Има такъв психологичен феномен. Затова за мен от значение за оцеляване на демокрацията в България е колкото се може по-бързо да се появи алтернатива.

А виждате ли някъде потенциал за подобна алтернатива?

Старата десница иска да е алтернатива, но знае, че няма такъв капацитет. Тя не разполага с харизматични лица, даващи сигурност, надежда и усещане за политическо лидерство, които могат да яхнат вълна на недоволство. Такива хора не се виждат в момента нито в ДСБ, нито в СДС. В ДСБ преобладават лицата от по-възрастното поколение, а новите лица в СДС не носят силно лидерско присътвие. Така че десницата няма потенциал. Именно затова тя играе в момента близо до ГЕРБ, защото й се струва, че това е единственият начин да бъде близо до властта и да прекъсне толкова дългия период на опозиционно присъствие. Ситуацията, в която се намира в момента, е много шизофренна – хем е опозиция, хем участва във властта и подкрепя управляващите. Това прави положението й силно нестабилно и неубедително както за твърдите избиратели, така и за тези, които евентуално биха я припознали като своя политическа сила.

Коментирайте неуспешния опит за привличане на Илиян Михов като трети вицепремиер. Действително ли сините лидери и техните атаки са истинската причина за отказа на Михов да се включи в кабинета?

Реално погледнато, реакцията на Михов не е продиктувана само и единствено от атаките на Костов. Аз съм убедена, че той уважава мнението на Костов, защото е работил с него в предишна схема. Много по-силни са психологичните аргументи. Бях убедена, че Илиян Михов и Симеон Дянков няма да се разберат по простата причина, че не може двама експерти финансисти да бъдат накарани да работят едно и също нещо. Не са се родили двама души с една корона. Когато поставиш двама души под една корона, тоест с едни и същи функции, обикновено те започват да се конкурират и предизвикват конфликт. Това не води до нищо позитивно. Политиката страда от такъв вид конкуренция. Смятам, че Михов е разбрал риска да попадне в подобна ситуация. И затова отказа, изчаквайки Дянков да си отиде и той да бъде поставен на неговото място.

Тоест според вас истинската причина е Симеон Дянков и така да се каже, Михов си измива ръцете със сините и с Иван Костов?

Разбира се, това е съдържателният, експертният начин да си измиеш ръцете, защото не можеш да кажеш – аз не идвам, защото искам цялата корона за себе си. Това е социално неприемливо. По-лесно е да обясниш ситуацията с политическите атаки, за да запазиш авторитета си. Михов ще продължи да тича на място отвън и да чака да се освободи място, за да влезе в позиция. Абсолютно неубедителна е тезата, че положението в страната може да бъде дестабилизирано просто защото старата десница е критична към неговия стил и неговата политика.

Споменахте, че Илиян Михов ще изчака да си отиде Симеон Дянков. Допускате ли, че това ще се случи скоро?

Да, допускам, че е логично да се случи, защото ние виждаме напъните на Симеон Дянков да докаже, че България ще се оправи, и то ще се оправи в резултат на неговата финансова политика, която е дълбоко неубедителна предвид единствено наблюдаваните рестриктивни мерки. Той пое на няколко пъти публични ангажименти за определени политики, които не се случиха. Виждаме, че той не е от политиците, които казват нещо и после го вършат. Напротив, лесно сменя позициите си, лесно изневерява на думите си.

Но така постъпва и премиерът Борисов. Преди малко определихте по положителен начин това негово качество като способност да се вслушва в общественото мнение. Нима при Дянков това е негатив?

То е негатив за Дянков и риск за Борисов. При Борисов това поведение все още се приема, защото намира начин да убеди аудиторията, че е сменил позицията си, съобразявайки се с новата ситуация. Дянков не носи тази харизма и не може да ни убеди в това. Той натрупа много негативи с имиджа си и в контекста вече на тандем, който не държи на думата си, мярата на възприятието преминава границата. Тези обещания, че нещата ще тръгнат напред, че ще усетим това по джоба си още през април, май са нереалистични. Предполагам, Бойко Борисов осъзнава, че Дянков приписва негатив на собствения му имидж и засилва внушението, че хората в това правителство изобщо не държат на думата си. Затова ще му се наложи, колкото и да не иска, да го смени. А защо не му се иска? Защото пак е подвластен на социално желателното поведение. Какво ни казва той, държейки Дянков – аз накарах този човек да дойде от САЩ и не мога просто така да го върна, това не е почтено.

Подобен беше случаят с Божидар Димитров.

