Разпятието на съд

Андрей Романов

Европейският съд по правата на човека в Страсбург продължава да раздава шамари наляво и надясно. След като учуди православния свят с твърде категоричната си намеса в спора между Максимовия и “алтернативния” синод, той, сякаш за да запази безпристрастие и баланс, реши да удари една яка плесница и на католиците в Европа. Така стигна до скандалното решение да отстрани традиционните разпятия от класните стаи на италианските училища, защото нарушавали правото на хлапетата да избират свободно  убежденията си.
Решението, от което италианците, леви и десни, католици и атеисти, буквално побесняха и което породи силна вълна на възмущение в цяла Европа, не предизвика почти никаква реакция у нас. Нямаше и как. Хората, минали през толкова робски векове и през пълната бездушност на една атеистическа епоха, не могат да разберат потреса на гордия, свободен човек, когато му отнемат насила нещо от душевния му свят. За католика изображението на разпнатия човек е едно почти живо същество, енергиен център не само на стаята му, но и на целия свят около него. За италианеца то е концентрат на две хилядолетия Италия: Рим, цезари, папи, мъченици, кръстоносци, Данте, Савонарола, Микеланджело.

Колкото религиозен, толкова и национален символ, то кипи от трескави енергии, изнемогва от почти непоносимо изобилие на смисли и енигми. Вижте го не с ленивия поглед на българина или гърка, а с трескавите очи на римлянина, неаполитанеца, флорентинеца: израз на свръхчовешка енергия и мъка, то ранява всеки, който го гледа, гори и крещи.

Кръстът е сбита геометрия на всемира, разпятието е символ на човешката съдба

Вертикалата в кръстната фигура разсича като светкавица нейната хоризонтала: тъй се преодолява земното притегляне и се взривява плоскостта; пробивът в хоризонта вертикализира мирозданието и му придава космически динамизъм. Ето защо борците с кръста са принудени да се изправят срещу най-древната човешка рисунка и най-първичния архетип на пространството, първоизвора на всеки смисъл. Онзи, който е прикован към него – Богочовекът – е жив кръст от божественост и човешкост, вертикала и хоризонтала, едновременно несъвместими и неразделими. Никой не може да отмине кръста, центъра на пространството и космическите димензии, извора на битийните енергии. Всеки човек е разпънат на кръст, човешкото съществуване е кръстно висене между небето и земята и самата човешка фигура – с разперени ръце – не е нищо друго освен кръст. Колкото хора, толкова и кръстове.  Ако вертикалното тяло на кръста свързва небето и земята, то двете му крила покриват майчински всичко в света, закрилят го. Кръстът ни напомня и за това, че всичко добро се добива чрез страданието и е част от него, че злото се пречиства само с огън, че само напрежението ражда битие и съдбовност.

Днес кръстът е отново на съд

Но какъв? Не фанатичните жреци от Синедриона, нито терзаещият се Пилат, а хладни и спокойни люде са негови обвинители. И наистина, какви кръстоборци, богомили, манихеи, монтанисти или фанатични мохамедани биха могли да ни се привидят в безизразните тоги от Страсбург? Смешно. В тяхната работа няма страст. Този съд е дело на бюрократичния разум. Тъй би могъл да преценява човешките дела роботът, марсианецът. Решението е общо, разумът – колективен. И все пак защо именно разпятието е влязло в полезрението на страсбургската машина?
Не е трудно да си отговорим на този въпрос. Въпреки привидното си   юридическо безстрастие евромагистратите носят на гърба си цялата историческа обремененост на съвременна Европа и решенията им далеч не се диктуват само от логиката на правото и неправото. Зад юридическата аргументация просветват несъмнени идеологически мотиви. Макар и незаписани, те са в незримия преамбюл, за който всички знаят или се досещат. Там, в преамбюла, са Просвещението, Френската революция, два века социализъм, марксизъм, атеизъм, а също и решението на Европейския съюз да се откаже от християнското си минало в своята конституция. Преамбюлът е невидим, но всички го четат и виждат в него и вярата на просветителите в чистия Разум, откъснал се от историята, и утопиите на социализма и либерализма, мечтите за “кристален дворец” и идеален мравуняк, “изправянето” на човешката съдба според  декларации, конституционни схеми и постулати. Никой не би могъл да ни заблуди, че, макар и маскирана в юридически одежди, акцията срещу кръста не е дълбоко драматичен, иконоборски акт, с всички исторически последици, които той носи със себе си.

