За плоския данък в една плоска държава

Георги Н. Георгиев, икономист, САЩ

След няколко подканяния и от ляво, и от дясно ГЕРБ да изработи собствена антикризисна програма, президентът на страната реши да нанесе изпреварващ удар и предложи програма, изработена от неговия икономически екип. Най-силна реакция предизвика предложението да се премахне плоският данък и да се премине към прогресивна скала на облагане. Министър Дянков побърза на нарече идеята малоумна, председателят на БСК я окачестви като безумна, подобна беше реакцията и на бившия финансов министър Милен Велчев.
Няма да се спирам на изразните средства на тези високопоставени мъже по няколко причини, най-важната от които е, че първите седем години, когато може да се коригира нечие възпитание, явно вече са пропуснати. Не е допустимо един финансов министър да се изказва по подобен начин за президента на страната, но какво да се прави, след като неговият изказ направо бледнее пред този на премиера, а и самият президент демонстрира поведение, което постоянно кара противниците му да ни подсещат от коя географска точка всъщност е тръгнал. Просто това е равнището в “държавата”.

Няма да коментирам програмата на президента като цяло, а ще се спра на плоския данък именно като мярка за равнището на тази територия.

Хем лесен, хем справедлив – данък като слънчице

Може да прозвучи невероятно, но и привържениците, и противниците на плоския данък в България използват като основен аргумент за или против него идеята за “справедливост”, която се връзва с данъчната материя колкото сметанов сладолед с магданоз. Или както се казва – няма данък, който да е достатъчно нисък.

За едните плоският данък е справедлив, защото “всички са еднакво третирани от данъчните власти и имат еднакви стимули да забогатеят и живеят добре” (Красен Станчев). За другите справедливо е прогресивното облагане на доходите, защото товари по-богатите, тези с по-високи доходи. Има и трето разбиране за “справедливост”, което се споделя от много икономисти – според него трябва да се премахне корпоративният данък и данъкът върху доходите и да се премине към някаква форма на данък, който да облага най-вече потреблението – който купува и респективно потребява повече, да плаща повече данъци.
От казаното дотук става ясно, че няма единно мнение за това кой тип данъчно облагане е “най-справедлив”. Причините са много, но водещата е, че няма единен критерий за това какво всъщност е “справедлива” данъчна система. Различните страни преценяват различните данъчни подходи през различи критерии за справедливост. Доколкото практиката може да се счита също за критерий, огромната част от държавите прилагат прогресивното облагане на доходите, единици са привържениците на плоския данък, а данъчна система, която да премахне корпоративните данъци и тези върху доходите и да се фокусира единствено върху потреблението, все още е в сферата на академичните дискусии, макар и от много години. Тук трябва да отбележа, че ДДС в ЕС и други страни и данъкът върху продажбите на дребно (retail tax) в САЩ в някаква степен адресират проблема с потреблението, но не и по начина, който се обсъжда в академичните среди.
Защо след като огромната част от държавите (с леви и десни правителства на власт) предпочитат да прилагат някаква прогресивна система на доходно облагане, България избра да приеме екзотичния плосък данък? Дали защото сме по-умни от останалите или по-прости, т.е. по-плоски?
Кои са основните причини (скрити и официално заявени), които доведоха до въвеждането на плоския данък, какви са резултатите и респективно аргументите за неговото премахване или запазване:


Андрешко в огледалния свят на Мургина

Масовото укриване на данъци в сивата и легалната икономика и данъчната администрация, която абсолютно не можа да се справи с проблема, бяха сред основните аргументи за въвеждането на плоския данък. На първо четене приходите в хазната се увеличиха, реализираха се бюджетни излишъци, но не стана ясно дали това се постигна благодарение на плоския данък или най-вече поради мощния ръст на икономиката във фазата на бурен растеж – повече печалби за капиталистите и повече доходи за работниците автоматично доведоха до постъпления в хазната. Всъщност излишъци се реализираха и при предишните администрации, когато икономиката се развиваше добре, но нямаше въведен плосък данък.
Показателен е фактът, че още в началото на рецесията излишъците не само изчезнаха, но се стигна и до сериозен бюджетен дефицит. Интересен е въпросът сега, когато икономиката тръгна на юг, доколко плоският данък ще е фактор фирми и наемни работници да продължат плащат данъците си редовно или фокусите ще започнат отново. Много от тях, естествено, изобщо не са спирали укриването на данъци. Скандалите около Мургина категорично показаха, че мишката не само че не е способна да лови плъхове, но е направо ортак с разбойниците. Ако данъчната администрация не влезе в час, и ниският данък няма да спаси бюджета, особено сега в криза, когато фирмата се опитва да задържи всеки лев за собственото си оцеляване. Няма какво да се заблуждаваме, за Андрешко няма предпочитана данъчна система.
Изобщо аргументът, че не сме дорасли за модерни данъчни системи и че не сме в състояние да накараме данъчната администрация да си върши работата качествено, та трябва да разчитаме на семпли (плоски) решения, в крайна сметка води до въпросите защо да не отменим данъците изобщо и какво търсим в ЕС, след като не ни е това равнището?

Плоският данък като кръгъл морков. Магия някаква – работи и без асистенцията на тояга

Идеята за стимулиращата роля на ниските данъци не е лоша, но ако бяхме предприемаческа нация като американците. Уви, извратеният преход, който изгори спестяванията на обикновения българин, доведе до разграбване на абсолютно всички значими активи в страната от шепа разбойници и уби всякакво желание за стопанска инициатива в населението, в крайна сметка изобщо не се връзва с идеята да се използва плоският данък за “справедливо” стимулиране на икономическата дейност на всички.
По същество това е данък, който урежда олигархията и спекулативната икономика. Затова беше и приет. За съжаление този данък не можа да стимулира качествена икономическа активност дори и при тези икономически агенти, защото растежът в икономиката през последните години облагодетелства отделни отрасли като строителната индустрия, където се стигна до буквално закопаване в земята на огромни по размер неликвидни средства, които дълго време няма да имат възвръщаемост, и до развихрянето на туризъм, който докара такива поразии върху екосредата, които няма да могат да бъдат компенсирани дори и да се отнемат за целта доходите и на двете индустрии за следващите десет години. Какво от това, че някой е платил 10% данъци върху доходите от тези безумия? Да има някакви индикации, че едрите български “предприемачи” са инвестирали в развойна дейност, квалификация на кадрите и прочие дейности, които са доказани фактори за повишаване на фирмената и национална конкурентоспособност?

А огромната маса българи си останаха със заплатките от 300–800 лева и очакванията, че държавата със социалните си функции ще компенсира хроничната им беднотия и ще покрие сметката за образование, култура, здравеопазване и т.н. Те отдавна са разбрали, че за капиталисти окончателно са назначени едни други индивиди, и нямат никакво намерение да си правят повече експерименти с предприемачество. За повечето от тях, минали по този буквално трънлив път, са съвсем пресни спомените за насилствените “застраховки”, гарнирани с бухалки, с които бяха охлаждани мечтите им за икономическа независимост. За тези хора е важно не колко е официалната данъчна ставка, а какви са постъпленията в държавата, защото те няма да изпратят с надниците си децата в частни колежи за по 15 000 евро на година. Те всъщност разчитат на държавата, а не на резултатите от своя труд. За тях заплатата продължава да е резултативна и остатъчна като при социализЪма. Резултативна, защото трябва да блъскат по 10–12 часа на ден, и остатъчна, защото “капиталистът” първо заделя каквото му трябва за яхтата, бентлито, пачаврите и т.н. и каквото остане – за “служителите във фирмата”. Ако някой си въобразява, че в България има пазарна икономика, по-добре да си премери температурата.