Абсолютно същото – „той ми е приятел, нищо че е бил агент на бившата Държавна сигурност, той напусна БСП заради мен и аз съм ангажиран с този човек”. В момента той ни казва същото – „Дянков ми приписва негатив, но аз ще го държа въпреки това, защото съм лоялен и съм отговорен за избора, който го накарах да направи, като дойде в България със семейството си”. Ако постъпи по обратния начин, обществото би го наказало. Затова той все още се опитва да играе на тези струни – хем имаме резервен вариант, хем жертвам себе си въпреки негативите, които трупам в името на добрите отношения и на отговорността. Това обаче също има граница и тъй като тази граница е свързана вече директно с джоба на българина, то ми се струва, че през март-април, когато ще са се насложили много неизпълнени обещания, ще му се наложи да освободи Дянков въпреки нежеланието си. Борисов, разбира се, ще му предложи някакъв изход и решение, както в момента се търси посланическо място на Желева. Тогава на мястото на Дянков ще бъде поканен Михов. В момента Бойко Борисов изчаква най-елегантния начин, за да се освободи от Дянков.

Всъщност подобен сценарий се разигра и с представянето на Румяна Желева в Европарламента. Там също се стигна до една абсолютна граница, отвъд която не беше възможно повече да се правят компромиси.

Борисов малко закъсня и пропусна момента, в който беше най-достойно да се оттегли тази кандидатура. Така той не успя да извлече полза от ситуацията. Мисля, че много разчиташе на лобито на ЕНП, много му се искаше да покаже сила. Тоест „ние сме на страната на силните, на тези, които имат по-голямо лоби, така че аз имам възможност да контролирам процесите и в Европейския парламент. Те ще ме подкрепят и с това ще докажа безпрекословно властта си”. Да, но не се получи така. Изводът от този случай е, че в политиката имиджът е изключително важен фактор. Наистина лобито играе роля донякъде при взимане на решения и при налагане на политики, но тогава, когато наистина стане скандал, когато има голям конфликт, големите и силните би трябвало да отстъпят в името на това да запазят авторитета си. В политиката този вид игра на влияние е много повече имиджов, отколкото лобистки. И това е един голям извод, който не знам дали нашите политици могат да осмислят, защото ако го осмислят, ще разберат какво значение има имиджът на всеки, колко е важно например темата за конфликта на интереси да не бъде просто на хартия, а реална политика. Колко е важно политиците да пазят образа си по възможно най добрия начин, а когато го загубят, да си подават оставката.

Мнозина определиха този случай като възлов и преломен за Борисов и правителството, за начина, по който го възприема обществото.

Мисля, че отношението към правителството започна да добива по-реални параметри още в края на миналата година. Мисля, че българите започнаха да отрезвяват от харизмата на Бойко. Българинът, от една страна, разбира доста точно плюсовете и минусите на своя министър-председател и в същото време колкото и да му се иска да се преориентира и да изрази друга позиция, да отнеме доверието си от него, реално няма към кого да го пренасочи. Подобно състояние води до пълно бездействие.
Що се отнася до алтернативите в момента, положението на БСП също е много тежко. Социалистите нямат капацитет да се заяват като опозиция, въпреки че се оптиват да говорят опозиционно. В момента в БСП се мисли за алтеранативи на левицата. Аз дълго време смятах, че там не може да има алтерантиви. Че тази институция е стара, традиционна и успява да запази устойчивост.

Сега промени ли се мнението ви? Как ще коментирате потенциала на Татяна Дончева да създаде такава алтернатива?

Идеалното развитие на политическата ситуация беше БСП да се европеизира, да стане нормална съвременна социалдемократическа партия и да заеме лявото пространство. Нормално беше СДС да се превърне в голямата дясна, институционално силна политическа партия и така да задвижим махалото. Това почти стана до 2000 г. и беше разбито от НДСВ и от Симеон Сакскобургготски по един абсолютно безотговорен за България начин. Оттам започна нашата драма, от една страна, драмата на десницата, която не успя да се запази, да се съхрани и да противодейства на този процес, и на левицата, която естествено се повлия също негативно от средата и се загуби. Липсата на перспективно мислене, невъзможността да се види рискът, всичко това доведе до разбиването на политическото пространство. И в момента ние сме доведени до положението харизмата на една личност да управлява България.

Не смятате ли, че по-скоро самите десни предизвикаха този политически срив?

Не е така. Една политическа партия пада тогава, когато разочарова изрибателите си. Добре, щеше да падне СДС, може би щеше да дойде БСП. После пак трябваше да дойде СДС. Идеята ми е, че е нормално да имаш две алтеранитиви в политиката, хайде може и трета и четвърта, които са по-малки партии и които се опитват да се заиграват по средата, както е в други страни в Европа. Смисълът на съществуването на партийните институции е в тяхната перспектива. Когато една пратия загуби, тя е мотивирана да се вдигне в един момент. Нормално е да започнеш да работиш върху себе си, да ставаш по-добър, да имаш вътрешен механизъм за търсене на добри лидери, за подготовка и привличане на млади хора и пр. Това прави от една партия партия с традиции. Ако една партия приеме, че е за кратко на сцената, тя е като самоубиец. Какъв е смисълът да се развива? Живей тук и сега, греби колкото се може повече от живота, а утре може да си отидеш, защото знаеш, че си еднодневка. Това е трагизмът на България. С идването на Симеон Сакскобургготски беше отворено огромно поле и се даде възможност на много хора и техните партии да бъдат еднодневки, да грабят за малко и после да си отиват безнаказано.

