Пътят е ластик

Мария Ландова

Може би това е целият Кулеков – в една книга. Иван Кулеков, „Фотописи” (Издателска къща “Жанет 45”)

Може би това е целият храм. Една врата, пише върху златистото безвремие на слънчасал на припек дувар. Стената стърчи насред прашасал площад. А в тялото й – врата. Зад вратата – нищо. Напомня някаква демо версия на „триумфална арка” в човешки размери, запокитена някъде в латино света. Врата към Бога! Белият кръст над вратата пронизва небето и трепти в маранята като птица (фотопис на Иван Кулеков). Дали сме учили, че малкото съдържа в себе си голямото?

Всъщност Кулеков има доста авторски книги и разпилява креативност в безчет арт проявления, (драматургия, радиопиеси, фотография, анимационни и документални филми). Обаче най-новата му книга – „Фотописи”, успя да го побере в едно книжно тяло и да го опише цялостен и хармоничен, при това почти без думи. Включи пълноценно всичките му чарове и таланти, като тотален автор и повелител на всички изкуства. Фотописите в продължение на години бяха публикувани в рубриката „Зоната на Кулеков” на списание „Паралели”. Стояха отчуждени и самотни на страницата сред суетливата глъчка на злободневието.

Между кориците на албума, които са и автопортрети на автора, съжителстват над 100 фотописа. Кулеков ги е редактирал сам, отстоявал или се е отказвал. Карал се е със себе си. Вдъхновен от предизвикателството да сътвори изцяло авторска книга, той се захванал и с предпечатната подготовка. Наредил фотописите по признак на емоционално и логическо сходство или пък ги противопоставил в контрастно ритмуващи се и драматургически допълващи се секции. Общуването с тези творби не се нуждае от превод, а странността им се свежда до правилното идентифициране на жанра. Фотописите са кулековски естетически хибриди, синтезирали дарбите му на фотограф, художник и писател. Те са родени от сложната съвкупност на жива наблюдателност, рефлекс към парадокса и скрития смисъл, усет за детайла и най-важното – дълбочина и сила на чувствата. Вътрешната противоречивост на двуполюсния модел „образ – слово” е превърната във формообразуващ модус.

Само с едно леко мръдване от координатната система на обичайното и рутинното, и веднага се завихрят текстове и контекстове, променят се значения и смисли. Освен това фотописите алхимично сблъскват и усвояват в себе си болезненостите и страстите на автора си заедно със склонността му към морализаторства. Образите и Думите! Думите са магичният ключ към смисловата трансформация на образите в тази особена, визуална поезия. При фотописите визията е първична, а словото идва, за да я оплоди. Фотографията е материалният носител, уловеният от обектива „самороден къс злато”, който авторът шлифова със слово или с рисунка, за да го превърне в нещо специално. Епичен, но и поетичен е тематичният кръг, вдъхновен и посветен на природата. Най-монументалната и най-лиричната част от фотописите. Във всяка пейзажна фотография на Кулеков диша Демиургът. Откриваме го в дървото върху скалата. В тревите, в гората: По -умен си от нея, но каквото и да кажеш, е по-глупаво от нейното мълчание”, пише по повод човешкото в природата и страда от природата на човека. А той, човекът, мълчи и съзерцава океана: Само човекът може да разбере самотата на океана. Само океанът може да разбере самотата на човека”.

Една от най-разработените теми е за човеците, изгубени в социума – тези фотописи са силни, горчиви, а понякога и назидателни, но всякога пълни с носталгия по нещо пропуснато и невъзвратимо като социалната романтика на 90-те. Детството на демокрацията. Всъщност истински голямата и любима тема на Кулеков е самото Детство. А най-нежната творба е черно-бяла фотография на къдрокосо момиченце, което свири на нарисувано пиано. Дорисуваните фотописи са изключително сугестиращи. Там трансформацията на първичната визия се осъществява с минимална и елегантна визуална намеса. И колкото е по-лека, деликатна и дантелена, толкова е по-въздействаща. Уличният музикант – барабанист, е заслушан в мелодията на нарисуван саксофон. Влакът се носи, а сякаш душата му го следва по пътя във вид на нарисувано с тебешир влакче. Интересно е вътрешното развитие на фотописите. Колкото са по-изчистени от подробности, толкова по-четливи са посланията им.

Движението тръгва от визуалните импресии, минава през фотопритчите и стига до философските сентенции. В името на стила някъде се губи образът – другаде отстъпва словото. Някои от произведенията са силно енергийни и разтърсващи и определението „фотопис” им отеснява. Такъв е разтворът,  в който „Паветата-зарчета” влизат в диалог със „Завещание” от бирени капачки с късмет. И разбира се, двете мащабни композиции в червено: Стълбата е път. Пътят не е стълба. Темата за пътя обвързва драматургически целия проект. Скитникът Кулеков се лута и често сменя жанровите пътеки, защото е ненаситно любознателен, като дете. И защото: Пътят е ластик. Колкото по-далече отиваш, толкова повече те тегли назад. Но най-лаконичните и минималистични от всички са фотописите с веригата и хляба: Винаги мога да скъсам веригата. Никога сянката й, и: Или аз ще изям хляба, или хлябът ще изяде мене. Защото хлябът е нашата верига. Е, това не е най-оптимистичният финал на света. Но оптимизъм няма и тъгата дебне отвсякъде.