Динау Менгесту* и романът му „Прекрасните творения небесни”

Цветан Цветанов

Вашингтон, нанесен върху избеляващата карта на Адис Абеба. Призраците на „люлката на човечеството”, безтелесно кръстосващи „центъра” на един призрачен Нов свят: сложните му мрежи от кръгови кръстовища, паркове, мемориали, сгради на държавната администрация, изчезващи гета – „кръстосващи” с накуцване (бутайки клошарска количка); или натъпкани в призрачни автобуси; или в джигинг-транс. И само понякога, в кратките мигове, когато ни да дадено да провидим „през кръгъл проход” „прекрасните творения небесни” (Данте), и с лимузина, собственост на семейство маймуни-аристократи, управлявана от най-забавния шофьор на света – Хенри (също маймуна, то се подразбира).

Вашингтон, който въпреки целия си „статус и статуи” в крайна сметка си е чисто и просто едно голямо предградие: най-голямото предградие на Америка. Адис Абеба и хармоничното противоречие, заложено във фразата „завръщане у дома” (движението напред и движението назад, които все пак, по всички правила на времето и пространството, са си противоположни посоки). И отново кръгови кръстовища, паркове, тъжни паметници, есенни листа, Ден на благодарността, неблагодарно отплащащ ти се живот, две Коледи – декемврийска и януарска; души, разкъсани на две. Или ако трябва да използваме думите на самия Динау Менгесту, който го е казал най-добре: „Човек, заседнал между два свята живее, и умира самотен”.

Спомняте ли си онзи британски филм – Dirty Pretty Thing от 2002 г.? Една от най-съвършените (и поради това и най-болезнените) картини на имигрантския Запад. Е, в „Прекрасните творения небесни”, дебютен роман на никому неизвестен дотогава млад американски автор от етиопски произход, публикуван точно пет години по-късно, през 2007 г., (искате ли го или не) попадате в центъра на същия този имигрантски Запад – само че вече много по-огромен, по-безнадежден, по-разпокъсан – без съспенса, криминалната жилка и филмовата патетика. Попадате в непознатата и непознаваема „пренесена” Африка, която всеки от героите носи в душата, в характера, в жестовете, в навиците, в мислите, в подсъзнанието, в предразсъдъците си, в маниера си на шегуване, на разказване на истории или на оцеляване до следващия ден, до следващата седмица, до следващата година. Африка е в пасивността и инертността на главния герой Сефа Стефанос, етиопец, живеещ от 17 години в САЩ, и на Джоузеф от Конго (пасивност и инертност, чиито корени са в едно колкото дълбоко, толкова и неафиширано разочарование на другоземеца от самата идея за „Земята на изобилието”).

Африка е в непредприемчивостта. Африка е в неадаптивността на тези герои към изискванията и ценностната система на съвременна Америка. Но и в „отказа от Африка”, в добрата актьорска игра на третия член на трагикомичното им имигрантско трио – Кен от Кения, инженер, избрал да носи костюм, да работи по празниците и да следва правилата на корпоративния свят, да научи жаргона му и да го направи свой собствен жаргон („Това е Африка в момента – негови думи. – Континент от бедни, неграмотни хора, умиращи като мухи по колибите си (...) Затова съм в тази страна. Никаква революция. Никакви преврати”.) Африка е в историите за животни на бащата на Сефа (и в начина им на разказване). Африка е в гордите мавърски завоевания (бащата на момиченцето Наоми, виден икономист). Африка е в искрения, но неубедителен спрямо новите американски реалности (нео)аболюционизъм на бялата майка на Наоми – Джудит, университетски преподавател, специалист по Емерсън и Токвил.

Африка е в писмата на чичото на Сефа, също беглец от репресиите на новия политически режим в родината си, до общински съветници, сенатори, конгресмени, че чак и до Картър и Рейгън (нека отдадем необходимото значение на писаното слово специално в Етиопия – изключение на един континент, чиято култура е оцеляла до ден днешен изключително посредством устната традиция). Но Африка е и в тъмнината в човешката душа и отчаянието, раждащо бунт – „тухлените” нападения и палежа, дело на нелегалния „кабелен оператор” Франклин Хенри Томас, афроамериканец, изгубил жилището си с „облагородяването” на бедните квартали на града… Всичко останало са енциклопедични данни, уж случайно подхвърлени от Менгесту и изпълняващи двоичната функция обстрелване на западния човек със стереотипи и статистики за Африка / използване на статистическите данни и историческите позовавания с цел оттласкване от тях по посока на едно по-задълбочено разбиране. Такива са игрите на „Познай диктатора”, които Сефа, Джоузеф и Кенет си устройват, такива са описанията на етиопския жилищен блок, в който живее чичото на Сефа, такива са „собствените ни истории на смърт и насилие, които ни сближаваха”.

Какво още можем да открием, раздипляйки този тъй тънък и тъй многопластов роман? Достоевски: „Братя Карамазови”. Набоков: и в темата за изгнанието, но и в изключително деликатно (и смело, имайки предвид извратеното съзнание на съвременното американско общество, в това число и на критиката) поднесената тема за духовната близост между зрял мъж и малко момиченце. Диско „Куул” Дан и графитното изкуство в градските покрайнини. Видиядхар Сураджпрасад Найпол. „Децата на революцията” на Марк Болан. И т.н. И т.н. А ако за някого въпросът дали това е африкански или американски роман все още стои на дневен ред, можем да отговорим със следната история: бидейки големи почитатели на етиопския джаз от 70-те, и аз (пишещият този текст), и преводачът на „Прекрасните творения небесни” (Василена Мирчева), съвсем естествено използвахме този канал за комуникация, за да уговорим едно цялостно радиопредаване, посветено на романа.

Електронната ни кореспонденция изглеждаше горе-долу така: „Романът излезе вчера. Поздрави от Мулату Астатке и от мен, Василена”. „Чудесно. Ей това чаках от няколко месеца. Поздрави от Гетатчю Мекурия и от мен, Цветан”. За етиопския джаз, който е уникално явление в музиката на ХХ век, Мулату Астатке и Гетатчю Мекурия са като Колтрейн и Орнет Колман. Но в крайна сметка прочетох книгата, въртейки на уредбата си не тях, а Хосе Джеймс (млад нюйоркски хип-хоп джаз пет, наполовина ирландец, наполовина панамец) и Ерик Мингъс (син на Мингъс и един от най-невероятните гласове в блуса от последните две десетилетия, недостатъчно добре познат у нас за жалост). Просто така звучи този роман...

*Динау Менгесту е роден през 1978 г. в Адис Абеба, но родителите му емигрират в Америка само две години след раждането му и детството му минава в предградията на Чикаго, Илинойс. В САЩ Менгесту завършва английска литература и творческо писане – в Университета Джорджтаун и в Колумбийския университет. Дебютният му роман „Прекрасните творения небесни” излиза от печат през март 2007 г. и оттогава насам е обрал доста престижни литературни награди не само в САЩ, но и в Европа: наградата за първа книга на „Гардиън”, наградата на „Лос Анджелис Таймс”, „Най-добър чуждестранен роман” във Франция, номинация за наградата „Фемина” и пр. Включен е от „Ню Йорк Таймс” в класацията на най-важните книги на 2007 г. и е в топ десет на Amazon.com за същата година. На български излиза в поредицата „Отвъд” на „Жанет 45”, в една никак нелоша компания – Арундати Рой, Сам Савидж, Рауи Хадж, Педро Хуан Гутиерес.