Еднодневка ли е Бойко Борисов или ще успее да създаде политическа институция?

Аз съм убедена, че той е дошъл с мисълта да стане институция. Убедена съм, че той беше конструиран, беше измислен, за да замести десницата. У нас естествено дясно не се появява отникъде. СДС се поизчисти от някои фалшиви субекти. Може би това е единствената партия, която има по-чиста съставна част като десница. ДСБ не е в тази група по простата причина, че там няма институция, там има един лидер, Иван Костов, на когото се дължи подкрепата на т.нар. костовисти. Затова перспективата е в СДС. Но виждаме, че СДС не може да се вдигне от тези нищожни проценти. Вероятно дълго време ще се върти около 3–4%, винаги с риска дали ще мине 4-процентовата бариера, със страх и чудене кого да привлече, за да си прибави още 1–2% и да си гарантира влизането. Смисълът на една опозиция, на една политическа партия не е в това вегетиране, в простото ползване на властта. За какво ти е да ползваш тази власт, ако не работиш с друга претенция. Бях сигурна, че като не може естествено и автентично да се появи десница, някой инженерно и изкуствено ще я съдаде. И ето че се появи ГЕРБ. Както виждаме обаче, нищо, което не е естествено, не се приема за автентично и както е в случая, не му вярват, че е дясно. Никой не вярва, че ГЕРБ е дясна партия. ГЕРБ е просто партията на Бойко, тя не е нито лява, нито дясна. Значи отговорът е ясен – не може да има силна дясна партия, ако не е автентична.

Говорите за два основни фактора в българския политически живот – харизмата на Бойко Борисов и липсата на алтернатива.Преди няколко месеца ГЕРБ дойде на власт, привличайки висока обществена подкрепа с основното послание за борба с корупцията и за наказание на виновните за тежкото състояние на страната. Все още ли сме в платото на толерантността и търпението, както се изразихте тогава?

Не. Мисля, че вече не сме във фазата на толерантността и търпението. Мисля, че вече сме във фазата на липсата на изход, на липсата на светлина в тунела. И защото спасението на удавника е в сламката, когато няма друга по-голяма греда, ние се държим за сламката и чакаме да се появи по-голямата греда, за да се хванем за нея. Оглеждаме се, но не я виждаме. Предишната фаза беше фаза на надеждата. Сега все повече минаваме в депресивна ситуация, а дапресията е характерна с това, че не виждаш изход, всичко изглежда равно и еднакво и то в черни краски . Все още сме в преодолима фаза на депресията. Какво прави едни човек, когато няма алтернатива, когато е разочарован например от семейния си пратньор. Просто започва да намира смисъл някъде другаде, не в семейството. Може обаче да си стане самодостатъчен, да се десоциализира. Т.е. възможно е по някакъв начин отново да се откажем от политическото и от демокрацията и тогава ще започнем да възприемаме тоталитарните мерки като нещо естествено. Ще се върнем назад, преди 1989 г., когато тоталитаризмът беше норма и повечето от нас живееха добре със самия себе си, независимо от условията.

Какъв друг тип поведение е възможен в тази ситация?

Може би най-здравословно е активното общуване и търсене, макар и с компромис. За да се появат субекти, трябва да заложим с компромиси на този, който го има и е някаква, макар и не напълно удовлетворителна алтернатива. Да му дадем шанс да се научи. Да се залага на нов политически субект е тактика, която може да накара политиците да разберат на принципа на моркова и пръчката, че няма начин да заобикалят правилата на политиката и трябва да започнат да се държат в съответствие с нормите в развитите демокрации.

Един от анализаторите беше казал, че нашите управници са „проекция на инфантилния ни вътрешен свят”. Не смятате ли, че липсата на гражданско общество е основна причина за дефицитите, за които говорите?

Факт е, че гражданско общество в България няма. Ние сме индивидуалисти и не вярваме, че чрез групата можем да имаме успех. Културата ни не залага на групата. Какъв е мехънизмът да се обърне този модел? Когато децата от малки научат, че всеки принадлежи на определена група и личния успех преминава през успеха на групата. Това е модел на възпитание, който се получава в семейството, в детската градина и в училище. Засега и в семейството, и в детската градина, и в училище нашите деца не ги учат на това, учат ги на друго – че индивидуалният успех прави детето успешно, че то трябва да се конкурира с всички в средата и че това определя неговото бъдеще. Трябва да се смени модела на възпитание, чак тогава тези дечица вбъдеще биха могли да създадат гражданско общество. До този момент обаче ние сме без перспектива.

*Антоанета Христова е завършила психология в СУ „Св. Климент Охридски”. Специализирала е политическа психология в Маршан център и в университета в Охайо. Има издадени две книги и множество статии с акцент върху анализа на политическия имидж. Главен редактор е на списание „Психологични изследвания”, издание на Института по психология към БАН. 

С Антоанета Христова разговаря Димитрина Чернева