Путин welcome

Няма никакво съмнение кой командва парада, от митичния образ на Борисов, подхранван на местна почва, не е останала и следа.  Изпарила се е и острата предизборна позиция на ГЕРБ спрямо руските енергийни проекти. Достатъчно е само да припомним референдума по „Бургас–Александруполис” и шумната съпротива на местните „гербери”.

Сега „против” еволюира в далеч по-обтекаемото „не сме запознати с детайлите”. Путин даде точно две седмици отсрочка на новата власт и командирова Сергей Шматко да препита прясно запознатите с детайли български министри. Резултатът вся смут в редиците на малцинството активни български граждани. Особено идеята на министър Трайчо Трайков АЕЦ „Белене” да се реализира като изцяло руска собственост. Подобно  редуциране на българо-руските енергийни взаимоотношения до икономическата им целесъобразност е знак или за неразбиране, или за нежелание да бъде защитан държавният интерес.

Правителството на Борисов си позволи да направи нещо, което дори водещите кремълски лобисти начело с Георги Първанов и злощастната тройна коалиция не посмяха – предложи на Русия да си построи ядрена централа на българска територия. Това е стратегия „от трън, та на глог”, с която си гарантираме освен задълбочаване на енергийната и чисто политическата зависимост от Москва. Една АЕЦ под контрола на Кремъл е доста повече от производител на енергия. Говорим преди всичко за геополитически маркер, за стратегическа база на руските интереси в региона. Говорим и за охраната на тази база, автоматично попадаща в обсега на руските сили за сигурност. А нека си представим, че така насадени на московските пачи яйца, се наложи да планираме учение в Североизточна България със североатлантическите си партньори или да модернизираме ситемата си за противовъздушна отбрана. Мисията невъзможна!

И докато опортюнизмът на технократи като Симеон Дянков и Трайчо Трайков може да бъде обяснен, пасивноста на „Синята коалиция” е пореден шамар в лицето на изстрадалия им избирател и обидно отстъпление широко афиширани принципи. Вместо очаквания смел и категоричен отговор на опасните пазарлъци видяхме едно вяло и твърде угодническо поведение на цената на дребни кадрови подаяния и нарцистичната наслада Иван Костов да бъде отново шеф на нещо извън тесния кръг на личните си обожатели. При „сините” някак стана традиция плакатността да доминира – плакатен антикомузиъм, плакатен антиклиентелизъм, а очевидно и плакатен „антипутинизъм”. Защото пътят от „Putin Go Home” (Путин, върви си) до „Cash & Carry” (Плати АЕЦ-а и влачи) бе изминат прекалено бързо.