Истинският, неназован, но очевиден за всички подсъдим е християнството

а това, че е избрана тъкмо Италия, подчертава посоката на удара и неговата точност. Италия – това е Рим, сърцето на католическа Европа, енигматичната страна на апостолите и папите, мъчениците и инквизиторите. 
И не само това. Над всеки съд над кръста витаят още по-дълбоки метафизически значения. Може би кръстоборството е своеобразен израз на определена геометрия и естетика. Та нали кръстът центрира пространството, той е средище, пресеченост и лъчи. Пространството, в което доминира кръстът, не е хомогенно, нито еднородно, точките в него не са равноправни. То е заредено с напрежение и воля. Кръстообразната фигура разрязва всемира на нееднакви парчета, прави го цялост, изградена от посоки и изкачвания; кръстът е в центъра на един вертикален, йерархичен космос. Оттук онзи, който успее да изтръгне кръста от сърцето на света, ще направи пространството му стерилно и равно и ще отнеме на съществуването неговата пламенност и съдбовност. Човешкият универсум без кръст би бил изграден от еднакви единици – атоми или индивиди – празно равномерен във всички посоки, достъпен за лесно преобръщане и пренаправяне, безизразен и безличен: точно такъв, какъвто го изискват всички “декларации за правата” и утопии за равенство и еднаквост. В една такава среда би бил немислим всеки висок жест, необикновена съдба; не би имало място за светеца, смелчака и героя; безсъдбовността на еднаквото всекидневно случване би погълнала всеки смел дух, всяка гореща кръв. Тъй светът би бил наистина освободен от “скандала на кръста”, възприеман от някои като вечна заплаха, и от спасителната рана, която той вечно нанася на човека. В този свят би било наистина възможно

съдбата на една нация и нейния хилядолетен свят да се решава не от Гарибалди и Мадзини, а от студенокръвни юристи-кастрати

в някаква далечна чужда централа, сред съдебни преписки и папки с дела.
Борбата с кръста е опасна утопия също и в друго отношение. За щастие или нещастие човекът не може да бъде лишен от своето религиозно измерение и там, където на хората е отнета религията им, тя бива заместена не от неутрална рационалност, а от друга религия – най-често от тази на грабителя и нашественика. В историята, както и в природата, няма пустота. Който се откаже завинаги от кръста, ще трябва да приеме, миром или силом, полумесеца. И това не са празни думи. Ориентът вече залива Европа и ще я залее още повече, ако Европа се разоръжи и се оголи пред него духовно. Този прилив не е от вчера. За разлика от комунизма не е възникнал преди век и няма да се изчерпи за няколко десетилетия. Появата на марксизма и разделянето на континента на комунисти и капиталисти само временно засенчи истинския, вековен сблъсък между два свята, две цивилизации. След падането на комунистическите режими тази пукнатина върху планетата отново ни се озъби. Ето над какво трябва да се замислят европейците, а не да изчисляват с точността на побъркани старци-маниаци нечии фантомни права. Нищо не ни пречи да живеем в мир и дори приятелство с ислямския свят, но за това трябва да сме поне също толкова

религиозно мотивирани, духовно крепки и консолидирани

колкото е и той. Трябва да сме непревзимаема крепост от високи духове и съдби. Време е да разберем, че атеизмът днес е грохнала идеология, едно прашно изкопаемо от миналото, което отдавна се е изчерпило и няма да ни помогне с нищо в насъщните задачи на нашата всекидневна борба. Той няма да защити нашето бъдеще, нито нашата цивилизация, само ще ни провали още повече, до самия край. Кръстът е сърцето на Европа, кръстът е гръбнакът на Европа. И дано Европа да се опомни най-после за това и да се спаси от безкръстието и разрухата, които я заплашват.