Блусът на бизнесмена

Иво Христов

Преди години работех за олигарх. Човек немлад и пребогат. Играч от нашенската „шампионска лига” със състояние над 100 милиона евро. Ексцентрик по рождение, със скромно потекло и свръхамбиции. Яви ми се като дрезгав глас по телефона след мимолетната ми поява в едно политическо токшоу. Решил беше, че ще съм му от полза при създаването на собствената му телевизия. Пожела да се запознаем и довтаса в ресторанта с малолитражно „Пежо”, което бе забрал наслуки от служебния паркинг на фирмата си. Поканата ме изненада, но появата му откровено ме смути. Телевизията не е работа за шофьор на малолитражка!

Говореше на отчетлив диалект, но с множество редки и уместни чуждици. Облечен бе в ленено-кенарен шик, а с пръстите на дясната ръка прехвърляше зрънцата на кехлибарена броеница. Умът ми не успяваше да свърже лицето отсреща с никоя от стандартните за българската бизнес фауна квалификации: брутален примитив? Мекотел кредитен милионер? Мутирал в бизнесмен партиец? Мъжът отсреща не прилягаше на никой общ знаменател, пък и характерът му беше бамбашка. Сервитьорите теглеха чоп кой да обслужва масата му, а залогът беше като при руска рулетка. Гостът бе прочут с монументалните си скандали. Тъй или иначе, споразумяхме се.

Офисът му в полите на Витоша разсея съмненията ми относно размаха на неговия бизнес (тогава той не бе обществено известен). Господинът се помещаваше в грозновата мраморна цитадела от среден мащаб, в която наплашени зомбита безшумно се шмугваха по коридорите, а той царстваше в просторен кабинет с махагонови мебели, кожени дамаски, личен фитнес салон в съседство и огромен аквариум с редки риби. Музикалната уредба с революционен плосък дизайн сякаш се притискаше до стената под напора на гневливия му нрав. Крадешком погледнах наредените дискове. Преобладаваше блусът: Крис Риа, Dire Straits, Гари Мур.

Бизнесменът беше достигнал онзи деликатен етап от битието на преуспелия капиталист, когато обикновеният живот изглежда като старозаветен спомен, а бизнесът се разкрива като гонене на хоризонта. На младини родените хищници залагат на ум, риск, воля и интуиция, докато други остават в плен на мързел, сантименти, съзерцание или сковани от почтеност. Отначало животът оправдава избора на хищника, но очертава около него концентричните кръгове на алиенацията. Лимузината го изолира от хората, климатикът – от времето, ароматизаторът – от въздуха, протоколът – от изненадите, графикът – от въображението на живота. Успехът го отдалечава от безкористните и магнетизира навлеците. Любовниците стават някак прилепчиви, приятелите – възсервилни. Да се върне назад му изглежда абсурдно, но да я кара все така му липсва вдъхновение. Известно време бизнесменът лекува терзанията си с игри и залъгалки: ловува, голфува, купува яхта, Harley и кабриолет, отскача до Дубай, но това са все палиативи. Блус обзема душата му. Необходима е нова илюзия, при това благородна. Успехът е банален допинг, който все по-слабо го хваща.

Идва време да се дигат църкви, да се правят дарения, да се пощипват сирашки бузки, издути от подарен шоколад: все занимания за паралии с квадратна душа. Моят не беше от тях.
Въпросният олигарх бе надмогнал фазата на суетата и глезенето и копнееше за любов. Но не от тази, платената, която се чете в очите на облажилите се от щедростта му. А онази, възторжената, която струи от погледите на благодарните поклонници на артиста виртуоз. Нея лелеят много емоционални Крезове, но тя упорито им се изплъзва.

Мечтата на олигарха беше да построи квазинебостъргач с панорамни TV студиа на горните етажи, а на самия връх – VIP клуб за елитни приятели и партньори, които на чаша да бистрят живота с орлов поглед над софийския пейзаж. Този блян живя една година.
Етажите на билдинга растяха с бамбукови темпове. Олигархът фучеше из строежа и водеше опияняващи разговори с телевизионерите. Липсата на компетентност компенсираше с излишък от воля и страст. Бдеше над всичко. Мащабът на студията и обеците на водещата предизвикваха трусове с еднакъв магнитуд. Не щадеше средства. Това беше творбата на живота му, ефирна алхимия, призвана да превърне парите му в благородни послания, красива визия и обективни новини. Опит за прераждане. Уви, бизнесът му бе нанесъл „несъвместими с телевизията рани”. Патологична мнителност беше минирала съзнанието му. Доверие отпускаше на кредит, но с разоряваща емоционална лихва. А телевизията търгува с добро настроение...

Авантюрата приключи, когато се очакваше да започне. Олигархът ме извика на доклад в новопостроената сграда. VIP клубът пустееше. Господинът седеше в дизайнерското кресло насред музея на собствената си самота и пиеше от собственото си вино. (Еликсирът беше с чудесно качество, но не се бяха намерили куражлии да го разпространяват, та го пиехме сами.) Час по-късно група изтощени телевизионери констатирахме смъртта на проекта и се разотидохме из мъждукащите под прозорците на олигарха анонимни светлини на нощна София. Разделихме се с гняв и взаимна симпатия.

Срещнах го след година, в огромен, кървавочервен джип, който шофираше сам. Звучеше тих блус, а господинът ме покани да пием по кафе. Отказах под претекст, че имам среща. Разбра, че лъжа, но ми влезе в положението. Мечтата му да се прероди в артист беше угаснала. „Артистът може (да си позволи) да е анархист, но да живее като милионер”*. А това е недостъпен лукс за бизнесмени.
 
* Откъс от „Блусът на бизнесмена” (Le blues du businessman, 1978 г., музика Мишел Берже, текст Люк Пламандон).