И ще дойдат едни инвестиции…

Вярно е, че ниските данъци по принцип действат като магнит на инвеститорите. Най-добри примери са Швейцария и Ирландия, а също така и добре известните офшорни зони. Фирмите изнесоха в тях сериозни производствени дейности, а впоследствие прехвърлиха на тези територии основни за бизнеса функции и рискове – развойна дейност, собственост върху интелектуална собственост, управление на дистрибуторски мрежи, формиране на глобална фирмена стратегия и съответното й прилагане и т.н. Всичко това става с една цел – да се изгради съответната аргументация за пред данъчните власти на страната, където е централата на фирмата, че съответните филиали на териториите с ниски данъци наистина извършват доходоносни дейности, които трябва да се облагат на териториите, където извършват тези дейности, а не съответно в Германия или Франция.
Такъв трансфер на доходоносни функции и рискове и съответни инвестиции не беше осъществен на територията на България независимо от абсурдно ниския плосък данък. Консултантите от големите консултантски фирми уведомиха своите клиенти за новите данъчни перспективи, които предлага България, но никоя мултинационална компания не пожела да се възползва. По една проста причина. Те не са луди да прехвърлят интелектуална собственост и да инвестират значими средства на една територия, където цари пълно беззаконие. Каквито и да са данъчните ползи, те са несравними с рисковете една фирма да инвестира значими средства в тази страна. За западните фирми не беше тайна, че плоският данък обслужва вътрешни икономически агенти. Затова и САЩ, и другите развити държави дори не си направиха труда да вкарат България в черните списъци на данъчните пирати, защото на всички беше ясно, че никой няма да си пренесе кошничката със златните яйца в блатото с крокодили, пък дори данъчната ставка да стане и един процент.

Нещо като извод, но да не ме разберете погрешно

Не искам да оставя впечатлението, че съм противник на плоския данък. Прелиствам данъчния кодекс на САЩ – две тухли, над 5000 страници общо. И това е само законът. Правилникът за прилагането му е още 6 (шест) тома, всеки с по 2000–3000 страници. Шрифтът е най-дребният, който съм виждал. При това нямам последното издание, така че може да ми липсва някоя тухла.
Та за какво им е на американците такъв усложнен данъчен кодекс? Има разни мнения, но според мен комплексната икономика изисква комплексни подходи в данъчната политика, защото тази политика не е просто събиране на данъци, а инструмент за управление на стопанството. Ако плоският данък работи у нас и най-добре съответства на социално-икономическото ни равнище, най добре е да вдигнем ръце и да кажем – вярно, навява мисли за десятъка по турско, но поне събираме някакви данъци и връзваме бюджета. Нали американците са измислили принципа KISS за такива като нас (Keep It Simple, Stupid – не усложнявай нещата, тъпако).

Въпросът, естествено, е дали плоският данък наистина работи. Когато имаше бурен икономически растеж и фирмите имаха сериозни печалби, 10-те процента данък добре захранваха приходната част на бюджета. Сега, при рецесия, печалбите и доходите рязко намаляват и приходите, които генерира този данък, може и да не стигнат. Съкращаването на държавните разходи няма да реши проблема. Особено сега, когато държавите и в Европа, и в Северна Америка, а също така и Китай, прилагат активни стимулативни пакети да рестартират икономиките. А България е във валутен борд и не може да действа пряко чрез паричното предлагане, така че какви ще са данъчните постъпления, става решаващ фактор за това дали правителството ще може изобщо да противодейства на кризата. Неприятното е, че ние сме по същество и в данъчен борд с плоския данък. При това положение не е изненада, че правителството не предлага план за справяне с кризата. Дянков и Ко са наясно, че при двата борда (валутен и данъчен) и при практически несъществуващ държавен сектор, чрез който евентуално да въздействат върху икономиката, те могат само да изгледат събитията. Което все пак е в унисон с либералната рецепта за справяне с кризи – не се бъркай, пазарът сам ще възстанови пропорциите. Може и да са прави авторите на тази концепция, лошото е, че в България няма пазарна икономика. Либералните стратегии дават добри резултати в развитите общества. В джунглите обаче някак си облагодетелстват само хищниците.